Към текста

Метаданни

Данни

Серия
Тътени (3)
Включено в книгата
Година
(Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
Характеристика
Оценка
5,9 (× 40 гласа)

Информация

Сканиране
Диан Жон (2011)
Корекция и форматиране
taliezin (2013)
Допълнителна корекция
Диан Жон (2013 г.)
Допълнителна корекция
moosehead (2018)

Издание:

Цончо Родев. И стана ден, 1998

Редактор: Добромир Тонев

Художник: Емил Марков

Технически редактор: инж. Станислав Лулов

Набор: Юлия Ташева

Коректор: Юлия Ташева

ISBN: 954 442 067 3

Издателство „Христо Г. Данов“ — Пловдив

Печат „Полиграфия“ АД, Пловдив

История

  1. — Добавяне
  2. — Корекции от Диан Жон
  3. — Корекция на правописни и граматически грешки

8.

Току-що дойдоха четирима българи от град Сливен в село Хаинкьой и на моя въпрос отговориха, че… неприятелят на брой от 2 до 3 хиляди души… отстъпил към Адрианопол…

Доклад на генерал-лейтенант Малахов

Без да усеща сърбеж, генерал Малахов се почеса зад ухото. Нямаше нужда човек да има неговите знания, за да види очевидното: ако Сюлейман им бе устроил клопка, тъй нареченият „Ляв страничен отряд“ (или само „Твърдишки“ на жаргона на солдатите) бе осъден на хекатомба. Вейсел паша се бе предал, да, и това бе чудесна, бляскава победа. Но тази победа бе ангажирала при Шейново цялата военна сила на Радецки, Скобелев и Святополк-Мирски. Ами ако лисицата Сюлейман бе разделил четиридесетхилядния си корпус на две и, служейки си с Вейсел като една гигантска примамка, някъде около Твърдица, Ени Заара или Сливен вече събираше в юмрук втората половина, за да помете не само неговия, на генерал Малахов, отряд, но и да се яви в тил на победителите при Шейново?

Може би за стотен път генералът огледа картата, после премести очи на списъка на своите части. Пресвети Боже, как изобщо можа да нарече „списък“ това листче с точно три реда?! Защото звучеше много внушително това „Ляв страничен отряд“, докато военната му сила се състоеше всичко на всичко от:

2. бригада на 26. пехотна дивизия, 13. драгунски на Военния орден полк и 3. и 6. батареи от 26. артилерийска бригада.

Толкова! Войска, която не би стигнала за един богоявленски парад, трябваше „да прочисти“ турските сили от Хаинкьой до морето и да прекъсне връзката на „Четириъгълника“ с Цариград. Нищо работа, знаеш, за шепата хора… При това Малахов (той продължаваше да е убеден в правотата на своето решение) бе разделил отряда си на две бригади, като първата щеше да води сам към по-опасното направление на югоизток, докато втората бе поверил на Иван Безяев.[1] С хората си Безяев трябваше да се отправи точно на Изток, като следва подножието на Балкана и… съдбата си.

— Дълг! — произнесе гласно Малахов; тази кратичка дума прозвуча като въздишка. — Ще изпълним заповедта, пък каквото Бог даде…

Точно в този момент в стаята се появи адютантът му. Като сметна, че го е чул как си говори на глас, генералът каза, без да вдига глава от картата:

— Нищо, поручик. Обсъждах задачата ни…

— Не съм ви чул, ваше високоблагородие. Но си позволих да доложа на ваше високоблагородие, че имаме извънредно важни посетители…

— От Търново?

— Не, от Сливен, ваше високоблагородие. Четирима българи от Сливен, които са се проврели през турските части. Поисках да ги разпитам, но те настояват да докладват лично на вас.

— Съображения?

— Съвсем не зная, ваше високоблагородие. Но по въпроса са абсолютно категорични. — Лека усмивка. — И приличат на хора, които мрат на думата… впрочем и на ината си…

— Въведете ги, поручик.

След минута при него се явиха четирима българи в селска носия. Тримата бяха здрави и прави, четвъртият — с ръка, вързана през врата. Ръкавът, почернял от кръв, показваше, че превръзката не е от момчешка суета… Генерал Малахов още премисляше това, когато единият от българите направи крачка напред и произнесе на отличен руски език:

— Представя се капитан от запаса Силдаров, Иван Бянович. — И добави многозначително: — Под прякото разпореждане на полковник Артамонов…

Под разпореждането на Артамонов? Ами че това означаваше офицер от разузнаването!…

— Имате ли някакъв документ за самоличност, господин капитан?

— Ще позволите ли във ваше присъствие, ваше високоблагородие?

Генерал-лейтенант Малахов не разбра особено ясно какво означаваше това за „разрешаване в негово присъствие“, но кимна утвърдително. Българинът разви пояса си, после свлече потурите и долните си гащи и от бедрото си отлепи един широк пластир с цвета на кожата му. Под пластира се оказа сгъната на четири хартия. Подаде я на генерала и едва тогава се залови да тури в ред облеклото си. Както и беше казал, документът свидетелствуваше, че капитан Силдаров е зачислен към разузнаването и изпълнява личните поръчки на полковник Артамонов. На Малахов направи впечатление, че датата на документа беше отпреди почти десет години.

— Предполагам, господин генерал, че ще наредите да се провери достоверността на документа в ръката ви — каза българинът с досегашната войнишка отривистост. — Нямам нищо против. Но моля да ме изслушате — страх ме е, че продължителността на проверката ще донесе непоправима загуба на време.

— Докладвайте, капитане!

Капитан Силдаров не чака втора покана и с краткостта и точността на професионален офицер обрисува обстановката на изток от Хаинкьой. Слушаше го генерал Малахов и колкото повече го слушаше, толкова повече просветляваше лицето му. Защото чрез доклада на българина получаваше отговор — и то най-благоприятен отговор — на всички съмнения, които го бяха измъчвали напоследък. Редовна турска войска в Сливен практически нямало; последните й остатъци, на брой две до три хиляди души, се оттеглили на юг „Към Едирне“[2] — разправяли аскерите, когато с облекчение поемали на път. В града останала шайка дезертьори и башибозук, които се били отдали на плячка, кланета и палежи, та населението потърсило спасение в планината. Шайки кръжали също в планината, но се придържали главно към по-големите и отъпкани пътища. Понякога нападали селата, но повече разчитали на пладнешки обири на пътници. Известни редовни части (по пресмятане на капитана — по-малко от батальон) имало около Твърдица, където при Славова могила, Кутра, Стежераница и Овчеря…

— И на Падилата — безцеремонно се обади друг от българите, човек с огромно брадище, вероятно не срещало се от години с ножиците на бръснаря.

— Да, и на Падилата — потвърди капитанът.

— Можете ли да покажете? — предложи Малахов, като показа картата, разгъната на масата.

Силдаров се наведе над картата, ориентира се с опитно око, после с молива на генерала очерта местата на турските укрепления.

— Не бяхме предупредени за тези укрепления, ваше високоблагородие — каза той, — и това стана причина да загубя един човек, а този мой другар получи нараняване на ръката. Страх ме е, че е засегната и костта…

В този момент Малахов се чувствуваше така, сякаш му бяха поникнали крила.

— Голубчик — каза, — скърбя заедно с вас за убития и ранения, но иначе… иначе просто не намирам думи да изразя доволството си. Веднага ще ви отведа при генерал-майор Безяев, сведенията ви се отнасят пряко до неговото направление. И ако той не даде по бутилка шампанско за всяка дума, произнесена от вас, ще пусна донесение по цялата Дунавска армия, че по-голям скъперник от Иван Безяев не съществува под слънцето…

Българинът се прехвърли неловко от крак на крак.

— Ще ми позволите ли съвсем кратка отсрочка, господин генерал? Искам да заведа моя ранен другар в лазарета и, така да се каже, да му послужа за преводач…

— Не ще и питане — веднага се съгласи генералът. — Идете и се погрижете за всичко, а после се върнете тук. Аз междувременно ще разпоредя Безяев със своя началник-щаб също да дойдат. А за другите?

— Нека само да ги нахранят — каза българинът. — И по възможност да не пестят храната — тези хора са повече от година в планината.

* * *

Раната се оказа наистина сериозна и след първоначалния преглед пострадалият бе поверен веднага на един от полевите хирурзи. Докато се въртеше пред училищната стая, „въздигната“ набързо в операционна, към Иван приближи една милосърдна сестра, която изненадващо заговори на чудесен български език:

— Моля за извинение, господине. Ще попитам нещо и отнапред бих искала да знаете, че не е от женско любопитство. Впрочем разбирате ли ме?

— Как може да не ви разбирам? — учуди се той.

— Вие говорехте така добре руски, че… Всъщност на първия ми въпрос вие вече отговорихте — българин сте. А правилно ли чух, че се представихте под името Силдаров?

— Да, това е името ми, Иван Силдаров.

— Остава да кажете, че сте от Сливен.

— Още веднъж познахте, сестро.

— Ако вие сте Иван, загубеният някъде по чужбините Иван, синът на Бяно Абаджи, вие имате пълното право да ме наричате „сестро“. — Бледа усмивка се хлъзна по посърналото й монашеско лице. — Защото вашият баща ми е разрешил да го наричам „татко“… Не се изненадвайте, господин Силдаров. Аз съм сестра Евгения, но мирското ми име беше Златина. Златина, дъщеря на Евтим Димитров от Сливен.

— Чувал съм за вас. Вие и брат ми Найден… нали? — Тя кимна. — Е, излязохме два пъти роднини. А ако Бог благослови, вероятно ще станем три пъти.

— Извинявайте, за какво намеквате?

Той й разказа всички новини от Сливен. За бившето си семейство тя знаеше почти пълни подробности — научила ги бе от Бяно Абаджи, когато преди десет години се бяха срещнали на Бузлуджа. Новото беше само, че старият човек бе прибрал при себе си непознатата й снаха по име Таша и че Иван бе с намерение да се венчае за вдовицата на брат й.

— Разбирате ли, сестро? — завърши той със смях. — Тъй като ще осиновя братовите ви деца, ние с вас ще станем още веднъж роднини. А при това положение можем ли двамата с Таша да разчитаме, че вие ще почетете сватбата ни?

— Не, господине, дала съм обет, че кракът ми никога повече не ще стъпи в Сливен. Що се отнася до сватбата поздравявам ви от сега. И искам да знаете, че госпожа Таша няма да дойде при вас с празни ръце. Не само като наследница на Йосиф. Когато сегашната вихрушка премине, аз ще й даря по законен ред всичко онова, което се пада на мен от наследството на баща ми.

— И все пак никаква поръчка ли няма да ми предадете за Сливен?

— Само една. Да целунете от мое име ръката на татко Бяно ей така.

И преди Иван да смогне да дръпне десницата си, Златина — сестра Евгения — долепи устни до изпръхналата й от студа кожа.

* * *

В същото време, когато Иван се запознаваше с бъдещата си роднина, при генерал Малахов се водеше съвсем друг разговор.

— Вече поразпитах двамината българи, на които кашаварите едва смогваха да досипват ядене — ухилен до уши говореше генерал Безяев. — Не се отказвам от предизвикателството ви, господин генерал. Наистина при пръв удобен случай ще удавя в шампанско командуването на отряда.

— А иначе какво смятате да предприемете? — осведоми се Малахов.

— Ако не възразявате (тъй или иначе вие сте началник на отряда, независимо че го разделихте на две бригади), имам намерение да действувам незабавно.

— Да си призная, именно това очаквах от вас — кимна другият.

— Господин подполковник — обърна се Безяев към своя началник-щаб, — напишете, моля, заповед от мое име и ми я донесете за подпис. Назначавам две конни авангардни части. Едната ще бъде втори дивизион от драгунския полк с командир майор Кардашевски Леонид Иванович[3], която следва да се движи по най-прекия път Твърдица — Терзобас — Бинкос — Сливен. Втората авангардна част ще се състои от казашкия донски полк с командир Бакланов…

— Откъде го измислихте този казашки полк, Безяев? — прекъсна го на това място Малахов.

— Както виждате, също и аз не дойдох при вас с празни ръце, господин генерал — засмя се Безяев, после обясни сериозно: — Казаците пристигнаха преди малко. Негово високо превъзходителство генерал Радецки е оценил недостатъчността на силите ни и ни ги е пратил като дар от своя отряд.[4] Генерал Радецки е възложил на казаците да стигнат до Ямбол, но не през Ени Заара, а през Сливен. Това е добре дошло за мене. Защото без да променям основната им заповед, ще ги пратя по обходен маршрут, за да запазят десния фланг на Кардашевски — през Челтъклий, Лъджа, Алобас, Икисчий[5] до Бинкос. Среща на двете части в Бинкос. Като че ли нещо остана неразбрано, господин подполковник?

— Напротив, всичко е разбрано и ще бъде изпълнено, господин генерал.

Отговорът не задоволи Безяев. Светлото му уралско лице с чип нос и пълни устни се бе превърнало в жив въпрос.

— Хайде, изплюйте камъчето, Корзухин — подкани своя началник-щаб.

— Не е неразбиране, а молба от все сърце, господин генерал. Стига негово високоблагородие — подполковникът се поклони по посока на Малахов — да не възрази, ще си позволя да ви помоля временно или постоянно да назначите друг офицер за началник-щаб, а на мен да разрешите да съпроводя майор Кардашевски. Независимо че съм по-старши от него по чин, предварително обещавам да не бъда нищо повече от негов помощник.

— Предполагам, че молбата е по някакви лични причини, господин подполковник? — намеси се в разговора генерал Малахов.

— Тъй вярно, ваше високоблагородие.

— Може ли да ги чуем или те са дълбоко секретни?

Василий Романович Корзухин реши, че ще бъде прекалено дълго, ако опише в подробности цялата история. И затова съвсем малко я посъкрати:

— В Сливен живее човек, който е спасил живота на баща ми. Стига да е жив, бих искал да съм от първите, които ще му предадат нашата руска трикратна целувка.

— Спасил е баща ви, казвате. Кога?

— През войната в 1829 година, ваше високоблагородие. Тогава баща ми е служил под заповедите на фелдмаршал граф Дибич.

— Но вие не можете да познавате този човек?!…

— Напротив, познавам го, ваше високоблагородие. Тъй като зная български, в началото на Кримската война бях изпратен на разузнаване дълбоко в тила на турците. Стигнах и до Сливен. И тогава се запознах със спасителя на баща ми.

— Господи! — прекръсти се Малахов. — Какви ли чудеса не стават, когато рамо до рамо воюват два братски народа… — После се обърна към Безяев: — Аз не възразявам, господин генерал. В края на краищата ние сме хора, човеци, а не военни машини. Не възразявам — повтори.

— Не възразявам и аз — каза Безяев. — Само че ще внеса една поправка, господин подполковник. Ще заминете не с Кардашевски, а с Бакланов. Не се цупете, моля, те ще бъдат едновременно в Сливен, нали? Но аз като началник на бригадата искам също да спечеля нещичко от вашите сантиментални пориви. С Кардашевски ще бъдат тримата българи и те ще са му достатъчни. Докато Бакланов е… Хммм, абе какво да ви разправям, знаете що за стока са казаците. Няма да е излишно с тях да има и един кадрови офицер. При това и готов преводач…

Подполковник Корзухин козирува в знак на съгласие и се завъртя „кругом“. Когато излезе, Безяев произнесе замислено подир него:

— Бих искал да не забравя този щрих от войната. И да се предава той в рода ми от поколение на поколение. Нека идните Безяевци да знаят за какво велико братство е воювал техният баща и дядо…

* * *

— Какво стана с вашия ранен другар, господин Силдаров? — попита Безяев, когато по-късно разговаряше със старшината на българските разузнавачи.

— Ще оцелее, но може би ръката му ще остане завинаги неподвижна — мрачно каза Иван. — Поне така разправяха докторите… Във всички случаи сега-засега ще го задържат на лечение в лазарета.

— А вие и другите двама?

— Напълно сме под вашите заповеди, господин генерал.

— Не под моите, а на Кардашевски. Елате оттатък да ви запозная с прекия ви началник.

В съседната стая те завариха Кардашевски внимателно да разучава картата. Като ги видя, той се изправи. Беше висок и строен мъж на неопределена възраст между тридесет и четиридесет, рус като узряла нива и с белег от сабя, който започваше от средата на челото и се спущаше през веждата до долния край на дясната буза, където се губеше в късоподстригана брада. Дали поради белега или то си беше част от кавалерийския му нрав, но първото впечатление, което Леонид Иванович оставяше, беше за човек, принуден да използува три четвърти от силата си, за да обуздава смелия си и буен характер.

Запознаха се. И двамата изразиха задоволство, че ще воюват заедно.

— Какви са впечатленията ви, господин майор? — попита Безяев, като посочи с поглед разгънатата карта.

— Трябва да се отдаде заслуженото на господа османлиите, ваше високоблагородие. Укрепените позиции около Твърдица са избрани извънредно майсторски. И ако имат повечко хора и оръдия…

— Ако имат повечко хора и оръдия — прекъсна го генералът, — изрично заповядвам да обуздаете кавалерийската си природа и да не влизате в редовно сражение. Спешете дивизиона и като програма максимум се опитаите да приковете турските части до идването ми с… — кратка крива гримаса — … с главните сили на бригадата. За целта ще очаквам от вас точна, изчерпателна и главно бърза информация. Ясно ли е, Кардашевски? Бърза информация, а не в стила на императрица Елисавета.[6]

— Ще бъде изпълнено, господин генерал — позасмя се на намека Кардашевски и сложи разперена длан върху картата. — В края на краищата доколкото съдя, разстоянието от Твърдица до тук не е голямо.

— Зарежете картата, господин майор — намеси се в разговора Иван. — Повярвайте, ще ви бъде излишна. Осигурил съм ви такива проводници, които познават всеки камък и всеки храст по тези места.

— Да не са геодези? — засмя се широко майорът и русият му перчем се люшна над презполовеното от белега чело.

— Нещо повече — хайдути. За тях да познават всяка гънка на местността е било въпрос на оцеляване.

— Кога мога да разчитам на тези безценни хора?

— В първия момент, когато ни дадете по един кон.

— Значи ли това, че не искате една нощ или поне няколко часа за почивка?

— Вие, Леонид Иванович, бихте ли почивали, когато предстои да занесете свободата на родния си град, на баща си, на любимата жена?

— Лично аз не си обичам особено родния град — каза с усмивка Кардашевски, — но за една любима жена съм готов на Омирови подвизи.

— Например? — попита, развеселен, Иван Безяев.

— Например да ми възложите с един ескадрон да превзема Цариград, ваше високоблагородие. Е, какво, Иван Бянович, да поемаме ли?

— Момент! — спря го генералът. — Имам чувството, господин Силдаров, че изпитвате някакво много голямо желание, пък от стеснителност или дявол знае какви скрупули не смеете да го кажете.

— Познахте, господин генерал. Мечтая да се върна в Сливен в униформа на руски капитан, какъвто впрочем съм си. Бих искал да ме разберете добре, господин генерал. Аз нямам намерение да последвам войската и ще пусна завинаги котва в Сливен. Но щом съм воювал под пагони с двуглав орел в Крим и в Кавказ, то ми се ще последният път да бъде…

— Разбирам, разбирам — прекъсна го Безяев. — Хайде, Кардашевски, заведете го в полковия склад и лично му изберете най-хубавото, каквото се намери там. Искам до вас да не е капитан, а кукличка, ясно ли е?

— Благодаря за доверието — изпъна дългата си снага майорът. — Обещавам да го издокарам така, че когато го види, една още непозната мен сливенка ще си изгуби дъха, та ще се наложи моите кавалеристи да го търсят навред между Хаинкьой и Бургас…

И като прегърна българина през рамото, той го поведе навън.

Бележки

[1] Искаме да уверим читателя, че положихме неимоверни усилия да установим точните военни сили и диспозициите на онези части, които са донесли свободата на Сливен и Сливенския край, но претърпяхме пълен неуспех. Затова тук се доверяваме изцяло на систематиката на авторитетния историк Васил Дечев, като — за кой ли път вече? — му изказваме искрената си благодарност: не само за предоставените материали, но и че ни позволи да ги ползуваме, преди да са публикувани от него.

Ето систематиката по В. Дечев:

Командир на ХІ арм. корпус е бил генерал А. И. Шаховской, но през описваното от нас време той по неизвестни (и за Дечев) причини е отсъствувал и е бил заместван от командира на 24. дивизия генерал-лейтенант Делингсхаузен. Със заповед, издадена в Търново, ген. Делингсхаузен е сформирал „Левия («Твърдишки») страничен отряд“ в състава, който вече е известен на читателя, и го е поверил на генерал-лейтенант Малахов. Той пък от своя страна е разделил силите си в две бригади, като е поел командуването на първата и е възложил втората на генерал-майор Безяев. Задачата на отряда е била такава, каквато сме я посочили в книгата.

[2] Едирне — Одрин, на други места в книгата Адрианопол, както са го наричали русите.

[3] Майор Кардашевски (на руски Кардашевский) е истинският освободител на Сливен. Положихме изключителни усилия да открием пълното му име, но навсякъде в документите той фигурира само с инициалите „Л. И.“. За нуждите на романа произволно разчетохме двете букви като „Леонид Иванович“.

[4] Че 26-ти казашки Донски полк с командир Иван Бакланов е бил от състава на частите на генерал Радецки срв. Васил Дечев. Посрещането на руските войски в Сливен, в-к Сливенско дело, 26 януари 1985.

[5] Днес съответно селата Оризари, Баня, Червенаково и Близнец.

[6] Намекът е за един популярен за епохата анекдот. Императрица Елисавета (1741–1762), дъщеря и наследница на Петър Велики, била крайно небрежна и мързелива при изпълнение на държавническите си функции; случвало се канцлерът Бестужев-Рюмин да чака цели седмици, дори месеци, за един прост подпис. При един подобен случай Елисавета най-сетне се наканила да подпише един подготвен спешен указ, написала „Ели“ — трите първи букви на името си, — но в този момент една оса я ужилила по ръката и… минали шест месеца, докато императрицата се наканила да допише следващите шест букви — паднало се по една буква на месец.