Цончо Родев
И стана ден (93)

1.

През тези дни, за които в бъдеще сливналии неизменно щяха да прибавят „паметни“, Бяно Абаджи остана в града, макар другите бараджии и тепавичари отдавна да бяха излезли нагоре по долапите си. Две коренно противоположни причини го задържаха тук: неизвестната съдба на внука Стефан, страхът за когото караше сърцето му да се вледенява, и радостта за новите обитатели на старата Силдаровска къща. Тези противоречиви чувства определяха и поведението му. Бяно ден и нощ чакаше вест за участта на Стефан, но я чакаше някак си наготово, тя да дойде при него, не обикаляше като останалите сливналии в неговото положение да я гони, подпитвайки в конака, по ханищата и кафенетата; с изключение на времето по вечерня, когато отиваше да се помоли и да запали свещ в „Свети Димитър“ за живота на внука, той почти не прекрачваше дворната порта. Ако се съдеше по това, че почти непрекъснато прекарваше в собичката, която бе запазил за себе си, можеше да се помисли, че той ден и нощ кърши пръсти и пали лула след лула. Истината обаче не беше точно такава. Наред с тревогата в самотните си часове той се отдаваше напълно и на насладата да слуша шетнята на Таша и на двете й дечица, да наблюдава през джамчето на прозореца си все още малко притеснените („като на гости“) игри на Иринка и Нойко по двора или в „неговата“, на Бяно, леха със сини и розови зюмбюли: след като дълги, дълги години тук бе само сграда — темели, стени и покрив, — сега, с този прилив на млада и свежа кръв, постройката оживяваше пред очите му и се превръщаше отново в дом, стоплен от човешко присъствие и човешки дъх. Сам и след дълъг размисъл бе избрал своето поведение. Три пъти на ден сядаше при софрата с Таша и децата, но в останалата част на деня само сегиз-тогиз се присъединяваше към тях — смяташе, че така силом принуждаваше жената да поеме цялото домакинство в ръцете си, а малките, необременени от неговия надзор (както иначе биха могли да изтълкуват присъствието му), да престанат да се чувствуват като в чужда къща и да започнат да я приемат като своя. Дали сполучваше, той не знаеше, но поне такова беше неговото желание. И като че ли малко по малко успяваше: тъй като в срещите на трапезата, по хаета или на двора беше безкрайно сърдечен към тях, Таша и децата възприеха дългите му усамотения в собата като черта на неговия характер или на привичките му и постепенно започнаха да се отпущат, престанаха да разговарят помежду си шепнешком и дори не подозираха какъв балсам за душата му бяха техните бодри гласове и смехът на Иринка и Нойко, който с всеки час ставаше все по-звънлив и по-жизнерадостен.

Така живееше през „паметните“ дни Бяно, докато надеждата му най-сетне се сбъдна — вестта за Стефан наистина дойде сама при него. И се яви в образа на неговия другар по занаят Йордан Пенеолу — имаше долап на около двеста крачки по-надолу по Новоселската река; беше по-млад на години, но по-стар по занаят — когато на времето петдесетгодишният Бяно бе решил да се посвети на бараджийството, Йордан Пенеолу не само беше вече с име в занаята, но и му помогна при стягането на долапа, че и му прати първите мющерии.

Йордан имаше име на открит човек, но когато се здрависаха посред двора, съвсем непривично за него гледаше все настрана:

— Нося ти важен хабер, Бяно Абаджи — каза, когато седнаха на пейката до лехата със зюмбюлите. — От сина на Боян, Стефан.

Бяно първо премаля, после го улови за рамото и яко го разтърси:

— Говори по-бързо, човече! Жив и здрав ли е Стефан?

Йордан Пенеолу отмести поглед още по-настрана:

— Жив е, слава на Бога, Бяно Абаджи. Иначе… иначе не е хептен здрав. В тая зима по никое време…

— Какво? Говори де, какво? Да не е хванал тежка настинка?

— Настинка е хванал само кракът му. Ама лоша настинка, Бяно Абаджи, тъй ми се чини на мене. И не само на мене — същото го мисли и Стефан Ахладя, и Никола Хайверя. За доктор е работата, ще знаеш…

Сетне заразказва по-подробно. Никола Хайверя (неговата бара беше най-близо до Бяновата) снощи чул викове откъм долапа на Бяно Абаджи и проводил сина си да види що става и има ли нужда от помощ. Виковете били от Стефан: премръзнал му бил кракът, пък щом речел да го стопли, захващала страшна болка. Събрали се хората от горните долапи, но освен да нахранят по-добре момчето, друго не могли да помогнат. Защото ха̀ да затоплят болния крак, ха̀ захващали нечуваните страдания. И като поумували нощес, избрали него, Йордан, да слезе в града и да разкаже всичко от игла до конец на Бяно. И да го посъветва да прави, да струва, но да заведе доктор горе, на долапа.

— Няма ли да е по-лесно да заведем Стефан на доктор? — попита на това място старият човек, но другият поклати отрицателно глава:

— Няма колай и за туй, Бяно Абаджи. Левия си крак Стефан усеща като чужд: не само не може да стъпва, не може и да стои на него.

Старият човек поразмисли малко, пък се надигна. Извини се на госта, че няма да го посрещне според обичая и го изпрати само с една гореща благодарност, обади се на Таша и пое нагоре към Дели Балта. Смяташе, че ще завари там само Райна и по-малките деца, но се оказа — невероятно събитие! — че в къщи си беше и Боян; двамата, мъж и жена, не, баща и майка, седяха с превити рамена един до друг на миндера и почти не говореха, само от време на време разменяха по някоя жалостива въздишка. Като ги видя такива, почти онесвестени от страх, Бяно, който отначало бе с намерение да разкаже всичко без заобикалки, сега от съжаление към тях се насили да придаде бодрост на гласа си:

— Давайте мюждето, хора! — рече с насилена веселост. — Стефан, мушмурокът му с мушмурок, отървал ятагана и се укрива в моя долап на Барите…

Вместо да се разкрещи от радост, Райна изпищя неистово, сетне не заплака, а като че две чешми заизливаха водите си през очите й. Боян се удържа, само няколко пъти смени цвета на лицето си — от бял като памук до вишневочервен. И дори намери сили да попита:

— Как е той, тате? Казвай истината!

— Позамръзнал му е единият крак, ала иначе дори и хрема не е хванал — посмекчи удара Бяно Абаджи. И Райна се хвана на думите му:

— Света Богородице, нека само момчето ми да е живо, пък ако ще не единият, двата му крака да са премръзнали.

— Тъй де — по-смело настъпи старият човек. — То, да не говорим най-лошото, ама човек без крак бива, докато… Е, спомнете си ония нещастници, главите на които стърчаха около конака. Сравним ли болния крак с тяхното, наистина ще благодарим на Господа и на Светата Дева. И ще повторим старата мъдрост: „Ела зло, че без тебе по-зло“…

Райна предложи начаса да поемат нагоре към Барите, но Бяно я сряза: какво, да не искала по петите си да заведе там заптиетата или шпионите на конака? И макар да не му прилягаше много-много да командува, наложи си да хване всичко в ръце: според бащината му оценка Боян беше безценен за изпълнител, но му липсваше дарбата да води. Или както старият човек си бе казвал понякога: „Има хора, които мислят на едро, други — на дребно; Боян е от онези, които мислят на дребно.“ Той заповяда на Райна и на децата никому, даже на най-близкия съсед, да не споменават нито думичка за Стефан. А на сина си нареди да потърси някое магаре или муле от махалата, да насложи в дисагите храна, един кат дрехи и сякаш между другото спомена „и там едно-друго за превръзки“, да метне отгоре два-три пастафа аба и без бързане, и без криене да поеме нагоре към долапа.

— А ти, тате? — попита Боян.

— Ще дойда и аз. Може днес, а може и утре, ще видим. Ти ще останеш там, ще се погрижиш, щото можеш, за момчето, ала инак няма да мърдаш, ще ме чакаш. Ако трябва да се оправдаеш пред Саръиванов и Кювлиев, проводи Ангел да ги замотае нещо. Разбрахме ли се?

Бяха се разбрали. Бяно не изчака да види приготовлението на сина си (не го смяташе за нужно: той бе сигурен, че Боян ще се справи сам по-добре, отколкото ако би висил над главата му) и като каза още няколко ободрителни думи на Райна, излезе и пое бързешком надолу към Гюр чешма и Фърчиловата воденица. Не мина много време и вече седеше от другата страна на работната маса на доктор Начо Планински. Бяно не заговори веднага — просто не бе имал време да се подготви за този разговор, та не знаеше как да го подхване. И тогава му помогна сам Планински:

— Не ми се виждате болен, господин Силдаров — каза. — Изглеждате по-скоро смутен и объркан. Ако не ви познавах добре, щях да добавя: и малко уплашен.

Старият човек го погледна изненадан — така би погледнал всеки, на когото внезапно са надзърнали в най-скритите кътчета на душата. Той също познаваше лекарят отдавна, още от установяването му в Сливен, но не бяха общували особено, пък и физиономията на Планински не говореше за някаква извънмерна прозорливост: дребно лице, леко скулесто, с черна подстригана брада и подбръснати бузи; имаше къси вежди, които изглеждаха като проскубани, и може би поради тях очите навяваха мисъл за изражение на някаква постоянна тъга. Сега Бяно Абаджи си каза, че докато можеше да се спори дали тези тъмни очи са тъжни или не, нямаше никакво съмнение, че бяха проницателни и схватливи.

— Отгатнахте, докторе — отговори. И на свой ред запита: — Познавате ли внука ми, Стефан Боянов?

— Стефан познавам добре, но не ми се е похвалил, че е ваш внук.

Бяно се поколеба да отмине ласкателството, което се съдържаше в тези думи, но не щеше да се покаже глуповат и наивен.

— Не виждам що за хвалба ще е тази, но нейсе — да не сеем на дъното ряпа. Имаме да говорим за по-важни неща, докторе. — Той потърси погледа на Начо Планински. — Какво последно сте чували за Стефан? Доверете ми се спокойно — подкани го.

Другият явно грижливо претегли думите си:

— Общи приятели ми казваха, че може би е при Стоил войвода. Но и те не бяха сигурни, напоследък Стефан не е бил в Сливен. Значи, повече догадки, отколкото сведения.

— Не са догадки, а жива истина. Стефан действително се е присъединил към четата в Жеравна. — Кратко мълчание. — Дошъл съм за него, докторе. Той е болният, не аз — точно както прозряхте.

— Разкажете ми всичко подробно, господин Силдаров.

Бяно Абаджи му предаде всичко, каквото знаеше от Йордан Пенеолу. Предаде го с подробности, а не както на Боян и Райна. И завърши с въпроса дали д-р Планински би се наел да прегледа Стефан горе, на Барите. Вместо отговор лекарят мигом стана и се залови да наслагва разни инструменти и лекарства в чантата си.

— Благодаря за човещината, докторе — каза Бяно Абаджи. — Ала искам да съм честен с вас. Представяте ли си какво ще стане, ако се разбере, че сте лекували или дори само преглеждали човек, който с пушка в ръка е воювал против султана?

Над чантата си Начо Планински го изгледа с тъжните си очи.

— Лекарят, господин Силдаров, воюва не като убива вражеските войници, а като лекува своите.

Докторът беше слаб и възнисък. Като чу последните му думи, на Бяно се стори, че той буквално пред погледа му порасна с две педи.

— Но ти рискуваш не само занаята, но и кожата си, момче — каза му развълнувано, като, без да се усети, премина на „ти“.

Отговорът беше такъв, че лекарят се извиси още по-високо и съвсем заприлича на презимето си:

— Не повече от онези, които са воювали така, че сега се нуждаят от познанията и… ръката ми…

* * *

… По желание на д-р Планински докато траеше прегледът, бащата и дядото на Стефан чакаха отвън. Боян се разхождаше припряно надясно-наляво пред долапа, Бяно Абаджи запълваше мъчителното чакане с нервни всмуквания от любимата си лула. Не знаеха, колко време са чакали така, когато лекарят излезе при тях и внимателно затвори вратата зад себе си. Беше загрижен. И не криеше, че е загрижен.

— Искам да бъда откровен с вас — каза им. — Положението е по-лошо, отколкото предполагах. За голямо съжаление няма да се мине, без да играе скалпелът.

Те не знаеха какво значи това скалпел, но и не попитаха — интересуваше ги главното. И той им го разказа. Надявал се на някакво повърхностно измръзване: е, ще се поолющи кракът и ще му мине. Но пораженията били по-тежки и по-дълбоки; според лекаря тъканите в края на крака трябвало да се смятат за мъртви.

— И да се изрежат? — попита Бяно Абаджи.

— Нали това исках да кажа, като споменах за скалпела…

— А ако не се изрежат? — с посинели устни попита бащата.

— Гниенето ще продължи. И ще тръгне нагоре, заедно с всички отрови. Ще обхване целия крак, после тялото и… — Доктор Планински се опита да смекчи удара, като възропта против природата: — Трижди проклет да е този сняг! Каква участ само — да тръгнеш „за свобода или смърт юнашка“, а да те повали зима през май!…

— Остави това, докторе — рече Бяно. — Грехът е на свети Петър, а не на петлите, които са отмерили трите му отричания.^[1]

Начо Планински го изгледа слисано — не беше очаквал един старец-бараджия да мисли и говори по този начин. Бяно погрешно изтълкува погледа му като въпрос и обясни думите си:

— Вината е на Стефан, а не на снега, докторе. Планината е закрилница за онзи, който познава всичките й променчивости и мъчнотии, но е смъртен враг за невежия. Например за такъв, който не умее да си върже навущата…

— Остави това, тате — каза Боян. — Станалото — станало. Да мислим за по-нататък. Важното е да спасим момчето… е — въздишка, — дори и с цената на премръзналия крак. Носите ли нужните инструменти, докторе?

— Как?! — сопна се д-р Планински. — Да не мислите, че ей сега…

Той им обясни. Наемал се с Божията помощ да извърши операцията (имал известен опит — в Букурещ на няколко пъти му възлагали да ампутира болни крайници), но нека баща и син Силдарови да не смятат, че това е като да се среже цирей. Първо — той заизрежда на пръсти, — нека си избият из главата мисълта, че такава сложна операция може да се извърши тука, на долапа; колкото за самата операция, толкова и за дългото лечение след това. Второ, след като пренесат болния в града, трябва да изчакат поне една седмица, в която лекарят ще следи състоянието на крака — постепенно мъртвите тъкани щели да почернеят и сами да посочат докъде ще се наложи да се реже. Трето, да се осигурят за операцията абсолютно чисто място и хора със здрави нерви, които да помагат.

— Няма да степенувам задачите по трудност — завърши лекарят. — Нито една не е лесна. Затуй нека мислим за тях в последователността им. Измислете как да се пренесе Стефан в града и къде да се настани. Не, не, не предлагайте двете си къщи. Градът е като в обсада. И шпионите на конака дебнат с четири очи дали не се укрива някъде ранен човек. Не ги подценявайте, господа, те няма да се заблудят, ако някой има рана от куршум или… премръзнал крак през май.

Скоро след това се разделиха. Боян остана на долапа да наглежда сина си, а баща му и д-р Планински поеха надолу край Новоселската река.

Докато влязоха в града, почти не проговориха.