Цончо Родев
И стана ден (46)

6.

… И пак се сблъскаха с познатата мъчнотия. Михаил Икономов се върна от далечния си „сефер“ и по собствените му думи бе донесъл „извънредно важни новини, чути от устата на самия Любен Каравелов“, за тях следваше да се съберат, пък нямаше къде — властта се бе разшавала, шпионите й слухтяха навред, та никак не беше лесно да се осъществи едно събрание на комитета. Разбира се, на него нямаше да присъствува ученикът Добри П. Минков, спътникът на Икономов, ала и без младия Добри трябваше да се търси място поне за седем-осем души. Някой предложи пак да приложат старата уйдурма — да набедят някого, че е именник, — ала го отхвърлиха, краят на август не е време за именни дни. Друг подхвърли идеята да устроят още един неделен „зияфет“ посред сергията на Бяно Силдаров, но и това не се възприе — зачестяването на едни и същи „зияфети“ далеч от хорските уши щеше да изглежда подозрително.

Още се лутаха и умуваха, когато един от най-„пресните“ членове на комитета — Михаил Греков — се нагърби той да осигури място за събранието. И не само се нагърби, но и наистина го осигури. Там, където никому не бе дошло на ум да опита — в дома на Добри Чинтулов. Както по-късно се разбра от него, в последно време между двамата учители се бяха установили твърде сърдечни връзки, в които Греков неведнъж имал случай да се увери в безрезервния патриотизъм на Чинтулов. Сега той, Греков, внимателно посветил по-възрастния си колега в съществуването и целите на комитета, помолил го да съдействува и като част на това съдействие — да предостави дома си за събранието. Старият учител пожелал да остане настрана от пряката революционна дейност (извинил се с възрастта си, с доста понатрупаните си килограми и с все по-влошаващото си зрение), но съдействие и гостоприемство на комитетските дейци обещал без каквито и да са уговорки. И за начало предложил да се съберат същата вечер в дома му.

Така и направиха. Изчакаха нощта да изпълзи из пазвите на Балкана и плътно да обгърне Сливен и по различни улици запристигаха в дома на прочутия поет и учител. Той лично ги посрещна и ги настани в собата с предварително затъмнени прозорци, по-късно съпругата му — дълголика и много бледа жена, сякаш без капчица кръв в лицето — им поднесе по чаша чай, ала и двамата останаха някъде другаде из къщата, не се мяркаха между тях по времена събранието.^[1]

В приветливата стая на стария учител се събраха осмина. И без много-много предисловия и подкани разговорът бе подет от онзи, който почти цялото лято се бе лутал по пътищата на Добруджа и Влашко, за да им донесе новините.

МИХАИЛ ИКОНОМОВ: — Ще започна като османлиите, братя — от по-маловажното. Можете ли да познаете двоицата наши членове-основатели, от които ви нося поздрав и пожелание за плодотворна дейност? За единия може и да се сетите — Сава Геренов, който бе на почивка при баща си във Варна.^[2] Но за другия залагам ока кръв, че няма да се сетите.

ТАНЮ СТОЯНОВ: — Хайде, даскале, кажи го, че да караме нататък. Зер не ни е до приказки, имаме по-важна работа.

ИКОНОМОВ: — За комитетската работа ние си говорим, че е като примка, що сами сме си метнали на шията. Ала мене и младия Добри Минков тя спаси от явна беда. След Хаджиоглу Пазарджик^[3] се присъединихме към един пъстър керван на север — повече турци, по-малко българи и чат-пат по някой евреин или чужденец. И не щеш ли, от една горичка наизскачаха неколцина мъжаги с пушка в ръце: „Дуур!… Силяхларънъзъ̀ атън!…“^[4] и така нататък. Спряхме ние и, защо да крия, бая̀ се уплашихме. И на един наш страх — два на турците. И то затъ̀ имаше защо — насреща ни не бяха клас ученици, излязъл да лови пеперуди, а хайдути. И войводата им едно таквоз страшилище — като те погледне с кръвнишките си очи и забравяш името си. Да, ала този път се случи точно обратното: погледна ме и не аз, а той се разтрепера, разпери ръце и се хвърли да ме прегръща. Знаете ли кой се оказа той, братя? — Наш Стоил, Стоил Вучков от Инджекьой, дето преди три години ни го препоръча поп Юрдан поп Димитров. Да, същият Стоил! Дотегнало му да слугува като овчар и на разни катили икрам да прави, събрал тази пролет малка дружина и подхванал „лявото“. Главно убежище му била гората Батовата, а царството му — навред между Варна, Провадия, Хаджиоглу Пазарджик и нагоре чак до устието на Дунава.^[5] Ето как се спасихме ние с Добри Минков, а покрай нас — и всички останали от кервана, включително и гаджалите. Пък Стоил ми поръча да ви предам неговото „Дерзайте, братя!“ и че винаги можем да разчитаме на окото, на пушката и на десницата му.

Общ шум и после:

ДИМИТЪР ТОПАЛОВ: — Личеше си то, че този човек не понася думата „роб“ за себе си. Жалко, че сме тук и се наливаме с пиклив чай, а не в дюкяна на Костадин — трябваше с чаша мъжко питие да вдигнем наздравица за тогова българина, що в далечна Добружда прославя нашия, Сливенския край!

КОСТАДИН КЕЛОВ: — Не те ли е срам бе, фотографчийо! Събрали сме се да чуем словото на БеРеЦеКа, пък на тебе акъла ти — все в ичкиите!

ТОПАЛОВ: — Ууу, скрънза!…

САВА РАЙНОВ: — Не е скрънза Костадин и ти комай най-добре го знаеш това. Ала сега наистина не бе час за ичкии и наздравици. Имаме по-важна работа. (Към Икономов:) За поздравите благодарим, даскале. Ала нека преминем към главното — що научи от господина Каравелова в Букурещ, какви са изобщо заповедите за нас, обикновените труженици.

ИКОНОМОВ: — Вестите са най-благоприятни, направо радостни, господа. Общото събрание на БеРеЦеКа се е състояло в началото на май и е продължило цели пет дни с делегати от цяло Българско. И само каква чест за нас, братя — делегат на Сливен е бил лично Васил Левски! Молили са го от всеки български град, село и паланка, но той е приел да представлява само родния си Карлово, Ески Заара и нашия Сливен. Голяма, преголяма чест!

БЯЛ ДИМИТЪР СЪБЕВ (замислено): — Но Сливен не е сам в санджака. Имаме комитети към Ени Заара в равнината и нагоре към Котел…

ИКОНОМОВ: — Те са имали отделен представител. Киро Котелски. Носел е пълномощно от цели десет частни революционни комитета.

ТАНЮ СТОЯНОВ: — Киро Котелски? Уж познавам нашите дейци и на север, и на юг, ала за такъв Котелски не съм чувал…

ИКОНОМОВ: — Запитах същото и аз, братя. Оказа се, че Котелски е тайното име на Киро Стоянов, по-големия син на Неша Раковска от Котел. Да, от Котел, ала бил в Легията, а сетне останал за постоянно хъш във Влашко, зер котленските чорбаджии отколе са сапунисали въжето за врата му. И сигур ще да се ползува с голямо уважение, щом в събранието е участвувал с десет гласа…

КОСТАДИН КЕЛОВ: — И как не? Един племенник на великана Раковски…

МИХАИЛ ГРЕКОВ: — Излиза, че Сливен е бил с двама представители. Дякона за града и Котелски за околността. Навярно няма да мине много време и това име Киро Котелски по-често ще се чува по тукашните места.^[6]

АТАНАС УЗУНОВ (с леко завален изговор): — Не ви ли се чини, братя, че досега все одумваме второстепенното — кой ни проводил поздрав, кой кого представлявал, — а изобщо не сме отворили реч за главното?

РАЙНОВ: — Укорна дума и по-важното — основателна. Продължавай, даскале. И се дръж вече към главното.

ИКОНОМОВ: — Главното е, че събранието се е състояло, братя, и че е дало богати плодове. Ако оприличим утрешната наша революция на трен, в Букурещ са били поставени релсите по пътя му.

ТОПАЛОВ: — Хайде да си спестим поетичностите, а?

ИКОНОМОВ: — Двамата с младия Добри донесохме в чанта с двойно дъно цял товар с устава на БеРеЦеКа, както е гласуван и приет от Общото събрание, отпечатан на чисто. Ще стигне и нам, и за всички частни комитети в казата. Сега не го донесох, да не би да направим зян нашия любезен хазяин, ако рече някой да ни изненада тука.

ГРЕКОВ: — Но поне можете да ни кажете най-важното от него.

ИКОНОМОВ: — Който помни „Програмата“ от 70-та година и „Наредата“ от 71-ва, няма да научи много от него. Пак я има „Програмата“, а „Наредата“ е назована вече Устав и по същество са си като предишните, само дето някои места са огладени и изяснени, все едно, че речен камък е бил влачен от течението.

ТОПАЛОВ (полугласно): — Ето я пак поезията…

ИКОНОМОВ (преструвайки се, че не е чул подмятането): — Стъкмени са малко по-другояче отношенията със съседните християнски народи, ала иначе всеки работник, от върха до основата, ще намери там, каквото революцията изисква от него. Устройство, длъжности, пари, оръжия, наказания — нищо не е изпуснато.

УЗУНОВ: — И все пак…

ИКОНОМОВ (сопнато): — Е хайде де! Имайте търпение до утре — ще си получите Програмата и Устава и ще можете да ги изучите от кора до кора.

БЯЛ ДИМИТЪР: — Аз не разбирам едно. Мигар цели пет дена са били нужни на делегатите, за да преразкажат неща, които се знаят от години?

КЕЛОВ: — Правилна забележка. Ако беше само за преразказ, Апостола нямаше да говори за Общото събрание като за най-най-важно дело!

ИКОНОМОВ: — От важните неща има още само едно, но то е извън Устава — избран е нов Централен комитет. Може само да сбъркам или пропусна някого, но за главно лице (тъй е наречен, а не председател), са избрали Любена Каравелов. Негов заместник — Кирияк Цанков. Секретар е Олимпий Панов, а касиер — Ценович. А двамина са само членове, и двамата сливналии — Панайот Хитов и Васил Левски.

ТОПАЛОВ: — Е, ти на бърза ръка обяви и Левски за сливналия…

ИКОНОМОВ: — Абе поне е бил сливенски делегат на събранието.

РАЙНОВ (тихо): — Слава Богу, значи са се изгладили търканията между Дякона и Панайот Хитов…

ИКОНОМОВ: — Другото го разбрах някак си помежду думите на господина Каравелова. И може би то е, поради което Апостола с такава тежест говореше за събранието. Общото събрание е оправило някои грапавини, които преди са били между най-първите ни водачи. Имаше ги, не сме кьорави. За Левски знаете — той ратува да се подготвим със собствени сили за битка срещу полумесеца, пък подаде ли ни някой ръка за помощ — добре е дошъл. Други обаче си знаят посвоему. И постарому. Някои например теглят към дуализма — сиреч султанът да ни припознае като народност, но той да си остане цар на уж автономната България…

ТОПАЛОВ: — Как бе? Има ли ги още тия? Не ги ли отнесе мътният още преди десетина години?

ИКОНОМОВ: — Спотайвали са се и пак се спотайват, ала в душите си не са се разделили с предателската си идея. Други пък все си живеят с мисълта за четите, както го е проповядвал великанът Раковски, и не виждат смисъл в създаването на мрежа от комитети, които да събудят и подготвят народа за всеобщо въстание. Има и едни съвсем бамбашка — страх ме е да го река, ама май и господин Каравелов е от тях, — на които в ума е само едно: да правим ортаклък със Сърбия, Дунавска федерация да сме градили с нея, тоест да сменим едната робия с друга.

ТАНЮ СТОЯНОВ: — Стига, даскале, наслушах се на хорски глупости. Аз признавам само едного — Дякона Левски. Каквото той реши — това ще бъде. Край!

ГРЕКОВ: — Че има ли някой тук, който да не мисли по този начин?

РАЙНОВ: — Няма! Всички сме като един зад Левски.

ИКОНОМОВ: — Слава Богу, той е съумял без крясъци и удари по масата да наложи своя възглед и на целия БеРеЦеКа. Нещо повече. Взел е от БеРеЦеКа пълномощно, което му дава право да представлява БеРеЦеКа в Българско, да решава от негово име и да гради от негово име.

БЯЛ ДИМИТЪР (изкисква се): — Че какво по-хубаво от туй? Ами че така Левски и БеРеЦеКа се сливат в едно: той ще решава и действува, пък ония в Букурещ нека да си пушат наргилетата, да си умуват и… да одобряват стореното от него.

ТОПАЛОВ: — Не говори така за букурещките дейци, адаш! Нямаш право да ги очерняш. Такива мъже като Каравелов, Панайот войвода или Гълъб^[7] не са заслужили твоя подбив. Бил съм там и ги познавам лично — хора достойни за уважение са!

ИКОНОМОВ (подкрепя го енергично): — Имало и други, с които България трябвало да се гордее, тъй рече господин Каравелов. Изреди ми до една дузина имена, ама аз запомних само Марин поп Луканов из Ловеч, Никола, сина на светицата баба Тонка от Русчук, друг русчуклия с мъчното име Иларион Драгостинов, пред учеността и душевната красота на когото всички сме били като малачета, Данаил Попов от Турну Магурели…

РАЙНОВ (прекъсва го): — А, зная го! Че това е Азис Рушидооглу, през когото минава цялата поща на Левски.

КЕЛОВ: — Ще рече — фотографинът е прав, не е било позволено да се говори за букурещките дейци с подигравка, като за български агалари и дембели. (Иронично:) Не е за вярване, ала в този случай негово сархошко превъзходителство наистина е прав.

Димитър Топалов понечи да скочи със стиснати юмруци към него, обаче Атанас Узунов го улови за рамото и го задържа.

УЗУНОВ: — Най-млад съм тука, но ще ви река тъй: срамота е, когато в Букурещ са се решавали съдбините на България, ние тук да остроумничим и се заяждаме, да вдигаме един срещу друг пестници. Да работим и чрез работата си да се покажем достойни за делото и за водачите ни, такова е моето предложение.

РАЙНОВ: — Напълно се присъединявам към нашия млад събрат. Само че ще внеса едно уточнение. Нека всеки от нас получи Устава и го изяде от първата до последната буква, пък тогава при едно ново събиране да изясним сами за себе си каква точно работа се изисква от нас. Някакви възражения?

ТАНЮ СТОЯНОВ (буйно и остро): — Да, аз възразявам! Не срещу разучаването на Устава или против следващото ни събиране. Не! Ала недоумявам как така ви дава сърце да претупвате нещата, братя! Не чувате ли — свободата вече хлопа на портите ни. Идва, братя, идва!… Предлагам да станем на крака и с кръстен знак да я призовем по-скоро да залее с благодатта си и Сливен, и цяла България.

УЗУНОВ (докато всички се изправят): — И да й заявим, че сме готови до един да се пренесем в жертва в нейно име!

Изправиха се и с благоговение се прекръстиха.

РАЙНОВ: — А сега предлагам да не додяваме повече на нашите любезни домакини. Стига им, че така драговолно поеха опасността, като ни дадоха подслон за събранието.

Домакините седяха един срещу друг в една съседна стая с празни чаени чаши до всеки един от двамата. Поне външно с нищо не издаваха да са били със сърца, свити от страх пред опасността.

Членовете на комитета се сбогуваха с тях и по един, по двама изчезнаха в топлата лятна нощ.