Цончо Родев
И стана ден (62)

10.

Разбира се, до съмване никой в домовете на Юксел и Руфи Сезгин не мигна. Кой може да заспи след подобно премеждие? Единствената промяна от паметния среднощен час беше, че всички се наоблякоха. Но после, когато жените и децата ревнаха в плач, дето можеше да се чуе чак в Твърдица, братята ги напъдиха в харемлъка на Руфи (разправата със Стоил бе станала в дома на Юксел). Както бяха въвели напоследък, изключение сториха само за Хасан, първородния син на Юксел — нали един ден щеше да господарува в този огромен имот на дядо си, редно беше отрано да свиква и с мъчнотиите, които това господаруване създаваше. А да покажат вратата на майка си изобщо не им мина през ума. Не само защото — честно погледнато — те само на нея дължаха спасението си, но преди всичко (нещо невероятно за една мюсюлманска къща!) за уважението и тежестта, които Пройна си бе извоювала през всичките тези години в турския харем. И сега разговорът бе подет именно от нея:

— Вярно ли е онова, в което те виняха хайдутите? — обърна се тя към Руфи Сезгин.

Той замълча, но по-малкият от близнаците му се притечена помощ, като се опита да обърне всичко на празен лаф:

— Абе те какви ли не ги наприказваха, ако речеш да им обръщаш внимание, може и да се побъркаш. Ама нали ни бяха хванали натясно, щем — не щем трябваше да им правим евалла.

Майката обаче не се поддаде на уловката:

— Не питам тебе, Юксел, а брат ти. — И отново вторачи зеници в Руфи Сезгин: — Кажи ми, като ме гледаш в очите: вярно ли е или не е вярно? Посягал ли си на това девойче от Бинкос?

Запитаният отново не отговори. И не само не отговори, а — противно на подканата — заби поглед между краката си.

Тя беше по-особена, Руфи-Сезгиновата. От пресищане ли беше, от болест ли, от съклет ли, тъй и не се разбра, ала още преди петнайсетина години, когато трябваше да пращи от сила и от неутолим порив за женска плът, нещо изведнъж се пресече по тънката част. Какво ли не правиха жените му, какви ли не хитрости и чалъми не прилагаха, ала не успяха да събудят мъжа в него. Опита и на чужда жена — пак толкоз. Известно време ходеше като болен, тъпка се с билки и отварки, срам не срам отиде и при ходжата да му чете от Корана — никаква промяна. Накрая му дойде утеха от ислямското примирение: е, такваз била волята на аллаха, поискал е Руфи рано да остарее — постигнал го е.

Минаха така няколко години, когато Руфи Сезгин внезапно разбра, че малко грешно е разтълкувал истинската воля на аллаха. Случи се то при един лов в планината. Отбил се бе Руфи да похапне при един козар. И докато козарят излезе някъде си да донесе топла пита за сиренето, турчинът изведнъж усети див ламтеж към момиченцето, което му прислужваше. Насили го още там, в колибата. Така Руфи Сезгин направи странното откритие, че мъжът в него не си е отишъл завинаги, но че ищахът му се пробужда само от девойчета в онази възраст, когато едва-едва престават да бъдат деца, но още са далеч от моминството.

От този ден той вече знаеше как да утолява страстта си. Не го правеше много често, не повече от три-четири пъти в годината. Понякога кадъни му водеха дъщеричките си срещу богато заплащане, но по-често — както беше с майката и дъщерята от Бинкос — тайфата, с която двамата с Юксел държаха под петите си целия край от Хаинето до Дермендере, се погрижваше да му доставят мъжка радост за една нощ. С невръстно гяурче, хелбете — дори и да се жалват родителите му, нали ще бъде дума на гяури срещу дума на правоверен? Пък ако се случеше детето да му бъде доставено заедно с майката, особено ако е по-засукана, тогаз Юксел се погрижваше тя да не си отиде пренебрегната…

Руфи Сезгин, общо взето, се поспотайваше за тази отлика на своята мъжка природа. Защото ислямът нямаше нищо против да се поразтушиш с някоя лъскава гяурка, дори да дариш утробата й с едно здраво мюсюлманче, ала не се гледаше с добро око на насилие върху непълновръстни. От устата му знаеше, разбира се, само Юксел, те нямаха никакви тайни един от друг. Но въпреки това мълвата тръгна — сигур ще са се разбъбрили я Викред Балабан и другите от тайфата, я аргатите, които живееха в двора на близнаците, я жените на Руфи Сезгин, които положително ще да са се досетили за истината. Но тя, истината, си оставаше такава, че Руфи не бабаитствуваше с нея. А най-малкото би се похвалил пред майка си.

— Ще отговориш ли най-сетне на майка си? — продължи строго да пита Пройна.

— Хайде бе, анне^[1] — провикна се Юксел, — нека не садим на дъното ряпа. Е, сгрешил човекът в тъмното, взел момичето за по-голямко, пък като запалил свещта… Няма сега да го окачим на въжето, я!

Беше хитър ход: „сгрешил човекът“, „взел момичето за“ и тъй нататък, звучеше все като за единичен случай и прикриваше многото останали. И пусто майчино сърце — измами се. Пройна не произнесе дума на опрощение, но и не продължи с укорните си въпроси.

— Какво ще правите сега? — измести разговора тя.

— Как какво? — искрено се почуди Руфи Сезгин и най-сетне посмя да срещне погледа й. — Какво може и трябва да направи един правоверен след премеждие като нашето? След сабах намазъ̀^[2] ще съберем неколцина другари и право в Сливен, в конака на мютесарифа. Ако начаса вдигнат потери с кучета и отправят насам заптиета на коне, може още до вечерта да спипат Стоил и неговите капасъзи.

— И ти ли си на този акъл, Юксел?

— Разумява се, анне. А ти какво мислиш, че синовете на Ружди бей ще си оставят магарето в калта? И ще си траят като шамаросани деца?

— Чух какво ще направят синовете на Ружди бей. Ала аз, стара и изкуфяла жена, мислех, че синовете на Пройна ханъм ще държат малко на честта и на думата си. Защото вие комай се заклехте, че от тук нататък ще бдите над българите като квачка над пиленца. Или може да съм разбрала погрешно?

— Разбрала си грешно, анне — със сурова решителност каза Руфи. — Заклехме се и с думи много звезди свалихме от небето, ала туй бе само колкото да турим динена кора под чапкънина. Но това беше дорде опазим главите върху раменете си. Сега можем да поговорим и другояче с него.

Бръчката между веждите на майката ставаше все по-дълбока.

— Туй, което казваш, е от кръвта на Ружди. А от моята, българската кръв, не чувате ли в сърцата си някакъв друг съвет, момчета? Защото българинът трудно дава дума за каквото и да било, ала даде ли я, ще умре, но ще я изпълни.

— Не ни навирай българската си кръв в очите — смръщено отряза Руфи Сезгин. — Не е нещо, с което се гордеем, анне. Ние сме мюсюлмани, синове сме на Ружди бей и толкоз!

— Защо не рече същото, когато молех от Стоил пощада за главите ви, анджък защото сте наполовина българи? Мохамед ли ви учи да се отмятате като фурнаджийска лопата? Да, да, отмятате се, и то как — преди час се клехте в Бога да закриляте християните, пък вече бързате да насъскате конашките копои подир онзи, комуто дадохте клетвата. Ако не се имате за българи, то поне като хора трябва да сте честни, момчета.

— „Честни“, „честни“!… — повиши глас по-големият от близнаците. — Ако биеш магарето си, нечестен ли си? Ами ако заколиш овца? Честта на един мюсюлманин, при това син на Ружди бей, се измерва само с броя на свалените гяурски глави, това ще река аз!

Хасан, който бе мълчал през цялото време, неочаквано се обади:

— Нечестност е например неблагодарността, амджа. Ще вдигнеш ли бич например на кучето си, което снощи те е спасило от вълк? Пък тук говорим не за куче, а за човек, който ви е сторил добрината да ви запази живота. Приказваш за „честта на един мюсюлманин“, пък забравяш, че в Корана е казано: „Може ли наградата за добри дела да бъде друга освен добра“?^[3]

— Брей, брей, много си бил сведущ по законите на исляма… — присмя се Юксел, баща му. — А да си чувал, драги, че пак в Корана е казано: „Бийте се с тези, които не вярват в Бога, нито в последния ден, и не запрещават това, което и Бог, и неговият пророк са запретили и не изповядват истинската вяра…“?^[4]

— Само че вие се готвите не да се биете честно и по мъжки, а да извършите най-грозно предателство към човек, който току-що ви стори добро — не се предаде младежът.

Ако не се брои старата Пройна, Хасан положително бе единственият в многобройното семселе на покойния Ружди бей, който би могъл да си позволи подобни думи — хем несъгласие, хем нападка, — изречени срещу всесилните близнаци Руфи Сезгин и Юксел.

Изобщо този двадесет и няколкогодишен Хасан заемаше много особено положение в рода. Снажен и поразително красив (не беше нужно човек да е кой знае колко наблюдателен, за да види, че е „одрал кожата“ на баба си Пройна — нейното продълговато лице имаше, с мермереното високо чело, тънките вежди, изваяния нос и чувствените устни, сгушени в сянката на подсукани мустаци), той дължеше първенствуващото си място между бъдещите наследници на чиста случайност. Всъщност макар и само с четвърт час, но по-голям от близнаците беше Руфи Сезгин и следователно по обичая именно неговият пръв син би трябвало да придобие неизмеримия имот на някогашния мухтарин и некоронован господар на Козосмоде Ружди бей. Да, но на аллах се досвидя да дари Руфи със син; впрочем имаше един, ала той (както и една негова сестричка също) не доживя дори и пълна годинка и се пресели в отвъдния свят, отиде си даже без да сколасат сюнет да му направят. Сетне се случи засечката с Руфи, та той вече не можеше да опложда четирите си жени и си остана баща само на дъщери — три на брой. Първа жена на по-малкия близнак Юксел беше една прелестна гяурка от Алобас.^[5] Говореше се, — пък и така си беше, — че тя дошла в харема на Руждиоглу Юксел не с насилие, а по любов, като приела исляма; може би тази беше причината, че още на деветия месец роди един малък красавец — Хасан. Е, благодатта на аллаха свърши до тука — жената изгуби всичката си кръв при раждането и почина, — но Хасан остана. С хубостта си остана и с правата си на пръв наследник. Че и с дързостта си понявга да противопоставя дума и воля на думата и волята на баща си и чичо си…

Обикновено му прощаваха този негов произвол (един потомък на Ружди бей трябвало да се учи за господар, думаха, не за слуга и еветчия), днес обаче погледнаха иначе на думите му. Днес всичко в този дом бе нажежено до бяло, та думите му хем не бяха отминати снизходително, хем предизвикаха истинско избухване на Юксел, бащата, уж по-миролюбивия от двамата близнаци:

— Върви в Джендема с твоите брътвежи за доброто — крясна той. — Тези бръмбари в главата ги имаш от майка си, Хасане. Ала не от правоверната Нахиде, а от гяурката Найда — нейната уста бе вечно пълна с такива дивотии за доброта, благочестие, справедливост… Когато ти се появи на белия свят, всички се зарадвахме на хубостта ти и си рекохме: на̀ една зорница не може да роди друго, освен Хасан^[6]. Пък то…

— Пък то, какво — озъби се насреща му Пройна. — Мигар според вас един човек не може да бъде едновременно и мюсюлманин, и честен, а?

— А паричките ни, мале? — внезапно омекнал каза Юксел, като премина на български. — Не забравяй, че тоя хайдук отмъкна от нас не само дума и клетва, но и бая алтъни. Също и за алтъните ли да махнем с ръка и да речем: нищо, майната им?

Старата жена заложи в спора и последното, което имаше — почитта на синовете си.

— Стоил отнесе не само вашите клетви и пари, но и моята дума, че поемам отговорност за делата ви. Нарушите ли вашата мюсюлманска клетва, аз трябва да изпълня моята, християнската… — Тя завърши думите си с едно многозначително движение около врата си.

Двамата за малко се объркаха, те наистина държаха на майка си. После отново по-находчив, по-хитър от двамата се оказа Юксел:

— Нека бъде твоето, мале. Няма да пращаме потери след Стоил, ала ние тъй или иначе трябва да отидем и да доложим в Сливен. Тук има убит човек, мале. При туй не какъв да е, а правоверен. Али. Не съобщим ли за него, ще излезе, че ние с Руфи сме му видели сметката. И ще изгнием по одринските или стамбулските зандани.

Майката го изгледа продължително и с недоверие, но той нагло издържа погледа й. Пройна попита подозрително:

— Ще можете ли да съобщите за Алито, без да издадете Стоила?

Те обещаха с такъв ентусиазъм, на който би могла да повярва само една любяща майка. И все пак тя сметна за нужно да ги сплаши:

— Ако все пак нарушите думата си, аз пък ще ви издам как сте мърсували с невръстни деца!

В този момент и братята, и майка им не вярваха на думите си: те — че няма да пратят потери подир дружината на Стоил войвода, тя — че би могла да ги издаде за извършеното от тях престъпление, с което може би да ги пратеше до края на живота им в тъмницата…

* * *

Мютесарифът си измисли някакво оправдание и не ги прие, но затова пък Мустафа ага, нали ги свързваше стар достлук, ги посрещна, както е думата, с отворени обятия. А когато разбра, че в Сливен ги бе довело нещо много по-важно от мерака за едно ракъ-кефи^[7], мюдюринът свика нещо като подобие на военен съвет: тук беше, разбира се, преди всичко бьолюкбашията Али Байрактар Топчи, още Келеш Осман, кадията и, кой знае защо, главният има̀м на града Нутфулла ходжа. Изобщо, както се вижда, кой от кой по-прозорлив, кой от кой по адам акъллия^[8].

Като изсърбаха по едно кафе, както го изискваше обичаят, Мустафа ага накара братята да разкажат още веднъж събитията от нощта. Те го направиха, при това твърде сръчно (не случайно се бяха упражнявали по пътя). Между премълчаното остана и тази „подробност“, че майката на такива видни крепители на османския ред е чиста българка и християнка, която е раждала мюсюлмани, но сама не е преминала към правата вяра. Изслушаха ги четиримата, цъкаха с език или изпущаха по едно „Вай… вай… вай…“, но иначе не зададоха въпрос за този Стоил войвода — очевидно и да не му бяха яли лично попарата, знаеха достатъчно за него.

Когато те завършиха, Мустафа ага произнесе тежко:

— Помнете ми думата, ефендилер, туй ще излезе ескизаарска работа. В Ески Заара е коренът, в Козосмоде клончето или на клончето листото.

— Евет, евет — потвърди кадията.

— Евет, евет — присъедини се към него и Нутфулла ходжа.

Братята се спогледаха: работата свършваше в посока, която може да звучеше по-тежко, но затова пък по-малко ги топлеше, както е думата. И Юксел бей подхвърли предпазливо:

— В Ески Заара са били девлет-душмани, ага. Комити по тяхному. Срещу падишаха са се бунтували и срещу османската власт. А кои сме ние с братока? Какво зависи от нас падишахът и каква власт имаме? Ами че ако погледнеш, ние дори едни въшливи мухтари не сме…

— Евет, евет — отново се съгласи Келеш Осман.

— Евет, евет — последва го на свой ред имамът.

Работата като че вървеше на оправяне, но тогаз пък я развали Али Байрактар. Като проговори, той не извади чибучето си от жълтите си зъби, та думите му се примесваха с парливия тютюнев пушек:

— Аз пък ще ти река, Юксел бей, че по моему Мустафа ага има право. Нали ей сегичка разправихте, дето оня хайдутяга Стоил признал, че не за себе си краде алтъните ви, а за борбата на кръста против полумесеца? Комитите имат нужда от пушки, а пушките струват пари, ефендилер. Затуй те вземат пари, откъдето могат и където ги има, а с пушките… Е, знаете що имат на ум да правят с пушките.

Този път Нутфулла ходжа се оказа по-бърз от кадията:

— Евет, евет — произнесе той дълбокомислено.

— Евет, евет — подкрепи го на свой ред Келеш Осман.

— Да им пикая аз на девлет-душманлъка — невъздържано повиши глас Руфи Сезгин. — Стоил трябва да ни дотъркаля заграбеното до последния пробит грош. И за всичко да си плати: за бастисването на домовете ни да си плати, загдето видя жените ни да си плати, за убития ни вардянин да си плати. Докато не си плати Стоил, аз няма да се примиря!

Разбойническата природа на Али Байрактар изби през униформата на бьолюкбашията. Нарушавайки всяко чинопочитание, той така се присмя на кадията и имама, все едно че се изхрачи в краката им:

— Хайде бе, защо закъснявате с вашето „евет, евет“? — После се обърна към братята: — Че още утре сабахлен от цялата каза ще тръгнат потери, туй го имайте от мене, бейляр. И дано аллах да укрепи десниците на правоверните, та до вечерта парите ви да бъдат върнати заедно с главата на хайдутина. Но туй е само по вашите кахъри, бейляр. Пък ние сме служители на падишаха, трябва да мислим и за неговите.

— Еввв… — започна посвоему Келеш Осман, но се осъзна и навреме прекъсна.

— Така е, Али — кимна важно-важно мюдюринът, — ние си получаваме хляба от падишаха и сме длъжни денем и нощем да бдим за спокойствието му. Работата е там, Али, че не е белли как можем да изпълним дълга си, ако не спипаме Стоил и неговите кеседжии.

— Трябва първом да изясним има ли връзка между Стоил, тукашните комити и ескизаарските девлет-душмани.

Плоското лице на Мустафа ага съвсем заприлича на тава за баница.

— Хубаво го рече, ала не виждам как можем да го изпълним. Да продължиш истиндака на заптисаните? Вятър работа е то, Али. Както и да въртим и да сучем, не можем изкара, че те от хапуса са пратили хабер на Стоил в Балкана кого да удари и що да прави с алтъните му.

— Трябва да вкараме на топло и други хора, мюдюр ефенди. Може те да се покажат по-сговорчиви…

— Нали заптиса всичките, които бяха в списъка на…? — Мустафа ага не довърши приказката си; в одаята бяха все негови хора, ала не бе редно един мюдюрин на място да издава наляво и надясно имената на шпионите и доносниците си. — Кого още можеш да хвърлиш в кауша?

— За можене — мога целия град — самонадеяно се похвали бьолюкбашията. — Ала аз ще подхвана по-изтънко нещата, ага. Ще разбера кои са били най-верните аркадаши на заптисаните, ще ги изловя и ще ги посъветвам да бъдат по-откровени. — Последните си думи той придружи с един жест, сякаш налагаше някого.

— Тъй да бъде — съгласи се Мустафа ага.

— А паричките ни? — не каза, а изквича Руфи Сезгин бей.

— Докопаме ли заговора — назидателно му отговори Мустафа ага, — рано или късно ще стигнем и до алтъните ви.

— Евет, евет — не се сдържа Нутфулла ходжа.