Цончо Родев
И стана ден (47)

7.

Колко превратни са понякога в природата причините за радост или скръб! Духне например внезапно онзи априлски вятър, свежият и налудничавият, като гигантска метла запокити нанякъде розовите и белите цветчета на овошките, та дърветата за един ден загубват пролетната си красота и изглеждат ошмулени и тъжни, пък всъщност с неговите пориви е пренесен живителният прашец и те са се оплодили, за да донесат след три-четири месеца чуден берекет. Или обратното. След дълга суша рукнат майските дъждове и всеки издумва в радост благодарствени думи към Всевишния, а сетне се окаже, че порои са били това, които са отнесли и тлъстопочвената земя, и семената, хвърлени с надежда в нея, а не онзи дъждец, дето всяка капка била жълтица…

Каквото е с природата, бива и с човеците. Същото преживяха и сливналии през ранната есен на тази паметна 1872 година.

Пристигна тук вест, че на 16 септември патриаршията във Фенер решила за последен път да покаже отровните си зъби и с възможните най-големи салтанати прогласила схизма^[1] на току-що възкръсналата от петвековните пепелища българска църква. Можеше да се очаква (и то положително е било очаквано във Фенер), че подобна новина ще потисне в небивал гнет и града под Сините камъни, и изобщо цяло Българско, че християните по тия места ще захванат да си посипват главите с пепел, ала то стана точно обратното — сливналии (пък и не само сливналии) възликуваха и започнаха да се поздравяват за схизмата като на най-личен празник. „Слава на Бога и пресветите отци, веднъж завинаги се отърваваме от гърчулята“ — такива или подобни думи можеха да се чуят от устата на деветдесет и девет от всеки сто българи.

Мина, не мина седмица и от запад, откъм Софийско, дойде отначало мълва, а сетне и сигурно сведение за което следваше да се мисли, че ще предизвика възторга на всеки българин, посветен в Делото — нейде по теснините на Арабаконак Димитър Общи обрал султанската хазна. Наглед ще се запиташ: как да няма възторг, щом само с един-едничък майсторски удар е завладяна толкова пара̀ за утрешната революция, колкото за години не може да се събере с вноски според Устава или със силом изтръгнати помощи от чорбаджиите. Да, но никакъв възторг не последва. Напротив — униние и покруса изпълниха сърцата на народните дейци. Защото инстинкта за оцеляване и за оценяване „разумно-неразумно“ в робството те бяха получили още с млякото от бозките на майките си. Знаеха също, че днешната Турция не е онази от времето на Индже Стоян или на Димитър Калъчлията, когато ще отмъкнеш хазната, пък агаларите ще пратят някоя и друга потеря подире ти и ще си седнат на задниците; сега Турция разполагаше с многобройна тайна полиция и опитни, и изпраксани в занаята си полицаи, които знаят как да пипат и да разкриват уж най-вещо извършените престъпления. А разкриеха ли удара на Димитра Общия, туй можеше да се окаже краят на конеца, с който да разнищят всичко. „Не могат да разнищят всичко — силеха се да си вдъхнат кураж едни. — Не помните ли: Дякона нямаше докрай вяра в Димитра и не го посвещаваше във всичките тайни на организацията. Или забравихте, че когато събра комитета, той остави Димитра в хана?“ „Така е — отговаряха други, — ала Общи е с пълномощно на заместник на Левски. Мигар може да се допусне, че той ще да е предприел такваз опасна авантюра, без да има благословията на Апостола?“

Люшкаха се така в несигурност и боязън сливенските дейци и всички до един изглеждаха като осланени с тези свои подпухнали от безсъние очи. И като умуваха, умуваха, най-сетне решиха — временно да прекратят каквато и да е дейност, докато дойде хабер и упътване от Левски. Да, да, Левски нямаше да ги забрави — както след смъртта на онзи прекрасен момък Ангел Кънчев, той и сега ще намери колай да ги осведоми за истинското положение и да им даде съвет за бъдещето.

* * *

Не дойде нито хабер, нито напътствие, а сам си Левски.

… Случи се то на 8 ноември, на връх Архангеловден. Макар и бекярин, Михаил Греков бе решил да почете празника на името си, та в скромната му ергенска квартира цял ден се проточиха гости. Бай Димитър Тотев, училищният прислужник, от сутринта сменяше в мангала джезве след джезве за кафетата, а Атанас Узунов, предложил доброволно услугите си за помощ, непрекъснато поднасяше ту по някое „тежко-сладко алатурка“, ту по чашка вино или ракия. Самият именник почти през цялото време стоеше при гостите; тъй като не бяха само от комитетските хора, разговорите не засягаха въпроси около бъдещата революция, ала пак главната тема се въртеше около народните работи — нали се очакваше екзархията да проводи първия сливенски владика, та догадките, пожеланията и надеждите се въртяха все около неговата личност.

Когато се свечери и гостите понамаляха, се случи нещо, общо взето, твърде непривично — един приятел, вече почел го с посещението си, се появи повторно. Беше Сава Райнов. Той се помая с другите, пък удари едно око на домакина. А навън му каза нещо, което за сегашната атмосфера в Сливен бе като балсам за душата: тази сутрин цял-целеничък пристигнал Васил Левски! Дошъл той откъм Търново и през Хаинето^[2], по тайна уговорка Таню го посрещнал на Джан-Куртаран, въвел го в града и го настанил в дома на нищо неподозиращата (и затова в пълна безопасност) баба попадия Атанасица^[3], в самата окрайнина на Клуцохор. А после като търговец на аби отишъл у Савата и не излязъл повече. Когато Савата му казал за Михаил Греков и с какви препоръки е приет в комитета, Левски изказал пожелание — Архангеловден или не! — да се види с новия работник.

Разбира се, Греков измърмори някакво оправдание пред последните гости, наметна палтото си и бързешком закрачи през Големия мост към Клуцохор. Вратата на Сава Райнов беше заключена, но стражникът — можеше ли да бъде друг освен Таню Стоянов! — го пропусна, след като се увери в личността му. И тук последва нова изненада, но сега онзи, който си прехапа езика, беше Савата: той таман понечи да представи Греков на Дякона, когато пред смаяните му очи двамата се хвърлиха в прегръдките си, затупаха се един-друг по гърбовете, а на всичко отгоре Левски се обърна към него със следните странни думи:

— Стояне, аратлик, как си? Колко ми е драго да те видя, да те срещна в юначния Сливен!…

Савата Райнов, който се пулеше отстрана, попита несмело:

— Какъв Стоян, Апостоле? Нали е Михаил?

— За тебе Михаил, за мене Стоян Чакъров. Тъй си го зовяхме ние в Белград, когато заедно бяхме в редовете на Легиона.

Поуспокоиха се и размениха някоя и друга приказка и Михаил Греков веднага заговори за своя другар Атанас Узунов. Не премълча нявгашното му гърчеене, но изрече куп похвали и препоръки за днешното му родолюбие, за храбростта и разсъдливостта му.

— Доведи го по-скоро, че вече ще дойдат и другите комитетски люде — реши Левски. И добави: — На такива хора дай работа, които са разсъдителни, постоянни, безстрашни и великодушни. — Той не удържа една въздишка: — Че кой знае? Ако е такъв, какъвто го описваш, може да го обуча за мой помощник.

— Още ли си сам, Дяконе? — тихо попита Греков.

— По̀ сам от всякога. — Нова въздишка. — Не случих на пътя си втори като Ангела Кънчев. — И повтори повече на себе си, отколкото на учителя: — Още съм сам, не намерих човек, комуто да предам работата си и да се заловя за другото, щото и пари да се намерят по-скоро, па и предателите да не съществуват вече нийде из Българско. — После се насили да надмогне мрачните си мисли: — Хайде, тичай да го доведеш, че събранието скоро ще захване…

След половин час Михаил Греков се върна отново, като водеше със себе си и Атанас Узунов. Момъкът, замаян от самата мисъл, че застава пред Апостола на свободата, само се червеше, блещеше очи и не можеше да върже и две думи. Левски разбра чувствата, които го изпълваха и сам му се притече на помощ. Улови го за раменете, огледа го, пък каза на другите в стаята:

— Не ще препоръка, стоката е налице. — После разтърси ръката на младия учител и му рече просто: — В името на българската свобода да бъдем братя!^[4]

Постепенно собичката на Сава Райнов се изпълни с другари и съмишленици — ако изключим Михаил Икономов, който бе отишъл да погостува на познати френски инженери от строежа на барон Хиршовата железница, тук бяха всички членове на комитета. И все посърнали — не се опитваха да скрият тревогата, която ги владееше от повече от месец. Левски пък не се преструваше да не забелязва грижата им, но не бързаше да заговори — само се здрависваше с познатите си, пущаше по някоя незлоблива закачка и настаняваше хората по възглавниците на пода.

И пак се случи онази магия, която съпътствуваше всяко събиране с Апостола — забравена беше всяка грижа, а на нейно място в сърцата затрептяха надежда и увереност. Но Левски дори и не помисли да се възползува от чудесното преобразяване на другарите си. Напротив, той побърза, както е реч, да сложи пръст в раната:

— Зная, кахърни сте, аратлик — започна направо. — И не от бъзливост сте кахърни: един безподобен глупак извърши щуротия, каквато не би минала през главата и на умопобъркан. Тъй че с право сте кахърни, искам да кажа. А за да бъда честен с вас (както винаги сме бивали един към други), ще ви съобщя нещо, което може би още не е стигнало до ушите ви. Димитър Общи е заловен и е захванал да издава всичко наред, щото му е известно. А ония заптисват ли, заптисват — в Тетевене, в Орхание, в Плевен, в София…

— Втасахме я! — изпъшка Сава Райнов; устните му бяха напълно побелели. — Можем да се стягаме за Диарбекир, ако не и за въжето…

— Там е работата, че няма причини да се стягате, за където и да било — самоуверено и без следа от колебание възрази Апостола.

— Защо? Как така?… Откъде си сигурен?… — заваляха въпроси от всички страни, но те не го смутиха, Левски ги посрещна със спокойствие:

— Искам да ви кажа нещо, което стана пред очите ми по време на първата Легия — заговори той някак си ни в клин, ни в ръкав. — На един другар му се възпали палецът на крака. Хептен никаква работа, нали? Да, ама възпалението плъзна нагоре. И като отведохме другаря си при доктор, оня ни попари с вряла вода: не било туй просто възпаление, а гангрена и единственото спасение било в ножа. Иначе заразата щяла да обхване целия крак, сетне част от нея да поеме към другия, а втора част нагоре към сърцето и главата и неизбежно… Умувахме ние, щото умувахме, пък накрая кандисахме. И докторът изряза крака над бедрото, където все още беше съвсем здрава плът.

— И после? — попита някой. — Що стана с другаря ви после?

— После, че и до днес си е жив и здрав, само гдето на мястото на стария крак има дървен. Това е всичко.

Мълчание.

— Мисля, че те разбрах, бай Левски — каза младият Сава Геренов. — Но все пак не ще е зле да ни разтълкуваш тази притча.

— Не е притча, а жива правда. Прекъсне ли се пътят на болестта, аратлик, отива си само загноялото, пък другото остава да си живее. Туй е, което исках да ви река.

— И само с нож ли се прекъсва този път, Апостоле? — запита Бял Димитър Събев. — Или и… на клоните на Старата круша?…

— Пътят се прекъсва кими с акъл, кими със саможертва — все така спокойно отговори Левски. — Не искам да прозвучи като хвалипръцковщина, братя, ала организацията ни е построена добре, като едно клонесто дърво: листата на единия клон не познават листата на другия и откършиш ли заболелия клон, заразата не прониква в другите. Димитър Общия издава само онуй, което знае, пък той, кълна ви се, знае малко, и то само в западните краища.

— Вярно бе! — плесна с ръце Сава Райнов. — Когато правихме тук събранието с Ангел Кънчев, издайникът цяла нощ си спа в хана…

— Точно така — кимна Дякона. — В Сливен, пък и в по-голямата част от Българско, Общия не познава никого. И затова колкото и да угодничи на агаларите, няма кого да издава.

Ново мълчание.

— Ти рече одеве — наруши го този път Кондю Кавръков, — че пътят на заразата понявга се прекъсва и със саможертва…

— Ще ви дам два примера, и то истински, а не изсмукани из пръстите. Като се разчуло в Етрополе за издайствата, даскал Тодор Пеев, председателят на комитета, събрал една бохча дрехи и вдигнал праха към Влашко. Тъй се самообвинил, вярно, макар да е нямал нищо общо с оная лудория в Арабаконак, ала Димитър Общи е знаел само него от комитетските хора и — клъц! — пътят на заразата е пресечен. Съвсем другояче е постъпил поп Марко в село Правец. Дочул в кръчмата, когато две заптиета си пиели ичкията, как се наговарят, преди да отидат да го запрат. И като се уплашил, че може да не издържи на мъченията и да предаде нещо, този служител на Бога и на България още там глътнал отрова и се свлякъл под масата мъртъв.^[5] Ето още един прекършен клон, който с цената на скъпа жертва не е допуснал болестта да обхване цялото дърво.

— Ако искате вярвайте — обади се Атанас Узунов, — ала аз искрено завиждам на този светец за вяра и народност поп Марко. Такива хора остават во веки веков в народната памет!…

— И даскал Пеев, и поп Марко са си свършили своя пай от работата — продължи мисълта му Иван Ханджиев, — пък ние вместо да се одумваме, по-добре да помислим за нашата.

— Точно така! — избоботи в негова подкрепа Таню. — Ние сме дали клетва да мрем за свободата, а не да дирим за̀ветни кътчета.

Други гласове се присъединиха към него и за малко собичката се изпълни с неясна гълчава. С властен жест Левски я прекъсна:

— Стой! Клетва ли каза, Таньо? Ами че вие още не сте се клели бе, аратлик! И сега първо това трябва да сторим, зер клетвата е задължителна за всички членове на комитета.

Той лично запали кандилцето с образа на Света Богородица на стената, а пред него нареди Евангелие, кама и револвер. После извади от вътрешния си джоб едно листче и го подаде на Узунов, най-младия в стаята:

— Чети! — заповяда му. — А вие, приятели, се наредете ей така и повтаряйте след него.

Разтреперан от вълнение, Атанас Узунов зачете свещените слова на клетвата, а всички останали в нестроен хор ги повтаряха след него:

— „Заклевам се в Евангелието, в честта си и в отечеството си, пред Бога и пред честното събрание на съзаклятието, че от всичко, което ми се яви, няма да кажа и открия никому нищо до смърт и до гроб.

Заклевам се и обещавам, какво, че полагам за святата тази цел живот и имот.

Заклевам се и обещавам безусловна покорност на законите и на заповедта на съзаклятния таен Централен български революционний комитет съвременно^[6] мълчание и тайност на делата.

А в противен случай, ако бъда предател или престъпник, съгласявам се да бъда прободен от оръжието на това съзаклятие, което има длъжност да ме брани, а и право — да ме съди.

Заклевам се.“

Когато произнасяха последното „Заклевам се“, очите на мнозина плуваха в сълзи. Един по един се прекръстиха и целунаха Евангелието и револвера.^[7]

— Сега с цялата си душа вярвам, че не само не сме пред провал, но че отиваме още по-напред в работата си! — проникновено изрече Бял Димитър, докато всички се настаняваха по местата си.

Левски се улови за думата му и я продължи:

— Не само че отиваме напред, братя, но вам, на сливналии, се възлага още по-важна задача. Централният комитет свързва цяло Българско в няколко окръжни центъра, чрез които по-лесно, по-бързо, с по-малко разноски и по-сигурно ще се споразумява да взема и дава. И един от тези окръжни центрове по заслуга и чест се пада на вечно непокорния Сливен.

Той им разясни новата уредба — толкова проста и разумна — да се чудиш как никой не се е сетил досега за нея. Според „Наредата“ и Устава всеки частен революционен комитет трябваше да се сношава направо с централния, от него да чака напътствия, нему да се отчита, а това би означавало едва ли не всеки ден стотици куриери да сноват от всички краища на България до Букурещ и обратно — слепи да бяха агаларите, пак щяха да ги усетят. По нововъвеждания ред българската земя се разделяше на окръзи, които следваше да оглавят частните комитети в своите граници и да отговарят за тях. Така комитетите от малките градчета и селата щяха да се сношават само със своя окръжен център, а окръжните центрове — с централния комитет. Точно както го беше казал Левски: по-лесно, по-бързо, по-сигурно и с по-малко разноски. Но затова пък върху окръжните центрове лягаше задължението да заработят с удвоени сили — и сами себе си да стегнат, и подчинените им частни комитети да ръководят.

— Разбирате ли, аратлик — завърши Дякона, — трябва бързане, защото в много (още) не сме приготвени, а хората, като ни гледат мързеливи в работа — няма и да ни чакат. — Той помълча малко. — Разгеле става дума за работа, та да видим вие, потомците на Индже Стоян и Хаджията, как си вършите своята. Хайде, Сава, върви донеси архивата.

— Амааа…

— Няма „ама“! Да не мислите, че съм дошъл само да оплаквам щуротиите на Димитра Общия? Неговия клон го смятайте отсечен, пък ние да видим колко жизнени сокове текат в другите. И най-първом от всичко — във вашия. Отивай, Сава!

Сава Райнов се позабави. Когато се появи, в ръцете му се виждаше един скромен вързоп, завит в навосъчен плат. Членовете на комитета не се изненадаха — беше им известно, че той държи архивата закопана под чемшира в двора на сестра си. Левски също усети влагата по книжата, но нищо не каза — него го интересуваше съдържанието.

— Какво излиза? — рече, като се запозна с книжата. — В касата ви мишките играят хоро, от списъците пък личи, че от последното ми идване комитетът май се е обогатил само с тези двамина нови членове. — Той показа с очи към Греков и Узунов. — Няма що, голямо „ашколсун“ заслужавате!

В отговор Савата не скри как след Арабаконашкото приключение сам той, пък и мнозина от комитетските дейци са се уплашили и са решили да изчакат дорде сам Левски ги осведоми за положението, както бе сторил след смъртта на Ангела Кънчев. Левски прие оправданието му, но само наполовина. И до късно през нощта ги хока и наставлява, хока и наставлява, докато сам прецени, че е набил най-важното в главите им. И тогава приключи:

— За днес да спущаме кепенците. Аз ще прескоча за някое време до Котел и селата в Балкана, пък като се върна, ще похортуваме пак по длъжностите на вашия окръжен център. А вие, Стояне и Атанасе — той се обърна към Греков и Узунов, — още отсега да знаете, че вам възлагам голяма надежда да вдъхнете живот на тоз уж прославен Стамболу Мехмед ефенди, който, оказа се, едва що не бере душа…

С тези думи разпусна събранието, но задържа двамата учители да пренощуват при него в скромния дом на Савата. Трябва да беше уморен до крайност, защото легна и веднага заспа. Но затова пък още по тъмно вдигна на крак учителите и под мъждеещата светлина на кандилото продиктува на Атанаса едно дълго писмо до комитета в Сливен; по вид писмо бе то, а всъщност съдържаше всичките му снощни наставления за въздигането на Сливен в окръжен център и за новите му задължения. Като се развиделя, едва имаха време да изпият по едно кафе и Таню се появи — двамата с Левски трябваше да поемат по пътеките на Стара планина…