Към текста

Метаданни

Данни

Серия
Тътени (3)
Включено в книгата
Година
(Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
Характеристика
Оценка
5,9 (× 40 гласа)

Информация

Сканиране
Диан Жон (2011)
Корекция и форматиране
taliezin (2013)
Допълнителна корекция
Диан Жон (2013 г.)
Допълнителна корекция
moosehead (2018)

Издание:

Цончо Родев. И стана ден, 1998

Редактор: Добромир Тонев

Художник: Емил Марков

Технически редактор: инж. Станислав Лулов

Набор: Юлия Ташева

Коректор: Юлия Ташева

ISBN: 954 442 067 3

Издателство „Христо Г. Данов“ — Пловдив

Печат „Полиграфия“ АД, Пловдив

История

  1. — Добавяне
  2. — Корекции от Диан Жон
  3. — Корекция на правописни и граматически грешки

8.

Беше изминало почти цяло денонощие, а Йоргаки чорбаджи още чувствуваше в душата си горчилката от тежката препирня с Димитър и Тенинка. Чоглаво му беше, но той не знаеше съвсем точно защо — дали защото децата му изобщо не можеха да говорят по друг начин с него освен с кавга, или защото специално в този случай Йоргаки в спора съвсем очевидно се бе намерил отдолу.

Чорбаджията търкаляше за кой ли път тези мисли из главата си, но като осъзна, че наближава метоха на храма „Свети Димитър“, където открай време се събираха общинарите, направи усилие да пропъди от себе си невеселия спомен и да си възвърне онзи изглед на увереност и благополучие, който подобаваше на един кмет. Почти пред вратата се сблъска с един познат — Стефан Саръиванов, клуцохорчанина.

— Какво, отиваш ли си? — попита го.

Имаше въпрос, но и упрек в тези думи. Защото по осветения от годините ред в понеделник общинарите се събираха да направят нещо като преглед на изминалата седмица и, когато се налагаше, да вземат решения за следващата. Наистина Стефан не беше избран общинар, но затова пък беше един от най-заможните хора на Сливен, та с неколцина други като него — например Русчо Миркович, Михалаки Гюлмязов, Захария Жечков или Иванчо Желязков, сина на покойния Добри Фабрикаджията — негласно беше включен в християнската управа на града. Сега Саръиванов можеше да се позове на това свое участие „ни риба, ни рак“, но той бе достатъчно умен, та не го направи.

— Повечето ги няма — каза в отговор. — И не само по-старите като поп Юрдан и Бяно Абаджи…

— Стига с този Бяно Абаджи, бе! — кресна ненадейно кметът; това избухване беше неочаквано и неоправдано за Стефан Саръиванов, но, както вече знаем, не и за Йоргаки. — От вчера ми проглушихте ушите с него!…

Другият предпочете да не забележи странното кипване и продължи:

— Отсъствуват също господата Гюлмязов, Миркович… А доколкото ни осведоми секретарят Панайот Минков, нямало и особено важни работи за разглеждане.

— И ти, сакън, да не изпуснеш алъш-вериша, а? — продължи заядливо кметът. — Какво пък, върви! — И отминавайки, добави уж тихо, но всъщност достатъчно ясно: — Ама то така е, когато винаги има кой да вади кестените от огъня…

Всъщност специално днес нямаше никакви кестени за вадене — това Йоргаки чорбаджи знаеше не по-зле от Панайот Минков, — ала знаеше и друго: никога не е излишно да позакрепиш ореола над ушите си…

Изкачи стълбата и бутна вратата. В средата на одаята предвидливият прислужник бе поставил мангал с добре разгорени въглища, но за другото Стефан Саръиванов бе прав — от целия съвет тук бяха само четирима: Панайот Минков, хаджи Гендо, хаджи Никола Феслията и Захария Жечков, още с траурна лентичка върху ревера на сюртука.

Като го видяха, те не станаха на крака, но прекъснаха приказката си и поклонът им беше достатъчно дълбок и почтителен. Йоргаки им кимна в отговор, седна и подхвърли едно:

— Е, що? Това ли сме от цялата община?

— Неколцина наминаха към дюкяна да ме попитат — оправда отсъствуващите Панайот Минков — и аз честно им рекох, че за днеска в протоколната книга няма предвиден нито един възел за разплитане.

— Абе то и като няма възли за разплитане, пак не е лошо да се посъбираме — наставнически го смъмри кметът. — Ей така, да се повидим, да си речем едно-друго… Ама нейсе, този път ще минем и петимата. — Той плесна с ръце и заповяда на влезлия прислужник: — Маринчо, изтичай за пет кафета. Ама поръчай на Петраки да бъдат с по един пръст каймак. Както аз го обичам, тъй му кажи. — И след излизането на слугата, подкани общинарите: — Пък вие какво млъкнахте изведнъж? Не съм мечка да ви изям, я. Хайде, карайте нататък.

— Господин Минков тъкмо ни разправяше новини из Цариград — раболепно го осведоми хаджи Никола Феслията. — Нашите бабаити продължавали да се репчат на светата патриаршия…

— Тъй ли? — с непресторено любопитство попита Йоргаки. — Че откъде тези новини, господин Минков?

— От господина Мирковича. Получил голямо писмо от зетя си. То в по-главната си част било по техните си търговски дела, но Стефан не си спестил труда и го осведомил подробно и по църковните работи.

През последните месеци в семейството на богатия, но родолюбив сливналия Русчо Миркович едно след друго се бяха случили две големи — и разнопосочни — събития. При раждане бе починала Мария, неговата първородна дъщеря и съпруга на тук присъствуващия Захария Жечков, а едва изминаха четиридесетте дни на жалейката и друга от многобройните му дъщери — Щилияна — се омъжи за Стефан Гидиков, един от най-напредничавите представители на по-младото поколение на Сливен, който, макар и физически по-слабоват и затова никога не стъпвал по хайдушките пътеки на Стара планина, си бе извоювал лично място сред онези, които служеха „на полза роду болгарскому“. Гидика, както го наричаха най-често, скоро бе спечелил доверието на тъста си и бе навлязъл в работите му, та рядко се свърташе в Сливен и най-често пътуваше — от Виена и Брашов на запад до Цариград и Измир на изток.

— Та какви са хаберите, дето е получил Русчо? — запита кметът.

— Нашите свети отци, Иларион и другите, комай ще вземат връх над Фенер — каза Панайот Минков. Едно по-опитно ухо лесно можеше да открие разликата между неговите думи и хаджи Николовите: докато за Феслията българските църковни водачи бяха „нашите бабаити“, за Минков те бяха „нашите свети отци“. Но иначе той съумяваше да говори с нещо като безстрастие, което го спасяваше от подозрителността на сливенските гръкомани. — И знаете ли, господа, откъде са им протегнали ръка за помощ? Няма да повярвате, ала подкрепата им идела направо от Високата порта.

— Не може да бъде! — смаяно възкликна Йоргаки.

— Не може, но е истина — продължи Минков натъртено и с лека нотка на злорадство. А Захария Жечков го подкрепи:

— Аз го вярвам, Бога ми. Нали анджък Портата лятос по никое време даде на Григорий свой проект за нова уредба на православната наша църква…

— Не беше то „по никое време“ — сърдито възрази кметът, — а защото оня клуцохорски хаирсъзин таман ги бе настъпил по мазола.

„Оня клуцохорски хаирсъзин“ беше човекът, който преди малко повече от половин година бе влязъл в календара на българските светци — Хаджи Димитър. Като непримирим почти наравно към турци и чорбаджии, в по-младите си години Хаджията неведнъж бе „смачквал каяфета“ на Йоргаки, дори веднъж го бе принудил да мине през Сливен без дъното на потурите си — юначества, заради които чорбаджията и сега, след смъртта на прославения войвода, още не можеше да му прости.

— Тъй беше, тъй беше — побърза да потвърди угодливо хаджи Гендо. — Нали тогаз сравнявахме датите — проектът бе издаден само четири дни, след като хъшлаците на непрокопсания хаджия пресякоха Дунава…[1]

— Вторият проект беше от октомври — неотстъпчиво продължи Жечков. — Мигар също и тогаз Портата го издаде от страх пред Хаджията?

Не се стигна до разгорещяване на спора — прекъсна го появяването на кафетата. Донесе ги на тенекиена табличка с дръжка по средата сам Петраки Влахов, който държеше църковното кафене — знаеше Петраки кой оглавяваше църковната община, та се бе постарал не само в приготвянето на кафето, но и бе пожелал лично да направи икрам на кмета. Този път обаче не сполучи — тревожните вести бяха погълнали вниманието на Йоргаки, та той не забеляза нито него, нито поклона му, нито дори и димящия филджан.

— Да не садим на дъното ряпа — каза, — когато останаха отново сами. — Важното е, че педя по педя разните там Иларионовци, Чомаковци и Славейковци вземат връх над негово светейшество Григорий — той имаше предвид патриарх Григорий VІ — и изобщо над осветения от столетията ред. Още преди трийсет години изпуснахме и училищата. И какво ни остава, Господи Саваоте?

— Тъй, тъй — продължи да му приглася хаджи Гендо. — Царе без царство сме ние, тъй ще река аз.

— Позволявам си да отбележа, че не сте прави, господа — възрази Панайот Минков. — Вие държите пара̀та. — Точно такива бяха думите му: „вие държите“, а не „ние държим“, макар че той самият също бе измежду заможните сливналии. — Пък вече от години именно пара̀та стана истинският господар в Турция.

— Дявол да го вземе, Панайот е прав! — за пръв път се зарадва Йоргаки чорбаджи. — Турчинът държи ятагана, ала пара̀та е в нашите ръце и тя може да купи всичко, дори и ятаганите.

— Земя, сарафлък, търговия, занаяти, всичко е наше — отново пое исото хаджи Гендо. — Какво имат турците? Табашкия занаят, кафеджилъка и берберството. Ритам ти аз господарство, дето ще се крепи на щавени кожи и бръснарски каиши…

— А фабриката? — подметна Захария Жечков. — Една фабрика като Добри-Желязковата дава сукно и шаек колкото абаджийските станове на цял санджак.

— Ще рече — трябва лека-полека да хванем и фабрикаджийството — каза кметът; думата „индустрия“ плахо-плахо беше проникнала в Сливен още преди десетина години, но все още малцина я имаха в речника си. — Пък кой знае, тогаз може би пак ще си поговорим и за църквата, и за школото.

— Ние го приказваме, а други комай вече го правят — рече хаджи Никола Феслията. — Не чухте ли, господа, че Стефан Саръиванов е запретнал ръкави да вдигне фабрика в Асеновския боаз? — Отговори му една обща гълчава — вестта наистина бе новост за другите в одаята. Възгордян, че се оказа в центъра на вниманието, хаджията продължи: — Там са едни плешиви места, дето и папрат не хващат. И Стефан с подставени хора ги изкупил ей така, бадева. И сега вече крои плановете на фабриката.

— Аха! — позасмя се Йоргаки. — Затуй, значи, е бързал, когато го срещнах одеве…

— Учудвам се, че дръзва да вдигне фабрика — замислено произнесе Панайот Минков. — Забрави ли той какво се случи с Добри Желязков?

— Нямай кахър за наш Стефан — изкиска се в отговор хаджи Гендо. — Знае той да си направи сметката, не е като Фабрикаджията.

Поприказваха още малко и си тръгнаха. Само двама — Панайот Минков и Захария Жечков — бяха изпили кафетата си, другите във възбудата си ги бяха забравили.

Бележки

[1] Действително този първи проект на Портата за уреждане на българската църква е издаден на 10 юли 1868 г., т.е. на четвъртия ден след преминаването на българска земя на четата на Хаджи Димитър и Стефан Караджа, и в този факт мнозина съвременници са видели първия резултат от големия революционен акт. Обаче вероятно най-добрият изследовател на църковния въпрос Петър Ников (Възраждане на българския народ. Църковно-национални борби и постижения. С., Наука и изкуство, 1971) приема, че се касае за случайно съвпадение.