Цончо Родев
И стана ден (67)

2.

За разлика от Стоил войвода и Георги Икономов, при завръщането си в Сливен след по-малко от месец подир тях, Андон Кутев не само не се криеше, но напротив — прибра се в родния град шумно и показно, едва ли не салтанатлийски. Той най-напред изпрати хабер на майка си (нека да се готви за срещата, казваше, пък и на роднини и на познати да съобщи), а когато пристигна, сякаш нарочно предизвикваше да го видят в тъмносивото му палто до над коленете и с кадифяната якичка, с тъмночервената му джувка на врата и с феса в съвсем същия цвят. Имаше само два чемодана багаж — колко е за здрав и прав мъж като него, пък и Мангърската махала беше, речи го, на две крачки, — но той „го даваше тежко“, та някакво чираче от онези, които се бяха струпали около каруцата, срещу един бешлик пренесе чемоданите до дома на Кутьо Ганчев.

Пусто майчино сърце! То като че виждаше през къщята и сокаците, защото Руска, тласкана от неизвестна сила, отвори портата за свидния гост преди още той да беше посегнал към чукалото. Като го видя, жената премаля: Боже мой, когато се реши да го откъсне от себе си и да го прати с Ганчо в Плоещ, Андон беше ни повече, ни по-малко от един белалия хлапак, докато този пред вратата беше мъж, и то мъж за чудо и приказ. В няколкото секунди, в които, стъписани, майката и синът стояха като окаменели, зрялата жена в Руска не прецени, а сякаш погълна този чудесен момък пред нея. Андон беше висок на ръст и слаб (но не с хилава слабост, а гъвкава като острие на сабя) и това положително го имаше в наследство от баща си Кутьо. Все от Кутьо Ганчев бе и това даже не дълго, а тясно лице с близки очи, може би също добре гледаните ястъклии мустаци. Всичко друго младият мъж бе получил по нейна, Рускина линия. Острият решителен поглед и гъстите събрани вежди, също и волевото чело с подранила бръчка в средата си бяха чисто Силдаровски, докато кестенявите коси, сресани на път, широката уста с чувствени устни и мекият овал на челюстта така напомняха майка й Яна…

Всичко това Руска възприе за по-малко време, отколкото на човек е нужно, за да произнесе „Добър ден!“. И само едно остана неразтълкувано за нея — странното изражение на младия мъж. И слава Богу! Защото Андон пък си казваше, че, тръгвайки на север, бе оставил майка си като жена в цветуща възраст, а сега го посрещаше една старица…

После от гърдите на двамата се откъсна едновременно кратък вик — повече стон отколкото радостен възклик — и те се хвърлиха, разридани, в прегръдките си…

… Говореха вече почти два часа, а Руска, все още зашеметена и току бършеща очите си, дори не забелязваше, че синът й седеше на миндера с връхно палто — тя, измъчената майчица, въпреки прословутото си гостоприемство не се бе досетила нито да го подкани да се разсъблече като у дома си, нито да го попита дали не е пристигнал гладен. Толкова, толкова неща имаше да го разпитва… За Плоещ, за братята му, за събитията от изминалите години, за… Ненаситна бе тя да го слуша и да изчовърква из устата му всяка уж най-дребна подробност. Когато поуталожи майчината си жажда за обстойни вести, стигащи понякога чак до смешни дреболии (например с много сериозен тон се осведоми дали двамата с Ганчо са изкарали брусницата^[1] във Влашко), жената най-сетне се осъзна колко себична се е показала в срещата със сина. И вече се готвеше „да обърне другата страница“, когато реши да попита най-важното:

— Ти не си тук, за да навестиш старата си майчица, нали? Нито да захванеш занаят или търговия, че да се задомиш, да навъдиш челяд?

Той навярно не бе подготвен за такъв прям въпрос, та гузно отмести поглед. Грижливо подбра думите си, преди да отговори:

— Някога ме учеше, мамо, че човек в беда може да излъже врага си, но майка си — никога. Така ли беше?

— Този отговор комай ми стига… — тихо каза Руска.

— Може да ти стига, но не и на мен, мамо. Иначе съвсем скоро ще започнеш да виждаш в лицето ми обикновен лъжец.

— Говори тогава.

— Преди да науча А, Бе, аз вече знаех „Който носи мъжко сърце и българско име, да препаше тънка сабя, знаме да развие!“. Предопределено от Всевишния е било, щото тези думи да не бъдат само някаква си песен за мене, а смисъл на живота ми.

— Е, чак пък предопределено от Бога…

— Добре, ако Божието име те смущава, нека да е предопределено от съдбата. От предците ми. От кръвта в жилите ми. — Андон заговори все по-бързо, по-живо, почти ожесточено. — Дядо ми Ганчо — заклан от турците. Твоят дядо Георги — обесен на портата. От братята на дядо Бяно единият загинал като хайдутин, другият — като руски волентирин. Баба Трънка, войводата Георги Трънкин, вуйчо ми Найден, който намерил гибелта си с Хаджията на Бузлуджа… Да изреждам ли още, мамо… Е, сега пък отговори ти: няма ли да е някак противоприродно издънка от такъв род да живее само с мисъл за лично добруване, за търговия, за дом и челяд? И да не гони някакви по-високи цели, които са над собственото благополучие?

Майката въздъхна тежко, като обречена. А после отговори на въпроса с въпрос:

— И братята ти ли носят мъжки сърца и ще развиват знамена?

Ново кратко запъване. Руска разбра смисъла му и продължи:

— Също и те ли ще се върнат насам?

— Не, мамо. Двамата с бате забранихме на Ганчо да… Кълна ти се, той не искаше и да чуе за забраната ни, но едва когато му казахме, че трябва да се опази за тебе…

— Значи, ще чакаме само Димитър?

— Няма да го чакаме, мамо. Не искай от мене да ти кажа всички подробности, но… С една дума, няма да мине много и тук народът ще се вдигне на люта бран срещу турчина, а от Влашко ще дойдат на помощ не чети, не дружини, а цели два полка. С най-добро оръжие, с опитни началници… впрочем единият е тукашен юнак, Таню от Клуцохор, може и да го знаеш. Когато тръгнах, не знаех още бате Димитър с кой полк ще бъде.

Повторна майчина въздишка, този път по-горестна, по-безутешна.

— Никой не разбира майките — почти шепнешком продума Руска. — За хората какво е майката? Жена, която ражда деца, кърми ги и ги отглежда. Толкоз. И никой не помисля, че тези същите деца, дори и на сто години да станат, за майката си остават все част от самата нея, все нейни рожби. Пък ако се случи неин син да извърши юначество — я като Панайот да е страшилище за турците от двете страни на Балкана, я като Хаджията да намери смъртта си с куршум в челото на Бузлуджа, всички я хвалят: „А, бравос, майка на герой!…“ Пък горката майка хич не се радва на такова гибелно геройство. Тя иска от Всевишния само едно — да види детето си живо и здраво. И честито. И със сполука в работа и семейство. Но кой те пита… Хората…

Тя явно щеше да продължи още дълго, но едно хлопване на външната порта я накара да преглътне думата си. И скокна да види кой е, пък като видя, на лицето й се изписа една малко насилена усмивка. Все свои хора бяха. Трябва да се бе разчуло за връщането на Андон, защото Райна с трите деца дойде от Дели Балта, почти веднага след тях пристигна и баща й, Бяно Абаджи. С малко закъснение се появиха също братовчедът Христо (после се оказа, че добри приятели са ги привикали чак от воденицата му на „Аркаръ̀ куруч“) със семейството си, а подир него слезе и Боян от Саръивановата фабрика. Настана шетня и оживление, каквито домът на покойния Кутьо Ганчев отдавна не помнеше. Руска наизвади едно-друго за похапване, и проводи Ангел, по-малкия син на Боян, до комшиите за стомна вино. И стана едно посрещане, каквото от седмици да го бяха гласили, пак нямаше да стане. То въпроси и отговори, то наздравици и песни, то „Брей… брей… брей!…“ — нищо не липсваше под този покрив в Мангърската.

Мина време, дружината около веселата трапеза се накъса на по-малки групички, а стопанката продължаваше да прислужва „с каквото Бог дал“, както тя казваше. И уж се грижеше по равно за всички, ала окото й все беше на софрата пред Андон — на него, маминия, дали му е всичко наред, дали си има достатъчно… И тази й грижа за сина стана причина да дочуе един кратък разговор между Андон и дядо му Бяно.

— Ти си живял дълго, сигур познаваш целия град — казваше синът й. — Да си чувал, за някой си Нено Господинов? Тук май го били прякоросали Брадата?

Бяно Абаджи го изгледа продължително; Руска съжали, че поради големите му бели вежди — същински пухкави снежни възглавници, надвиснали от керемиден покрив — не можа да види погледа му.

— Зная го — беше отговорът. И последва едно многозначително: — И ябанджиите, дето му гостуват, също и тях зная.

— Ще ми сториш ли един хаир, дядо? Не е за нещо голямо — като се разотидат гостите, да прескочиш до Ненови и да проводиш „ябанджиите“ тук, само туй.

— За сторване — сторвам го. Ала ще ти дам друг акъл, Андоне. Даже не един, а два. По-разумно е ти да отидеш у Ненови. Зер ти се прибра в Сливен открито, от каруцата слезе, както се вика, пред самата врата на конака, докато Неновите гости се крият и спотайват — излишен риск ще е да ги разкарваш до тука.

— Крият се и спотайват, казваш? А работата, за която са проводени, не вършат ли?

— Що са свършили и що не са — ще научиш от тях, сине. Аз само ще ти река, че тук стана една голяма несполука. Същата нощ, в която „ябанджиите“ пристигнаха, в Клуцохор се извърши едно грозно престъпление. Неизвестни катили бастисали къщата на Стоян Айряна, мирен човек и среднозаможен, и изклали него и цялата му фамилия. Всички до крак. Полицията се напъна да хване убийците, ала ядец — до ден-днешен не влезе в дирите им. И като не знаеха кому да припишат страшното дело, обявиха, че са го сторили неизловени бунтовници от Ески Заара. А туй дойде много лошо, Андоне. Георги хем го познават в града, хем се знае, че е бил един от водителите на Ескизаарската буна. За Стоил да не говорим, за неговата глава и награда ще дадат. И ето как стана тъй, че чужди грях върза ръцете на вашите пратеници.^[2]

„Виж го ти, тате! — помисли на това място Руска. — Загърби седемдесет и петте, пък още пипа ловко, като най-опитен съзаклятник!…“

— А вторият съвет, дядо? — попита в това време Андон.

— Да ти препоръчам друг придружник до Ненови. Не че мен ме мързи, не. Ала ако тръгнем двамата, всеки срещнат ще си рече: а, по работа отиват. Докато онзи е млад, никому няма да направи впечатление, че двоица ергени са тръгнали на нейде по нощите.

— Кой е той, дядо?

— Братовчед ти Стефан, на вуйчо ти Боян големия син. Ей там отсреща вдясно. И не се бой, той е „лизнат“, както е по вашему…

Стефан, изглежда, усети, че се говореше за него, та погледна въпросително към двамата. Андон му подмигна съучастнически. Стефан сгуши една усмивчица под редките си мустаци и отговори по същия начин.

„Какво излиза, Боже мой? — каза си тревожно Руска. — Завайкала се майката за щастието на синчето си, пък на̀ — целият народ, от стареца до момчето, имал други грижи. От онези, в които залогът е главата…“

* * *

По-късно мнозина щяха да оприличават времето след завръщането на Андон Кутев на онова тайнствено и необяснимо нещо, което става с тестото за козунаци. Лежи си добре измесеното тесто и изглежда заспало во веки веков, пък изведнъж му става нещо, разлудува се, шупва, кипва, надига се и докато погледнеш — преляло от нощвите. В случая „тестото“ беше Сливен и главно неговите революционни дейци, а „нещото“ — Андон с неговия възторжен ентусиазъм и неукротимата му деятелност.

Започна се с това, че Андон одобри и прегърна Стоиловата идея за създаването на скришен стан в Балкана. Опитни комитетски люде обходиха старите хайдушки сборища и изборът им спря на една потулена и суха пещера до онова място, което открай време се смяташе за царство на народните закрилници — Куш-бунар. (Те не допущаха, че преди петнадесетина години точно в тази пещера Георги Трънкин войвода „зазимяваше“ оръжието на четата си от Димитровден до Гергьовден…). И от Сливен поеха нагоре товари — не на кервани, разбира се, а като уж незначителни вързопчета по гърбовете на момци, излезли наглед нагоре към къшлите. „Уж“, защото в бохчите на привидните излетници имаше оръжие, джепане, брашно, сланина, сирене, сухо месо, кашкавал и какво ли друго не, за което преносвачите трудно можеха да дадат обяснение, ако — не дай Боже — се случеше да бъдат пребъркани от заптийската стража.

Много скоро се оказа, че това начинание, предложено от Стоил войвода, е било крайно разумна мярка. И навременна! Защото шпионите на конака подушиха, изглежда, раздвижването на народните дейци и с ново настървение подхванаха пак да душат по дирите им. И както през есента, също и сега най-предпочитаната им „плячка“ бяха онези съзаклятници, които и през октомври първи опитаха дюшеметата на хапуса. Поумуваха народните дейци и решиха: не биваше да рискуват съдбата на тези свои другари, които си бяха завоювали име на най-предани и най-сигурни. И по споразумение помежду им на връх „Свети 40 мъченици“ — ще рече на 9 март — четирима завиха навущата около краката си и поеха към Куш-бунар: Кондю Кавръков, комуто възложиха да бъде временен войвода, Михаил Гаджалов, Васил Желчев и Марин Димитров. Много наскоро натам поеха и още двама-трима, за които се разбра, че турската полиция „ги е хванала на нишан“.

Като оправиха тази непосредствена заплаха, Андон Кутев запретна ръкави да съживи и да вдигне на крак един отдавнашен болник — революционния комитет. На 14 март той свика в бащиния си дом събрание на „лизнатите“; след като се посъветва с Георги Икономов и Стоил, от нявгашния състав на комитета покани само Нено Брадата, който в „мъртвото време“ единствен бе държал в ръце работата… доколкото работа изобщо бе съществувала, иначе се спряха предимно на по-нови („още неизхабени“, бе казал за тях Стоил) хора. На това събрание Икономов най-сетне — цял месец след пристигането му! — прочете възванието на БеРеЦеКа за всеобщо въстание и съобщи вестта, че на „войводския“ Сливен е отредена честта да бъде център на втория от общо петте революционни окръга, които щяха да вдигнат българския народ „за свобода или смърт“. „Но туй не значи — предупреди Икономов, — че е достатъчно да се тупаме в гърдите и да чакаме паницата с курбана сама да кацне на софрата ни^[3]. Иска се работа, братя. Работа, работа и пак работа!“ Избраха ново ръководство на комитета. За да има приемственост с предишния, за председател определиха Нено Господинов; другите длъжности разпределиха така: подпредседател стана Димитър Кукумявков, касиер — Петър Каракостов и секретар — Георги Киряков. Тайната поща щеше да се направлява от дома на Нено Господинов. Отначало Нено се опъна: не било разумно, рече, да се оставя нещо „черно на бяло“, по-благоразумно било да се сношават със селата и с другите окръзи „с устни приношения на пратеници“. Георги Икономов обаче остро отхвърли това предложение: „Населението мъчно ще повярва на такъв пратеник, а като се работи с писма, подпечатани с комитетски печат, по-друго впечатление дават, на когото се представят“. Така че не само се възприе възобновяването на тайната поща, но и възложиха на Кукумявков и Каракостов — и двамата опитни златари — да изработят печата на комитета; за да се предвардят от злоупотреба или неразумни постъпки, печатът трябваше да може да се разглобява на четири части и всяка част да се пази от отделен член на комитета.

Накрая решиха и най-важното — как да се повдигне населението и да се приготви за буната. За „проповедници на въстанието“ в града определиха Андон Кутев, Георги Киряков и Петър Каракостов, а за Балкана двамата Димитровци от Градец Кукумявков и Събев, които освен в родното си село познавали също будни момци от Медвен, Ичера и Катунище. На това място се обади най-младият от присъствуващите, Стефан Боянов, и изчервен като домат, се предложи сам себе си за Жеравна: майка му била жеравненка, напомни, там имал бая роднини, дето били хем родолюбци, хем на войнишка възраст — чрез тях се надявал да подготви една жеравненска чета за въстанието. Гласуваха му доверие и оставиха Стефан да отговоря за „чорбаджийската Жеравна“.

Това се видя недостатъчно на Андон Кутев, та той настоя да се споразумеят и за ред други неща, които някои наричаха „дреболии“: например на кого да разчитат за ушиване на униформите, а на кого — за направата на цървулите, кой може да ушие чантите за храна и куршуми, откъде да купят барут, олово и прочие, и прочие. На възраженията отговаряше приблизително така: „Добре де, може и да не се съгласят, тяхна си работа. Ама ние да си определим още сега на коя врата ще почукаме най-напред. И да си го имаме като задача. Например без значение ли е дали ще имаме, или няма да имаме лекарства за затваряне на рани? Каква войска ще сме без тях? Пък никой няма да ни ги донесе на крака, трябва ние сами да си ги осигурим…“

Когато уж се споразумяха за всичко и някои вече се приготвяха да станат, Георги Икономов неочаквано заяви, че е намислил в близките дни да напусне Сливен и помоли да му съберат малко пари за път и да му осигурят човек да го отведе до Лясковец. А като наскочиха срещу него, обясни намерението си приблизително така:

— Един стар човек ми думаше веднъж, че никой не е пророк в собствения си град. Тогаз не можах, пък сега го разбрах: ей ме на̀ — трийсет дни съм тука, за трийсет пари работа не съм свършил. Мога да се оправдая, знам го: турците ме търсят за Ескизаарското приключение, тук ме помнят, ще се намери черна душа да ме издаде и прочие. Но така или иначе от мен файда — никаква. Трябва да се прехвърля там, където няма да се налага да се крия като къртица, а ще съм полезен.

— И ще ни оставиш без…? — опита се да го прекъсне Бял Димитър.

— А, не — превари го Георги. — И без това тези дни ще дойде истинският апостол, определен от БеРеЦеКа за Втори окръг. И с него един помощник, който ще ви е хиляда пъти по-полезен от сина на поп Тодор, защото се е изучил за офицерин не другаде, а в самата Русия. Дядо Иван го е учил, разбирате ли?

— Можем ли да знаем имената им? — попита Димитър Кукумявков.

— Разумява се, нали ще работите рамо до рамо с тях. Главният апостол се зове Иларион Драгостинов. Пригответе се да ви вземе акъла този човек. Хем красавец, хем с ум за две дузини умници, хем богат, що си е раздал цялото има̀не по народните работи, пък за себе си е оставил само дълга да служи и умре за отечеството. Вторият апостол, неговият помощник, е Георги Тихов.^[4]

— Да не е нещо рода̀ с онзи Тихов, що загина под пряпореца на Хаджията? — осведоми се на свой ред Нено Брадата.

— Да, брат на Петър Тихов. И на Ангел Тихов, който тогаз оцеля, но до днес гние на юг в Сен Жан д’Арк. Също и това трябва да ви е добра препоръка за него.

Не му възразиха повече, само Кръстю Кючуков обобщи за всичките:

— Абе друго е, когато на смърт те води свой човек…

— За смъртта разчитайте на мене — избоботи Стоил.

Беше шега, пък никой не се разсмя.