Цончо Родев
И стана ден (122)

5.

Лежейки по гръб, между рамото му и гръдния мускул се образуваше една трапчинка. Когато, уморена от любов, Таша се отпуснеше до него, тя обичаше да слага главата си в тази трапчинка; тогава ухото й чуваше разтуптяното му от усилието сърце, а космите на гърдите му така приятно гъделичкаха устните й… Промушената под нея мъжка ръка притисна тялото й към неговото. Както много пъти досега тя изпита такова блаженство, че й се прииска тази минута да не свършва никога, да продължи до края на времето…

Но гласът на Иван рязко я върна към действителността:

— Виждаш ли?

Тя отвори очи — може би за пръв път от цял час насам. И видя на стената да играят розови отблясъци.

— Пожар — продължи той. — Не е наблизо, но сигур е огромен, щом светлините му озаряват града чак до тук. Ще отида да видя.

Както Жената от всички векове тя се опита да го задържи — при себе си и по-далеч от опасността:

— Остани. Не си тулумбаджия, я… Щом не е наблизо…

Но Иван вече издърпваше ръката си изпод тялото й.

— Трябва да отида — каза кратко.

— Твоя воля — примири се тя. — Аз пък ще се промуша при децата горе.

— Не, почакай ме тук. И не заспивай — искам да поговоря с тебе, когато се върна.

Таша не го изрази нито с думи, нито с жест, но вътрешно се разтопи от блаженство. „Трябва“, „остани“… Колко бе мечтала тя, уж силната и надменна Кокон Таша, да срещне мъж, истински мъж, който не с грубост и тиранство, но с извираща от самата му природа властност да разговаря така с нея, да я ръководи и превежда през препятствията на живота, да й говори простичко и нежно, пък тя да усети волята му. „Трябва“, „остани“…

— Добре, ще те чакам — каза тя, докато Иван се обличаше. — Но, за Бога, не се бави. Ще се страхувам, дяволски ще се страхувам за тебе…

Мъжът не се забави много. И изсумтя с влизането си:

— Катилите са запалили Тевната^[1] чаршия. Пламти като насмолен машал… — Той изруга тихичко. — Господи, цели векове е била търговски символ на Сливен, пък сега някой поганец, за да си направи кефа… Негодници!…

(На другия ден те щяха да научат, че нещастието бе много, много по-голямо: турците бяха изгорили и библиотеката на читалището — може би най-голямата и най-богатата в цяло Българско!)

Тя чу и сподели огорчението му, но чисто по женски в същото време забеляза и друго — Иван се върна при нея на одъра, без да съблече всичките си дрехи.

— Ти го предрече отдавна — каза му с добре измерена нотка на ласкателство. — Помниш ли, когато ни предупреждаваше за пътя към Голгота?

— Пътят към Голгота е извървян — каза той мрачно. — Сега издигат кръста. Иска им се да е толкова голям кръст, че да разпнат на него целия наш народ. — Кратко замълчаване. — Сега беше подходящият момент да ми кажеш, че като снабдител на войската и аз помагам за изправянето на кръста. Зная, че го мислиш. Защо го премълча?

— Защото съм в леглото на мъжа Иван, а не при търговеца Иван Силдароглу. На търговеца Иван Силдароглу сигур бих го казала в лицето.

— За това исках да поговоря с тебе. Ще започне наковаването на кръста и никой българин, разбираш ли, никой няма да е сигурен за съдбата си. Може нещо да сполети и мене.

— Например?

— Например най-простото — да загина.

— Ти?

— Аз. И ако Бог пожелае да е такава орисията ми, не искам никога ти да се срамуваш от нощите, прекарани с мене.

Тя се опита да постави глава на „своята“ трапчинка, но не успя — дрехите му й пречеха.

— Съществува ли такава опасност и за тебе?

— Повече отколкото за всеки друг. Да оцелея — ще бъде истинско чудо. Такова чудо, каквото… Представи си, че вали дъжд, силен пролетен дъжд. И аз трябва да отида до Сахатя, като притичвам между капките, без нито една да ме намокри. Такова е чудото, което може да ме спаси от разпъването на кръста. Такова или подобно…

— Да си призная — не разбирам…

— След малко, като чуеш онова, заради което те задържах, ще ме разбереш. — Ново замълчаване. — Аз не съм този, за когото си ме вземала досега, Таша. Не съм богат, не съм търговец, не съм снабдител на войската. Аз съм войник. И ако искаш по-точно — офицер, руски офицер.

— Досега само не разбирах, а вече напълно ме обърка.

— Добре, ще ти разкажа всичко поред.

Той наистина й разказа. Започна от уроците при Добри Чинтулов, заминаването за Москва, озоваването си в армията и сраженията при Севастопол, службата в кавказките гарнизони, докато стигна до битността си на виден търговец в Цариград и после — на снабдител на войската в Сливен.

— Защо преглътна толкова обиди? Защо не сподели поне с мене?

Таша усети, как той свива рамене.

— Войнишки дълг, не зная как другояче да го изразя. Представи си, че съм офицер от редовната армия и началството ми е поверило, че утре в толкова и толкова часа ще се предприеме с пълна изненада за противника обща атака срещу еди-коя си крепост. Позволява ли ми войнишкият дълг да го кажа комуто и да било, дори и на любимата жена?

— Тогава защо ми го казваш сега?

— Защото събитията се развиват така шеметно, че от разузнаване аз трябва да премина към действие. Дълг!… А ако падна, изпълнявайки дълга си, искам ти в спомените си да се гордееш, а не да се срамиш с мене. Защото държа на тебе, Таша. Държа повече от всичко на света… след България, разбира се…

— Говориш като обречен…

— Не, не съм обречен. Както не е обречен всеки войник, който се вдига на атака срещу противника. Смъртта отбира, не кара наред с косата. В противен случай изобщо нямаше да има войници, които да се връщат от война. Работата обаче е в това, че рискът за мене е по-голям от риска на войника, който се вдига „щиком“ с полка си.

— Излиза, че наистина си обречен.

— Повтарям ти, не съм… макар че, виждаш, не крия опасността. В една далечна страна на север съм обучен нарочно да се справям с всякакви подобни опасности. И ако към това малко провърви…

— Но, значи, Господ все пак може да те запази…?

— Моли се да ме запази. И ако се сбъдне молитвата ти, ние ще се съберем завинаги. И кълна се в майка си, която не помня, ще бъдем щастливи, много щастливи… — кратък напрегнат смях, — … дори да не бъда богатият търговец Иван Силдароглу, който си играе с пари.

— И аз вярвам, че ще бъдем щастливи…

— И сигурно тъй ще бъде. Защото ние сме от малкото, които всеки по свой начин, но предварително са заплатили щастието си.

Таша почувствува, че лицето й е влажно. Попипа се с опакото на ръката.

Жената, която наричаха Кокон Таша, плачеше…