Цончо Родев
И стана ден (102)

10.

За съжаление мрачното предсказание на Андон се оказа вярно. В Одрин комитите на Стоил (а и не само те) на бърза ръка получиха смъртни присъди, а сетне ги разпратиха да ги обесят за назидание по родните им места. За Сливен избраха Андон Кутев и младия Васил Желчев, в последния момент лепнаха към тях и Ставри Ненчев, един от онези, които бяха пленени в битката при Харем бунар. Георги Дражев, естествено, щеше да срещне смъртта в Ямбол, където всички го познаваха. Може би защото нямаше местни хора под ръка, за Михаил Гаджалов и Кондю Кавръков властта избра за изпълнение на наказанието съответно Мустафа паша^[1] и Ени Заара.

В Сливен бесенето на въстаниците бе насрочено за последния ден на юни. И тогава Мехмед Абдул Рефи ефенди, новият мфютесариф, показа, че не му липсва въображение за устройване на парлама: два дни преди това телялите обикаляха трите главни части на града, за да предупредят цялото население, пък за да бъде сеирът по-дълъг, почти половин ден, Рефи ефенди нареди да не окачат тримата едновременно на Старата круша, а един по един и с достатъчен промеждутък от бесене до бесене — нека се порадва народът и да има време и зурни, и сазове да послуша, и децата да замерват обесените с мръсотии, и шегобийците да проявяват остроумието си, докато тялото на поредната жертва още се гърчеше на въжето. Само в едно мютесарифът прояви известна милост — на 29 юни разреши на осъдените да се срещнат с по един от най-близките си роднини.

Естествено при Андон отиде майка му. Тя плака цялата нощ преди срещата, ала в зандана се държа така твърдо, че после дълго, цели месеци за нея говореха с уважение и българи, и турци. На сина си тя занесе само две неща: паничка със своето прочуто сладко от орехчета и риза от снежнобяло платно с пъстри шевици от двете страни на пазвата.

— За Георги Силдаря чувал ли си? — попита тя, след като дълго се прегръщаха и целуваха с Андон.

— Кой в Сливен не е чувал за него? Бащата на дядо Бяно, нали?

— Преди шестдесетина години са го обесили като завераджия.

— И това знам. На вратнята на къщата му. И затова дядо до днес се покланя на гредата, колчем минава под нея.

— А разбираш ли защо и ти, момчурлякът, и цял Сливен знаете за Георги Силдаря? Защото е посрещнал смъртта с достойнство — поискал да си измие главата и да го обръснат, чиста риза облякъл, а на бесилото отишъл с песен, в която се приказвало „за майка, за България“.

— Защо ми разказваш всичко това, мале?

— Не ме смятай за коравосърдечна, Андончо. И утре, като ме гледаш с вирната глава, пак не ме смятай. Знай, че вътрешно ще се късам на парчета, ала няма да дам на гаджалите повод за наслада и злорадство. Стори същото и ти, сине — за майчина гордост го стори и за да те помни Сливен с уважение во веки веков. Както се помни Георги Силдаря. Нека като се срещна с неговата майка в небесните селения, тя да няма повод за повече гордост от мене.

— Обещавам ти, мамо, и няма да те посрамя. Но, честно казано, някак по-другояче си представях тази последна среща с тебе…

— Също и агаларите наоколо са си я представяли по-другояче. И затова сега изглеждат като деца, напълнили гащите. Защото са очаквали сълзи и сополи, пък виждат майка и син да си хортуват кажи-речи безгрижно.

Той се засмя посърнало.

— Безгрижно… — повтори. — Нека ти призная, че ме е страх от смъртта, мамо. В края на краищата аз нямам и двайсет и пет…

— Зная, сине. Нима допущаш, че не го зная? Ами че нали съм мечтала да те видя задомен, да друсам внучета на коленете си… Ала ти сам избра пътя на честта, сине. Запази честта и утре, колкото и да ти е трудно това, пък хората ще я свържат с името ти докле свят светува.

Искаха да говорят още дълго, но Осман бьолюкбаши кимна на заптиетата си и ги разделиха. Дори да се целунат за последно не им разрешиха.

… Сеирджиите се засъбираха часове преди времето на казънта — българите мълчаливи и настръхнали, турците със зурни и даули. По едно време откъм конака се зададе групичката на първенците и това беше знак, че големият сеир вече щеше да започне. С приближаването на „каймака“ на Сливен се видя, че между разните му там мютесарифи, каймаками, кадии, миралаи (всъщност само един миралай — управителя на фабриката миралай Сабахадин бей, заместника на Хюсеин), имами и прочие, имаше и един българин — Иван Силдаров. Като го разпознаха, откъм българската страна на зрителите се дочуха дюдюкания и подвиквания като „Предател!“ и „Продажник!“, но те сякаш не достигаха до слуха на Иван и той през целия път до Старата круша си приказваше разни джумбуши с шишкавия Мехмед Абдул Рефи, та се кикотеха полугласно.

Едва заеха местата си и откъм зандана докараха Андон — нему се бе паднало пръв от другарите си да увисне на въжето. Турците го посрещнаха с небивала врява, докато от българите никой не отвори уста, всички мълчаливо свалиха калпаци.

Андон беше облечен в чиста риза и се държеше прилично, но изглеждаше настръхнал, сякаш зъзнеше от студ в летния ден. Отведоха го при вече метнатото на един клон въже. Преди обаче да се качи на поставената под въжето бъчвичка, към него приближи сакеларий поп Атанас, зетят на Русчо Миркович, пошушука си нещо с него, после му поднесе да целуне един посребрен кръст. Като мина и това, вече циганинът-джелатин захвана да подбутва жертвата към бъчвичката. Точно тогава обаче редът бе нарушен, и то от едного, от когото никой не бе го очаквал. Иван Силдаров остави групичката на по-първите лица на града и санджака, премина няколкото крачки, които го деляха от Андон, каза му нещо съвсем кратко, само две-три думи (после и джелатинът, и отец Атанас се кълняха, че не са разбрали нищичко) и веднага се върна на мястото си. Но с Андон стана видима промяна. Той вирна глава, огледа се и дори намери сили да изкриви устни в нещо като усмивка. С рамо избута циганина настрана и сам стъпи на бурето. Взе в ръце клупа на въжето, но преди да го надене на врата си, извика с пълна сила:

— Братя, не ме оплаквайте! Честит е, който даде живота си за свободата на България. И тя ще дойде, братя!…

В следващата минута се случиха едновременно много неща. Откъм българската страна на зрителите някой издигна разтреперан от вълнение глас:

— Наистина ще дойде, бате!… Дори всички да последваме твоята участ, тя пак ще дойде!…

Андон, изглежда, го чу, защото кимна в съгласие и с още по-широка усмивка нахлузи примката на врата си. Джелатинът-циганин яростно, с хъс изрита бъчвичката под нозете му и момъкът увисна на въжето. Турските зяпачи обаче пропуснаха радостта да погледат как умиращото тяло се тресе и гърчи, защото се втурнаха да налагат кой с каквото намери онзи, който във върховната минута се бе осмелил да отговори на бунтовника. А той бе млад човек с един крак, който се подпираше на патерици. Мнозина го познаха — беше Стефан, синът на Боян Боянов. Никой от турците не се съжали от вида на недъга му, а върху него заваляха тояги и юмруци; момъкът даже падна, ала ударите не престанаха. И все в същата минута нататък прекрачи Иван Силдаров и започна да разпръсва нападателите с плесници; пердашеше ги с външното на ръцете си — повече с пренебрежение, отколкото със сила.

— Кепазите себе си и чалмите на главите си — каза на нападателите, когато те се отдръпнаха и като с подвити опашки го заобиколиха. — Голям бабаитлък, вашият, да биете човек с патерици. Пфу!… — А като се върна при първенците, каза на Рефи ефенди с тон на доверителност: — Заради таквиз глупаци ни е излязло име едва ли не на зверове. И цяла Европа ни се смее… Ще отида да се измия, зер ме е гнус, загдето съм се допирал до тях. — И наистина си тръгна, като продължи да мърмори: — Ахмаците му с ахмаци!…

Не беше стигнал още до Кафтанджийската махала, когато зад гърба му екна нов вик — явно, втори от въстаниците бе увиснал на Старата круша. А когато минаваше край Хаджи Юмер джамия — тя се намираше на Машатлъка и входът и гледаше към часовниковата кула, — някой го повика:

— По-полека, Иване. Трудно ми е да те достигна, когато крачиш толкова бързо…

Извърна се. По петите му вървеше Бяно Абаджи. Двамата поеха рамо до рамо нагоре към дома.

— Още един от рода ни си отиде — въздъхна старият човек. — Колцина станаха вече? Обърках им броя, и то от тате до днес. А знае ли някой колко са били преди…

— Поне си отиде като мъж и юнак. — Имаше възторг в думите, но не и в тона на Иван — лицето му беше свъсено, бръчка като пропаст разделяше веждите. — Силдаровци ще могат да се гордеят с него.

— А с тебе, сине? Дали ще се гордеят и с тебе? Вярно, разпръсна катилите както пилци бягат от ястреб и опази нашия Стефан, но затуй пък беше не другаде, а при най-личните сеирджии.

Имаше въпрос в последните думи, но Иван показа, че не се готви да отговори. Бащата изчака малко, после продължи:

— Видях те да подшушваш нещо на Андон. Какво беше то, сине?

Иван видимо се поколеба, но накрая реши да наруши мълчанието си.

— Видя ми се на границата между юначеството и най-обикновеното…

— И разбираемото — вметна Бяно Абаджи.

— Да, и разбираемото човешко отчаяние. И сметнах, че се нуждае от още една капчица кураж, за да умре като истински потомък на Георги Силдаря и племенник на Манол, Васил, Найден и Георги Трънкин.

— И все пак не чух какво си му казал — настоя старецът.

Повторно колебание.

— То беше на влашки, тате. Рекох му само: „Стоил и Иларион те гледат отгоре, а наоколо е Отечеството. Бъди достоен за тях.“

Бяно Абаджи избърса една сълза, която се бе хлъзнала по бузата му. До дома никой от двамата не проговори повече.