Цончо Родев
И стана ден (83)

5.

Бял сняг и зелени дървета — туй беше чудо невидено.

Йордан Йовков

„Юнашки глави“

Градско чадо, след пелените и неизбежната бебешка рокличка Стефан бе отраснал изцяло в алафранга дрехи и с чепици на краката. Когато в Жеравна да поеме „лявото“ под зеления байрак на Стоил, „братовчедът“ Руско го бе посветил набързо в умението да се повиват навуща и да се притягат цървули (кой ще ти тръгне по балканите с панталон и половинки обуща?), но успехът му бе твърде половинчат: цървул като цървул, но и той си иска мурафета…

Като се срамуваше от неумението си, тази нощ Стефан се бе поотдалечил от огъня за поредната си схватка с навущата. С десния крак се справи криво-ляво добре, но левият тъй и не се поддаваше на овързване — или вълненият плат на навущата се скупчваше като буца при пръстите, или петата ще остане почти гола, или вървите…

Още се бореше с навущата, когато до ушите му достигна приглушена, ала люта препирня. Стефан промуши глава иззад снежния калпак на близкия храст и надзърна. Пред очите на Иларион и Тихов там, до крайния от седемте огъня, Стоил бе спипал с две ръце за яката Дели Ради и го гълчеше полугласно, но без да пести острите като бръснач нападки:

— Предатели сте вие, жеравненци и нейковци. За едните този пусти сняг бе дар Божи, та се измъкнаха от дружината като пръдня из гащи. А твоите нейковци уж отидоха за хляб, пък останаха до фустите на майките си и на топло край баджите.

— Трябва да им се е случило нещо — оправдаваше се Ради Мухтаров. — Познавам ги до един, не са таквиз момчета.

— Случило, случило… Какво аджеба може да им се е случило?

— Знам ли? Ама този сняг до пояс малка пречка ли ти се види?…

Стоил не го пусна, а го тласна така, че възрастният мъж се отъркаля в снега. После нареди на Драгостинов и Тихов:

— Вдигнете дружината. До четвърт час тръгваме. — И натърти: — Към Нейково тръгваме. Ще изловя предателите и ще ги избеся на мегдана пред черквата — точно там, където даваха войнишка клетва. Нека е за назидание на онзи, комуто скимне да предателствува!

Стефан забеляза погледа, който Иларион и Георги Тихов си размениха. В него имаше много неща, които устата премълчаваше. Говореше той например, че един командир има по-важна работа, отколкото да мъсти на този или онзи, независимо с вина или без вина. И още: това отправяне към Нейково променяше самия план на въстанието. Ако щеш — и простия разум: трябваше да ударят към другите села, за да наберат войници, а не да бесят неколцина виновници. И преди всичко — да търсят хляб.

Такива и много други неизречени укори и несъгласия прочете Стефан. Сигурно имаше още, но не му стигна времето за тях — вече около къшлата на Паруш Дойнов се сипеха заповеди и цареше шетня като пред поход. За да не изостане от дружината, момъкът върза надве-натри навущата, които толкова му се съпротивляваха (по-късно той много, много щеше да съжалява за тази си небрежност!) и заедно с другите застана в редицата за поход. По заповед на войводата загасиха огньовете и потеглиха.

* * *

Поход ли? Никакъв поход не беше това, а цяло чистилище. Стоил, който, като най-як, бе излязъл начело да прави пъртина, още след половин час се усети плувнал в пот и задъхан като дунавски вапор. Какво чудо беше това, Боже мой? Зелени дървета, отрупани не с пло̀ден цвят, а с мокър и лепкав сняг, пък на земята под тях — преспа подир преспа… Как да не ти излезе душата по такъв път?

Крачиха, каквото крачиха, а на развиделяване от голия баир на Вятърница видяха пред себе си голямото и богато Нейково. Стоил вече приготвяше уста, за да раздели четата, та да ударят селото от две страни, когато зърна нещо, което го накара да се прихлупи по очи в поответия сняг на Вятърница — в окрайнината на Нейково се виждаха разпънати чадъри^[1] и сновяха хора в сините униформи и червените фесове на редовния низам.

— Предатели били нейковци, а? — произнесе до ухото му кречеталестият глас на Дели Ради. — Я виж какъв пръстен са свили агаларите около селото… Кълна се в Опашатия, те няма щиглец със зърно жито в клюна да пуснат, камо ли момчета със стотина хляба на гръб…

Говореше очевидната истина, разбира се. Но Стоил не беше човек, който да признае вина, още по малко — да поиска прошка за остра дума, или за несправедлива обида. Просто такъв му беше нравът. И като пропусна упрекът покрай себе си, той понечи да заповяда четата да се изтегли незабелязано наляво към дядо Парушевата къшла, когато откъм селото прозвучаха борозани и сините униформи се разшетаха като разбунен кошер — явно, също и войниците бяха забелязали приближилата чета.

Стоил беше човек без илюзии. Когато лежаха безгрижно под Куш-бунар и правеха кроежите за въстанието, беше много лесно да се реши: този проход ще се прегради, онази теснина ще се заварди, на еди-кое си място ще се вдигне табия… Сега обаче, когато под заповедите си я имаше, я нямаше петдесетина гладни и преуморени момчета, а насреща си — до триста души охранен и добре въоръжен аскер (той още не знаеше, че освен аскера се бе струпал и много башибозук, също и черкези на коне), нему хич и не мина през ума да се придържа към големите думи на разните предварителни планове, а се върна към старата, изпитана през вековете, хайдушка тактика: „Гонят ли те — беж!“ и „Бежанова майка не плаче, Стоянова плаче“. И затова без никакво умуване заповяда: четата да удари с всички сили към запад!…

— Стигнем ли Чатмата — казваше на всички войводата, — спасени сме!

Да, но лесно беше да се каже „четата да удари с всички сили“, ала какви сили имаше в чета, която от три дни гладуваше, пък и газеше сняг до над коленете!? На това отгоре и турците отсреща не се потриваха — редовна войска беше това, знаеше да изпълнява заповеди! — та без маене плъпнаха също на запад, за да отрежат пътя на бегълците. При това нито коремите им гуркаха от глад, нито олово беше налято в краката им… И стана така, че първото сражение се разви почти на открито — в безводната Тончова локва пред Кадън кория^[2].

Низамът започна стрелбата отдалече, но не особено точно — куршумите или сриваха снега от раззеленените редки дръвчета, или описваха причудливо преплетени линии по бялата пелена над земята.

— Не отвръщайте! — гръмотевично заповяда Стоил. — Нашите пушки няма да хвърлят до там. Закрийте се, кой зад каквото намери, и чакайте. Пък сетне — на месо!…

Викаше така Стоил и се мъчеше да влага в гласа си кураж и дързост, но сърцето му се бе изпълнило с едно чувство, което той отдавна бе забравил — жалост. Именно жал и мъка изпитваше войводата, защото знаеше: тези момчета, с такава възторженост тръгнали „за свобода или смърт юнашка“, бяха обречени. Да се биеха като Кралимарковци, те пак бяха осъдени на гибел — какво можеха да сторят със своите допотопни кремъклийки с вероятно вече навлажнени фишеци срещу модерните „шаспо“, „лефошета“ и „винчестери“^[3] на турците и срещу патроните им, които не се влияеха от времето и влагата? А броят на едните и на другите? В агитациите апостолите разправяха, че един българин се равнявал на десетмина гаджали, но тези насреща бяха обучена войска и дори да нямаха жертвоготовността и въодушевлението на въстаниците, на тяхна страна беше опитът, придобит от пруските, английските и френските офицери във войската на Абдул Азиза. Какво излизаше, дявол да го вземе? — Че щяха да се сбъднат думите на апостолите, които те си разменяха на четири очи: че повеждат народа не към победа, а на смърт. Но какво да каже той самият, Стоил, на чиято съвест щяха да тежат всички тези млади душѝ?

Докато едновременно премисляше тези неща, стреляше сам със своята кринка и ръководеше другите четници, войводата забеляза отляво едно тъмно петно, което бързо се придвижваше откъм северната страна на въстаниците. Замрежи очи с ръка и позна: беше черкезка конница — луда и в мир, пък в боя кръвожадна колкото сто глутници гладни вълци.

Стоил остави кринката на снега и сви шепи около устата:

— Слушай моята заповед — извика. — Тук оставаме за прикритие само аз, ти и ти. — „Ти и ти“ бяха Георги Тихов и Марин Димитров, залегнали зад надеждни укрития недалеч от него. — А ти, господин Иларионе, изтегли цялата останала чета нататък къде дърветата на Кадън кория. Ама никой да не обръща гръб на турчина, разбираш ли? Ще ги изтегляш с лице към низама: да хвърлят пушка и да изтичат назад… да хвърлят пушка и да изтичат назад… И все да залягват я зад дърво, я зад камък. Хайде!

— Ама… — започна Иларион Драгостинов, но войводата го сряза:

— Без „ама“, човече! Не видиш ли конницата ей там, вляво? Отрежат ли ни пътя, тук ще ни изтрепят до крак. Пък ако се докопаме до гората, там вече конник пет пари не чини. — И повтори: — Хайде!

Щом видя, че четата изпълнява заповедта му, тогава вдигна кринката, прицели се и дръпна спусъка. С удоволствие забеляза как един турчин със сърма по гърдите — трябва да беше забитин някакъв — се прегъна на две и пльосна по очи в снега. Съзря, че и Георги Тихов не се посрамваше — също и неговата бердана не биеше напразно. Не можеше да се каже същото за Марин — овлажнялата му пушка или не гръмваше, или да гръмнеше, изплюваше куршумите на няколко крачки.

Трябва да се бе зазяпал, защото един турчин се бе промъкнал отстрани и куршумът му удари бедрото на войводата. Раната не беше тежка, засегнато бе само месото, но за отмъщение Георги Тихов пръсна мозъка на стрелеца. Виж, по-лошо пострада Марин; него го раниха току до коляното и куршумът остана в крака. Стоил го научи как да извади куршума с върха на ножа си, а после, като се увери, че четата е вече в гъсталака на Кадън кория, заповяда и те тримата да се изтеглят, после веднага повика човека, който носеше илачите, за да намаже раната на Марин…

* * *

Вече трети час сражението не спираше. Конницата наистина остана да кръжи извън гората, но низамът връхлиташе като оси. Двете войски бяха толкова близо една до друга, че чуваха и заповедите, и псувните си. Само три пушки бяха равностойни на турските — Стоиловата, Георги-Тиховата и Иларионовата; всички останали или мълчаха, или издаваха звук като кучешки лай — дори и да слагаха сух и пресен барут на фаллите^[4], успехът — все този. Повече стреляха с револверите си, но и то беше май за парлама — оръжията, стара система, на такова разстояние не можеха да уцелят джамия, камо ли движещ се човек…

Приблизително по това време Руско забеляза, че Иларион Драгостинов действуваше съвсем непредпазливо; не се прикриваше, а стоеше прав и неподвижен до едно дърво и от там стреляше — истинска човешка мишена. Той извади револвера (беше го взел от ръката на един паднал другар) и като притичваше от дърво на дърво, стреляше срещу турците правеше го ачик и дръзко, та да привлече огъня им върху себе си. И успя: след всеки негов гърмеж турският огън така разтърсваше укритието му, че целият сняг от короната се изсипваше върху него. След третото или четвъртото гръмване той най-сетне приближи до боготворения човек, изтича лудешката последните петнадесетина крачки и с цялото си тяло се хвърли върху него, като го закри под себе си.

— Какво правите, господин Иларионе! — каза му укорно. — Стоите като нишан… Чудо е, дето не ви надупчиха досега…

— Благодаря ти, Руско — каза другият. — Не бях на себе си…

Не завърши. От мястото си видяха как Стоил изпусна пушката и се хвана за ръката. Но това не продължи дълго. Опитният войвода взе пак оръжието си и като прибягваше от дърво зад дърво, отиде към момчетата, разположени по-назад в гората. Тогава се разбра, че един турски куршум бе улучил големия пръст на ръката му; превърза се, но и с превръзката, и без нея, вече не можеше да си служи с оръжието. Ясно беше, че друг ще има в ръце тази хубава пушка. Руско изтича нататък, но закъсня — войводата я даде на Кондю Кавръков и му обясни как се зарежда тя и как се стреля с нея. Докато се връщаше пак напред, Руско зърна коленичил „братовчед“ си.

— Ударен ли си? — попита го загрижено.

— Не бе, Руско — отговори онзи. — Навущата ми не са в ред, та…

— Оправи ги как да е, джанъм. Като мине този пъкъл, аз ще ти ги вържа.

И продължи нататък към онзи, за когото с радост би дал живота си.

* * *

Кой знае защо, но по това време стрелбата намаля и подир малко почти напълно се прекрати. Някой подхвърли, че турците са спрели за своята йойле намазъ̀^[5] и това предположение като че не бе далеч от истината. Стоил не бе човекът, който да изпусне из ръцете си този подарък, и той използува затишието за прегрупиране на четата. Знамето, по-слабите момчета и онези, на които оръжието бе в най-лошо състояние, той отпрати далеч на запад; заповяда им да чакат чак към Кална Усоя и Демир капия, защото Дели Ради знаел там пещери, които „и сам Опашатият не може да открие“. А хората с по-добри пушки и с по-запазени сили изтегли на нови укрития — към Соук бунар и Харем бунар^[6] и ги разположи по такъв начин, че огънят им да покрива по-голямо пространство. Самият той вече не можеше да стреля, но остана с другите отпред, за да ръководи действията им.

— Ти пък какво правиш тука? — сопна се той по едно време. — Не чу ли, когато наредих да водиш хората към ония пещери…

Дели Ради, седнал зад стъблото на един бук, бавно извърна ъгловатото си лице към него.

— Чух те — каза. — Ама на̀ — нека да има тук и един нейковчанин. — И се присмя: — От ония, Стоиле, страхливците и предателите…

Стоил се поколеба, пък сви рамене и отмина нататък.

— Да можем да изкараме така до сумрак — каза той, когато спря при Иларион, — пък сетне, както е речено, „я камилата — я камиларя“.

Не довърши, когато стрелбата се поднови с предишната сила.

— Пестете патроните! — напомни войводата. — Няма да ни докарат сандъци с джепане. Хвърляйте куршум само на сигурно!…

Лошото беше, че до „я камилата — я камиларя“ имаше още бая̀ време. И точно тогава четата даде две скъпи жертви, които внесоха в нея повече покруса от всичко друго, преживяно в този кошмарен ден.

Първа дойде загубата на Георги Тихов. След като стреля известно време от мястото, определено му от Стоила, той притича по-близо до войводата, защото там, според собствените му думи на военен, имал повече поражаемо пространство. И наистина следващите му куршуми не само плашеха, но един след друг повалиха двамина от низамите. Но тогава възпитаникът на Одеското военно училище направи грешката да не се вслуша в опита на хайдушкия войвода. Вместо да сменя начесто укритието си, той продължи да стреля седешком иззад дървото, което си бе избрал. Турците усетиха, че именно оттам ги бие една пушка далеч по-добра от всички други. И по заповед на умен забитин или не — това никога не се разбра, — десетина войници дадоха общ залп към дървото. За нещастие Георги точно тогава надникна, за да избере следващата си жертва. И турските куршуми просто прерязаха слабините му. Момъкът — най-малката рожба на прочутата баба Тонка — се повали веднага на гръб. Едната му ръка продължи да стиска пушката, а другата трескаво разтърси джобовете, намери една „отровителна книжка“ и я натика в устата. Смъртта обаче не се нуждаеше от подпомагане, защото дойде бързо, толкова бързо, че зъбите не успяха да сдъвчат отровата и „отровителната книжка“ остана да се подава между устните.

Като видя смъртта на Георги, Стоил заповяда на момчетата:

— Идете му отрежете главата! Не бива поганците да се гаврят с нея…

Иларион обаче заплака и за пръв и единствен път отмени решението на войводата. Двамата с Васил Желчов се промъкнаха до убития. Апостолът затвори очите на другаря си, а после двамата с Васил взеха пушката и патроните му и все така невредими се прибраха назад.

А когато по линията на защитниците премина вестта за смъртта на Георги Тихов, последва нещо, което потресе и българи, и турци. Дели Ради хвърли ямурлука, нави ръкавите на бялата си риза и като стана на крака, със сабя в едната ръка и пищов в другата не затича, а бавно, прав и посвоему величествен, тръгна срещу турците.

— Елате, ваш’та мама агаларска!… — извика им. — Кълна се в Опашатия, че…

Никога не се разбра какво щеше да последва безсмислената му клетва — в него наведнъж се забиха толкова куршуми, че превърнаха снагата му в решето.

Така загина 55-годишният „старец“ Дели Ради, приятелят на Левски, за да остави името си завинаги безсмъртно!…

Небивала радост обхвана турците. Разбрали, че са убили „двама от баш комитите“, те побързаха да отрежат главите им. И това им се видя достатъчно, за да помислят, че бунтовниците нивга няма да се съвземат от преживяната загуба и сега им остава само да ги изловят като пилци. Но не — те се лъжеха! Стоил бе още там и, макар ранен, държеше в ръка битката. Берданата на Тихов даде на едного — случи се Руско Жейнов, — а на всички заповяда да стрелят толкова бързо, колкото смогват ръцете им. Повалиха няколко от развеселените низами. И докато смутът се пренесе в редиците на турците, последва нова негова повеля — никой повече да не гръмва и всички да се изтеглят, колкото се може по-безшумно нагоре към Ваково.

Подчиниха му се. И отново пролича опитът на войводата — групата се промъкна през гората и никой повече не пострада от турски куршум. Но нещастието дойде от друго — от неопитността на момчетата. В здрачевината на гората мнозина се изпогубиха. И горе-долу само половината от охранителите — докато беше жив, Георги Тихов ги наричаше ариергард — се съединиха с онези, които бяха пратени напред.

Едва там Руско Жейнов си спомни за „брат’чед“ си и за даденото обещание. С усилие се отдели от своя бог Иларион и потърси Стефан.

Но Стефан не беше между спасилите се…

* * *

Стефан не беше и между загиналите. Неговата съдба бе по-различна от съдбата на всички други въстаници. И участта му в този случай — за кой ли път в този ден? — се дължеше пак на пустите навуща.

Той чу навреме заповедта на войводата и тръгна да се изтегля точно така, както гласеше тя — едва ли не заднешком или поне без да изгубва из очи турците. Изведнъж се спъна толкова рязко, че не падна, а просто се сгромоляса. Не го заболя — под него имаше две педи сняг, — само пушката му отлетя няколко крачки настрана. Огледа се. И изпсува — беше си застъпал навоите на левия крак, та затуй земята сякаш се бе измъкнала изпод нозете му.

Трябва да е било яко дръпване, защото кракът му почти бе излязъл изпод навущата. Стефан приклекна — пак за кой ли път в този ден? — да огъне плата по правилата и да го стегне с тасмите. В същия момент се чу гръм — толкова силен, сякаш топ изгърмя покрай ухото му. Последва и силен тласък, който го прекатури настрана — беше куршум, разбира се, който не го уби само за това, защото се бе задиплил в кожите на празната му вулия. За зла или добра слука точно там се случи ръбът на една пропаст; тласнат от куршума, Стефан се свлече в пропастта, не успя да се задържи в редките шубраци и така тупна чак на дъното.

Може би бе загубил съзнание за известно време. Или поне не можеше да възстанови първите минути — или часове, един Бог знае — след падането. Когато се свести, дочу някъде високо гласове и шум от движение, човешко движение. Събра сили и извика:

— Помогнете!… Братя, помогнете!…

Но при падането трябва да си бе натъртил гърба, защото гласът му едва се чу — викането не бе по-силно от малко по-ясно шепнене. Загледа се нагоре. Нищо чудно, че въздухът не му достигаше — пропастта, в която беше паднал, може да имаше осемнайсет-двайсет аршина^[7]; трябваше да благодари на снега, че изобщо е оцелял след такова сгромолясване в бездната!…

Той се заслуша в гласовете. Горе някой призоваваше:

— Чабук, чабук, чоджуклар. Чабук, бурайа!…^[8]

За втори път Стефан събра всичките си сили и, като се влачеше по лакти и колена, се натика под един заснежен храст.

И отново загуби съзнание…^[9]