Цончо Родев
И стана ден (54)

2.

Мехмед Хайдар бей изчука с пръст някаква невидима прашинка от ръкава си, отново се взря в огледалото и остана доволен. Да, така трябваше да изглежда управителят на може би най-големия санджак под Балкана. Всичко в него беше изрядно и трепереше от чистота — от пискюла на феса, през обшитата със сърма униформа, та до скърцащите чепици на краката. Пък защо да си криви душата, хареса му също и образът, който го гледаше от стъклото. Колцина са мютесарифите на падишаха, дето имат такава изпъчена и стегната стойка, мъжествено лице с добре поддържани мустаци и разресани по европейски дълги и къдрави бакенбарди? Да не е униформата, можеш да го помислиш за посланик някъде от Запада… „Така трябва да бъде — каза си беят, — времето на небрежните или по анадолски салтанатлии сановници си е отишло още преди половин век. Тогава може да е било в реда на нещата в одаята на мютесарифа да те посрещне раздърпан и небръснат от една неделя башибозук или бабаит някакъв в дрехи от атлаз и сърма, пльоснал се като жаба всред купчина сърмени възглавници. Ала днес подобен мютесариф ще събуди смях у своите, за чужденците да не говорим.“ И самодоволно кимна към огледалото: нека дойдат да видят него, Хайдар, тогаз другояче ще мислят за мютесарифа на днешния ден, а подигравателните си усмивки ще оставят пред вратата заедно с калеврите си.

С такива мисли в главата Хайдар бей излезе, кимна на ясъкчията си да го последва и тръгна към конака. Да, промени се налагаха. На бея не достигаха знания и опит, за да ги очертае в тяхната цялост, но за основното той беше сигурен: за да оцелее, Османската империя се нуждаеше от промени, които да я извадят от средновековната закостенялост, иначе тя следваше да се смята вече осъдена да бъде болнавата роднина на европейските държави, дето може и да я попреглеждат на болничния одър, но още приживе ще подръпват това-онова от наследството й…

Изведнъж Хайдар бей зърна нещо, от което дъхът му секна, и усети в краката странно премаляване; по-късно щеше да твърди пред себе си (пред себе си, разумява се, с кого би могъл да сподели такова нещо?), че всъщност е станало обратното — първо е усетил премаляването, а едва сетне е видял жената, която го бе причинила.

Жената, естествено, беше Таша Йосифова.

Като се овладя, беят кривна малко от пътя си и се изпречи пред нея.

— Сабах хаиролсун, Таша ханъм^[1] — поздрави и се прокле мислено: искаше му се да говори твърдо и отгоре надолу, пък издайническото потреперване на гласа издаваше обзелото го вълнение. — Не съм те виждал напоследък…

Тя не вдигна очи от земята:

— От доста време не съм шила на жените ти, мютесариф ефенди.

— Че само за шиене ли следва да се отбиеш в къщата ни? И таз добра, мигар не можеш да наминеш ей така, на гости?

Този път отговор не последва.

— Нали знаеш, че аз те чакам, Таша Ханъм?

— На гости или за шиене, бей? — попита тя с нотка на закачливост.

— Продължавам да ви сънувам, госпожа Таша — внезапно обърна той на български. — Нощем изпълвате сънищата ми, а денем ви сънувам с отворени очи. Няма ли да се смилите най-сетне, госпожа Таша?

— За мен уговорката ни е в сила, Хайдар бей. Но ако вие с правото си на господар…

Той я прекъсна с нетърпеливо махване на ръка.

— Ако я карах по господарски, нямаше да чакам вече трета година, Таша. — Този път Хайдар съзнателно изпусна „госпожа“ — така скъсяваше разстоянието помежду им. — Но щом уговорката ни е в сила, значи, онова „не“, от което се страхувам, не е изречено, нали?

За пръв път днес тя вдигна очи. В тях можеше да се прочете искрено изумление. „А може би и малко възхита?“ — запита се беят.

— Не е изречено, мютесариф ефенди — каза жената и с мълчалив поздрав го заобиколи и заситни надолу по улицата.

Той я изпрати с поглед — отначало лаком, почти похотлив, после засмян и с нещо като възторг в зениците. Защото Хайдар бей се любуваше — вече не толкова на красивата жена, а на себе си. Да, също и това — великодушието и уважението към жените — беше черта на мютесарифа на утрешния ден!

Още продължаваше да се усмихва доволно, когато влезе в конака, и насреща му се изстъпи мюдюринът Мустафа ага. Хайдар бей го познаваше отдавна, та му беше ясно, че когато това четвъртито и плоско като тепсия лице с провиснали бузи и торбички под очите внезапно изрази оживление, сигурно ще да се е случило нещо твърде необичайно, за да го извади от вечната му вялост и безметежно живуркане. Каза си това беят и не се излъга — едва се поздравиха и Мустафа ага му зашепна оживено: дошли са представители на раята…

— На „раята“ ли? — сухо го прекъсна мютесарифът.

— Е, не де, на християнската община — поправи се агата. И продължи. Още рано-рано в конака цъфнали трима от най-важните сливенски християни. Водел ги лично владиката им Серафим, а останалите двамина били щурият като луда крава поп Юрдан и членът на меджлиса Панайот Минков. Настояли да разговарят лично с мютесарифа, ама каквито били намусени и тържествени, от един час път можело да се усети, че идват за скандали и разправии, не за приятелска лакърдия.

— Ако сме чисти пред съвестта си — каза многозначително Хайдар бей, — няма защо да се боим от скандали. Доведи ги в одаята ми.

Едва се бе настанил до масата си, когато Мустафа ага въведе делегацията. Наистина бяха мрачни и подчертано церемониални, настроени настъпателно и като за люта битка — да се чудиш откъде човек като мюдюрина извади толкоз наблюдателност. Преструвайки се на сляп за състоянието им, Хайдар бей стана да ги посрещне, ръкува се с тримата и ги настани на миндерлика до прозореца. Без да чака покана, при отсрещната страна се разположи Мустафа ага и кръстоса крака под себе си.

— По едно кафе, ефендилер? — с разоръжаваща любезност предложи домакинът.

Кафето и дългото табиетлийско сърбане бяха неписан, но задължителен ритуал на мюсюлманското гостоприемство, който между другото служеше да се стопят първоначалните ледове. Гостите не можеше да не го знаят, но въпреки това владиката рязко отказа от името на тримата — още един знак, че разговорът, който предстоеше, наистина нямаше да прилича на дружелюбен лафмухабет. Без да променя изражението и тона си, мютесарифът ги подкани:

— Тогава може би ще кажете какво ви е довело тук по ранен час?

— Търсим справедливост, мютесариф ефенди — със същата острота каза дядо Серафим. А поп Юрдан уточни:

— Справедливост и възмездие! Възмездие според вашия, турския закон. — И добави уж на себе си: — Освен ако не искате да си го получим ние тъй, както можем и както си знаем…

Хайдар бей ги изгледа един по един. Разбираше, че за да се стигне до такива дръзки, почти заплашителни думи, трябва да се бе случило нещо действително извън всякакъв ред и законност, но в същото време сметна за необходимо да покаже на тези хора, че той не е човекът, на когото могат да говорят отвисоко, като на махленски хлапак. И не само заради длъжността и поста му, а и за онова, което носеше под феса си. Той разпери ръце и каза снизходително:

— Аз, грешен човек, си представях, ефендилер, че когато някой се жалва от някого или нещо, първом излага жалбата си, пък едва сетне иска справедливост и възмездие според закона.

Забеляза, че този път ги улучи право в самочувствието им и това му достави удовлетворение.

Пръв от молителите се съвзе най-опитният — Панайот Минков:

— Забележката на негово превъзходителство е правилна — рече. И се обърна към митрополита: — Разкажете му, ваше високопреосвещенство.

— Да, да, разкажи му, дядо владика, пък тогаз пак ще си поприказваме за възмездие ли е работата или не — подкрепи го поп Юрдан.

И владиката разказа цялото тягостно и мръсно приключение, което беше преживял на връщане от Стара река. Придържаше се много точно към фактите и разказваше без украшателства и финтифлюшки, само за едно излъга съзнателно и преднамерено — каза, че е бил освободен от неколцина мюсюлмански ловци, които отказали да си съобщят имената. Когато разказваше за опита да бъде насилен, Мустафа ага се изкиска нечестиво и просташки, но един яростен поглед на Хайдар бей не само прекъсна като шамар през устата ненавременния му смях, но и го закова като с пирони о възглавницата на миндерлика. Дядо Серафим му поблагодари с кимване, после описа подробно избавлението си, разпознаването на двама от тримата убити и завръщането си в Сливен.

— Разумяваш ли, мютесариф ефенди? — завърши. — Извършено бе поругание не върху мене, беловласия пътник. Гаврата беше насочена всъщност към представителя на нашата църква и на вярата ни. Същата църква и същата вяра, които са признати от негово величество Абдул Азиз хан, от Дивана и Високата порта. В края на краищата и от твое превъзходителство, който винаги си гледал отзивчиво на тежненията и нуждите ни. Е, щом е така, тогава, мисля, наистина имаме право да потърсим справедливост и възмездие.

— Вярно ли е това, което ми разказа, дядо владика? — с изумление и погнуса произнесе Хайдар бей. Думите „дядо владика“ той изрече на български.

— Ако се съмняваш в разказа ми, мога да го потвърдя и със свидетел, мютесариф ефенди. Наистина не зная как да намеря спасителите си, но тук е коларят ми Делчо, който видя всичко от игла до конец.

— Пък можеш да провериш и по друг начин — обади се, без да е запитан, Панайот Минков. — Проводи доверен човек при небезизвестните братя Руфи Сезгин и Юксел бей в Козосмоде. Ако пратеникът ти бъде посрещнат от техния най-доверен помощник Викред Балабан и слугата им Реза, тогаз негово високопреосвещенство ще да е съчинил цялата тази гнусота. Но окаже ли се, че двамата хубостници „ей сегичка ги проводихме в Заара за мастика“ или нещо подобно, тогава… Е, тогава не ще е нужно аз да ти давам акъл, мютесариф ефенди, как и що да правиш нататък.

Мехмед Хайдар бей внезапно се почувствува така, сякаш калеврите бяха започнали да го стягат. „Тогава аз ще зная какво и как да направя, Панайот ефенди — рече си на ум, — но как да постъпя сега, хабер нямам…“ После погледна към свития насреща Мустафа ага:

— Комай тази скверна случка трябва да изучиш ти, Мустафа ага. И не ми напомняй, че си мюдюрин, а не каймакамин, зная го добре. Но зная също, че си пръв дост с двамата козосмоденски капасъзи, които започнаха да дотягат и на хората, и на аллах на небето.

— И какво от туй, ако чапкъните в Балкана са били наистина слуги на Юксел и Руфи Сезгин? — с неочаквано ожесточение се изрепчи Мустафа ага. — Правили са пусии и са кеседжийствували, пък са си получили онуй, което им се е следвало. Щото са вършили, вършили са го на своя глава, а не като слуги на господарите си. То, ако разсъждаваме така, в края на краищата всички сме слуги на падишаха. И тогаз що? Можем ли да изкараме, че светлият наш господар е запрятал расото на негова милост?

„Виж го ти! — изненада се в себе си Хайдар бей. — Кой би могъл да очаква толкоз акъл в глава като Мустафовата?“ А гласно нападна остро:

— Приемаш ли да сключим един договор, мюдюр ефенди? Ти хубаво защити твоите достове, ала до моите уши бе стигнал слух, че те са получавали дял от ягмата на Викред-Балабановата тайфа. Съгласен ли си да доведа опитен полицай от Одрин или даже от Стамбул? И докаже ли той, че братята са невинни, аз посред Машатлъка ще ти целуна ръка за прошка. Докаже ли обаче вината им, тогаз ти със собствените си ръце ще обесиш Юксел и Руфи Сезгин посред мегдана на Козосмоде.

Разбира се, нямаше нищо вярно в това, че когато и да е някакъв слух за пай на братята от плячката на разбойниците е стигал до ушите му. Хайдар бей заложи на хитростта и на убедителността на гласа си. И спечели: одеве Мустафа ага бе показал повече акъл, отколкото можеше да се очаква от него, но нямаше чак пък толкова, че да се измъкне от капана на мютесарифа. И се огъна на мястото си, замълча и заби поглед в пода. Но последва странен обрат — помощ за мюдюрина дойде не от другаде, а лично от пострадалия български владика:

— Вие превърнахте случката в повод за облог, все едно че присъствувате на Тодоровденската кушия — продума той вече по-тихо и не така настървено. — А аз съм дошъл да се жалвам в името на справедливостта и на закона…, ако изобщо има закон в тази земя…

Мехмед Хайдар бей го стрелна с поглед.

— Препоръчвам ти първо да претегляш думите си, деспот ефенди, че тогаз да ги изричаш. Дали имало закон! Или забравяш, че именно султан Абдул Азиз хан — нека аллах му даде да живее сто години! — е най-ревностният привърженик на танзимата?

Но по ум дядо Серафим не беше втори Мустафа ага. И затова мигом отвърна на удара с удар:

— Тогаз постъпи според закона. Наистина повикай опитен човек да извърши истиндак. И нека сетне всеки си получи заслуженото.

„И все пак е наивник — каза си Хайдар бей. — Не чу ли той, че Мустафа и близнаците са като дупе и гащи? И не си ли дава сметка, че докато дойде човек от Стамбул или даже само от Одрин, те със задружни сили тъй ще замажат работата, че полицаят ще хване на босия цървулите?“ Помисли това Хайдар („на босия цървулите“ си го бе рекъл пак на български), пък иначе кимна в съгласие и произнесе:

— Да бъде твоето, дядо владика. Обещавам да пратя писмо лично до Али паша — ставаше дума за везира, който управляваше полицията — и да изискам най-опитния от полицаите му. Обещавам още да съобщя всички разкрития от истиндака както на тебе, така и на църковната община. Доволен ли си?

Не само дядо Серафим, но и другите двама се поклониха в знак на благодарност.

(Нека прескочим в събитията и да кажем, че мютесарифът изпълни обещанието си и от Цариград наистина пратиха един полицай, когото описаха като авджийско гонче — хванел ли някаква диря, не я изпущал докрай. Беше някакъв колагасъ̀ с подпухнали от любов към ракията очи, който цял месец яде и пи до насита с братята Юксел и Руфи Сезгин и накрая даде тежката си дума: невинни били като агънца.)

— Е, щом стигнахме до спогодба, вече можем да изсърбаме по едно тежко-сладко, а? — Хайдар бей не дочака отговора им и заръча кафетата. А след като ги изпиха, продължи: — Ще се радвам, ако бъдат заловени извършителите на скверното дело, ефендилер. Пет века Сливен носи славата на хайдушко сборище. Мен пък ми е мерак да докажа на Стамбул и на света, че тук е най-кроткото и почтено кътче в царщината на светлия наш падишах.

— Няма да ти бъде трудно да го постигнеш, защото ние наистина сме си мирни като овчици — избоботи поп Юрдан и едва не се задави от лъжата си.

Мютесарифът сметна за полезно да се престори, че е напълно съгласен с „хайдутина в попско расо“ и продължи:

— Не само в самия Сливен, но и навън. Знаете ли вие например, че разните комити из Влашко пак са съставили някакъв си Таен революционен комитет и — чудо на чудесата! — в него този път нямало нито един сливналия?^[2]

Мехмед Хайдар уж се изпусна да каже това, което — както се разбра от погледа помежду им — тримата българи още не знаеха. А всъщност го направи напълно съзнателно. Подари им той новината в замяна на това, че за другото — жалбата им и бъдещия безуспешен истиндак — положително щеше да важи поговорката „Бития — бит…“ и така нататък. Да, мютесарифът на бъдещето трябваше да умее като взема едно, да дава друго…