Цончо Родев
И стана ден (116)

12.

Доктор Планински прегледа раната и на дребното му лице се отпечата задоволство.

— В нещастието си извадил наведнъж два пъти щастие — рече. — Първият път, че куршумът нито е засегнал важен вътрешен орган или раздробил кост, а само е заседнал в месото. И втори път, че за тебе се е погрижил хекимин, който си разбира от занаята, евалла му правя.

— Беше ингилизки военен доктор — обясни Юмер ефенди. — Доктор Робсън ефенди, тъй му викаха всички. Двайсет и пет години където имала Англия война, той все там — тъй се смееше самият Робсън ефенди. И още: вече не му се услаждал хлябът, ако през деня не закърпел поне двама-трима души.

— Тебе наистина те е закърпил отлично.

— И казваше, че само един белег щял да ми остане. За спомен. Иначе нито куцане, нито нищо.

— Наистина така ще бъде, Юмер ефенди — потвърди д-р Планински.

— Но тогаз защо нареди да ме върнат в къщи с военна талига?

— Защото, ако се движиш, раната ще се отвори и може да се подлюти. Също и сега ще ти забраня да ходиш известно време, а когато проходиш — първо с патерици, да не стъпваш на ранения си крак. Ясно ли е? Да? Е, щом ти е ясно, тогаз извикай на твоите да донесат ракията.

Юмер ефенди се провикна и в собата влезе млада жена с яшмак на лицето.

— Това не е ли моята помощничка Емине? — попита лекарят.

— Набито око имаш, доктор ефенди. Какъв да е плат не е преграда за него. Емине, къзъм, дай ракия и две чашки.

— Какви ти чашки! — изхока го доктор Планински. — Да не мислиш, че ракията искам за черпня? С нея ще промия раната, а сетне ще й сложа едно лекарство и ще я превържа. Виж го ти, ракия и чашки!…

Нареди да му донесат ракия, тефтик, ленено платно за превързване и разни други неща и момичето изчезна някъде в къщата да приготви всичко.

— Научи ли за Мюрсел? — попита турчинът, докато я чакаха.

— За сина ти ли? Какво да съм научил за него?

— Убиха го — мрачно произнесе бащата. — Както е думата, пред очите ми го убиха. Ако те интересува, от български куршум падна…

— Башънъз саг олсун!^[1] — Другият кимна. — Някак си го рече твърде делнично, Юмер ефенди — предпазливо подхвърли лекарят. — Нямаше тръшкане, нямаше вайкане, нямаше проклятия…

— Късметите ми са били два, сега и обясненията са две. Казвал съм го и го повтарям — ще сменя вярата си, доктор ефенди. Ала аз съм възпитан според исляма. А да си възпитан според исляма, туй преди всичко значи, да вярваш в съдбата. „Кадер не исе…“^[2] И другото е, доктор ефенди, че честна война беше, гърди срещу гърди и куршум срещу куршум. На честната война никой не може да се сърди. И не всеки оцелява в нея. Ала то е мъжко загиване, не като да те намушка янкеседжия, за да те обере.

Влезе Емине и прекъсна разговора им. Остави всичко до разголеното бедро на баща си и понечи да си тръгне, но се извърна до вратата.

— Може ли да попитам нещо, Планински ефенди?

— Заповядай, Емине.

Девойката се поколеба една дълга секунда.

— Какво стана със Стефан, доктор ефенди? Виждаш ли го?

— Стефан Боянов ли? Добре е, Емине. Раната му зарасна чудесно, така чудесно, че той вече престана да идва на прегледи при мене. И свикна с дървения крак. Сега припка по-добре и от здравите. И се е хванал във фабриката на Саръиванов. При баща си. Тъй чувах за него.

— Ако го видиш пак, поздрави го от мене, доктор ефенди — каза момичето и, без да дочака отговор, побърза навън.

Баща й замислено загледа захлопнатата врата.

— Младостта си е младост — произнесе мъдро. — И животът — война, не война — си върви напред… — Споменаването на войната го върна към предишния разговор. — Да ти разкажа ли за гибелта на Мюрсел?

— Стига да не ти е неприятно, Юмер ефенди — кимна лекарят, докато в същото време почистваше раната на бедрото.

— Това стана на Шипка. Още в първия ден…

— Казваш „в първия ден“, сякаш са били цели седмици…?

— Не, само три дни. Но ако някога пъкълът е слизал на земята, то е било именно в тези три дни, доктор ефенди. Деветнайсет юруша за три дни — това не е чувано никога. И това го казвам аз, дето съм воювал на Севастопол. Деветнайсет юруша — само който не е бивал на война, няма да го разбере.

— И какво стана?

— Нищо и половина. Деветнайсет юруша и деветнайсет бягства назад.

— Питах за друго. За нещастието с Мюрсел.

— То беше още в първия ден, на третия или четвъртия юруш, не помня добре. Таборите ни се случиха един до друг. Дори се видяхме с Мюрсел, взаимно си пожелахме късмет и победа. И борозаните заедно ни вдигнаха нагоре, табор от табор — на хвърлей място. И се случихме срещу българите, дето им викат опълченци. Да си кажа правичката, зарадвахме се. Мислехме си така: не са те обучени и опитни московски солдати, тях по-лесно ще сметем. Ама се излъгахме. Такъв пердах ни хвърлиха българите, че… Нашият бинбанши излезе човек, изтегли ни, преди да ни изтрепят до крак. Но другият, Мюрселовият… Луд ли беше, слава ли гонеше, тъй и не се разбра. Обаче се видя: те мрат като мухи, пък той все сочи със сабята нагоре: напред, та напред. И от целия му табор я оцеляха двайсетина души, я не. Но наш Мюрсел тъй и не беше между тях…

— Съжалявам, Юмер бей. — Доктор Планински вече мажеше раната с нещо толкова зловонно, че чак да ти се доповръща. — Наистина съжалявам.

— Не съжалявай. Умря като войник. Има ли по-голяма чест за мъжа от тази? Или е за предпочитане да го пипне една охтика и да си изтлее на одъра като свещ?

— А твоята рана, бей?

— Тя дойде на дванадесетия юруш. Изтеглиха ме добри хора, които в бягането мислеха не само за себе си. И за късмет веднага попаднах в ръцете на доктор Робсън ефенди. — Турчинът помълча малко. — Но останах долу, до селото Шипка. И видях всичко и на този, и на другия ден. Чак до края. Трябва да се гордееш, че си българин, доктор ефенди. Бяхме десет или дори петнайсет срещу един. И силях, джепане — колкото искаш, пък те само едно огнено слънце над главата и нищо друго. И знаеш ли как отблъснаха последните ни юруши? С камъни. А като свършиха камъните — и с труповете на убитите си другари. Аллах ми е свидетел, второ таквоз нещо не е бивало. И си е за гордост…

Лекарят овърза платното и разцепи края му, за да направи възела.

— И все пак се чудя… — започна, но другият го прекъсна:

— Всички им се чудехме. Това не бяха хора, а живи дяволи.

— Исках да кажа друго, Юмер ефенди. Чудя се на онзи, който е виждал таборите да мрат като мухи пред очите му, а той пак да заповядва юруш след юруш. В това има нещо нечовешко, Юмер ефенди…

— Днес потръгна все на чифтосана приказка. Също и сега ще ти отговоря с две неща. Едното е — нека бъдем справедливи, — че той като пълководец си разбираше работата. Слаба отбрана на прохода, пък като пробие — ето ти го с четиридесет или петдесет хиляди души наред с Осман паша от ляво и Мехмед Али паша от дясно и московецът ще се намери в Дунава. Трябва да признаеш, не беше лош план. И Дари Хура^[3] го оцени. И макар Сюлейман паша да не успя на Шипка, въздигнаха го в сердарекрем.

— Това е едното. А другото, ефенди?

— Имахме ревир на открито. Знаеш ли какво е ревир?

— Знам. Ние му казваме лазарет.

— Случих се да лежа до човек, който е бил под заповедите на Сюлейман още в Черна гора. И говореше страхотии за него. Човешки живот, къща, имот, Божи храм — всичко туй било нищо за Сюлейман. — Турчинът бавно свали крачола на шалварите си, явно мислеше за друго. — Имало някога друг един пълководец. Говорело се за него, че където стъпвал, трева повече там не никнела.

— Зная го. Атила е било името му.

— Тогаз Сюлейман е втори Атила. Звярът, дето е звяр, и в него се случва милост. Сюлейман обаче думата милост не знае. За своите, пък за другите дваж повече. — Юмер отново помълча. — По настояване на доктор Робсън ефенди ме уволниха и ме върнаха в Сливен. Но както чувах, пътищата ни със Сюлейман пак ще се кръстосат.

Българинът го стрелна с катраненочерните си очи.

— Какво искаш да кажеш, Юмер ефенди?

— Знаеш, че войската всичко научава, даже преди забитите. Последното, което чух, преди да поема насам, беше, че Сюлейман с пълчищата си също ще направи чест на нашия Сливен. А направи ли чест, то ще бъде пак онуй: тежко̀ на нас, мохамеданите, но дваж по-тежко̀ вам, на християните.

Лекарят полека събираше инструментите си и сякаш между другото попита:

— И като човек живял и патил, какъв съвет ще дадеш, ефенди?

— Какъв ли? Народът да се изпокрие като прилепи по зрак. А едно представителство от турци и българи, ама от най-видни люде, да се яви при пашата и с най-сладки и убедителни думи да му засвидетелствува верноподаничеството на сливналии.

— Българин няма да откаже — замислено продума Планински. — Ала турци… Няма го Хайдар бей, пък знаеш, какви са другите големци.

— Като няма големци, ще вземете, хм, подголемци…

— Ти например ще участвуваш ли, Юмер ефенди?

— Стига да ме поканите, ще бъде чест за мене. И ще се явя в униформата, с патерици и с военния нишан на гърдите, що го получих на Шипка.

— Благодаря ти, Юмер ефенди. Ти може и да не си даваш сметка, колко велика душа носиш в гърдите си, но знай — сливналии това го знаят и винаги ще те помнят с благодарност. — Лекарят се поклони дълбоко, после бавно се отправи към вратата. — Пък за раната ще се виждаме често, ефенди. На първо време ще наминавам всеки ден, а за по-нататък… — Той се засмя пресилено: — Нали знаеш, човек най-обича докторите, когато няма нужда да се среща с тях…

* * *

Вестта, донесена от Юмер ефенди, скоро се потвърди по косвен начин — в Сливен пристигна с хората си Хюсеин паша, който носеше гръмката титла „началник на продоволствената част“. И се започна едно изземване на храни, дрехи, платове, добитък и прочие, каквото градът отдавна не помнеше. Нали самото естество на работата му беше такова, той правеше най-много хошбеш с Иван Силдароглу. Пък Иван, зер беше хем войник, хем търговец, съумя лесно-лесно да влезе под кожата на пашата; стигна се дори до там, че Хюсеин паша разказвал: ичкията вечер не му се услаждала, ако не била съпроводена от лаф-мухабет с Иван Силдароглу… И на тези почерпки и лаф-мухабети Иван скоро откри двете основни слабости на „началника на продоволствената част“ — склонността му към забраненото от Пророка питие и към тлъстите дарове, за да не употребим най-простата дума: рушвет.^[4]

Той подшушна, където трябва, за да бъде удовлетворено поне в прилична степен сребролюбието на пашата, а лично се възползува от другата му наклонност. Като го поеше с най-отбрана гроздова от Есирлий, той успя да достигне до най-важното, може би решителното за цялата война сведение: Сюлейман бил намислил да поддържа демонстрации при Шипка, ала иначе бил съставил план да доведе безбройната си войска в Сливен и от тук, тайно от русите, с ненадеен удар да преодолее Балкана през Елена.

— Каквато и цена да платим, това трябва да бъде известено на руското командуване — каза мрачно Иван, когато разговаряше за това с баща си. — Дори половината българско население да легне под ножа, не бива да допуснем братята освободители да бъдат изненадани… Разбираш ли, то ще бъде погром, не само какъв да е неуспех.

За негова изненада Бяно Абаджи отговори спокойно:

— Напиши, каквото трябва и както трябва и дай писъмцето на мене. Обещавам ти братушките да получат вестта още преди Сюлейман да е стъпил в града ни.

— Шегуваш ли се, тате?

Бащата го изгледа хитро:

— Има хора, които служат на братушките, без да са снабдители на турската войска…

— Не се сърди, но ще те помоля за по-точни сведения. Ще прозвучи надуто, но в случая въпросът е наистина на живот и смърт.

Бяно Абаджи му разказа за срещата си с Панайот Хитов и за уговорката за „пощенската кутия“, дори спомена и името на полковник Артамонов. И колкото повече разказваше, толкова лицето на Иван се връщаше към предишния си ясен изглед, дори забравената гънка се появи — Бог знае след колко време — на бузата му.

— Заби ме в земята — каза със смях. — След час ще имаш писмото. И не се бой, ако те хванат с него в пояса. Сега, ако помниш, има такива начини за писане, за които сливенските заптии хабер нямат. Ще прилича на сметка за валени губери и халища, пък…

— Добре. Аз пък наистина ще приготвя товар стока, за да не бие на очи, когато потегля нагоре.

След тези думи двамата се затвориха в стаите си.