Цончо Родев
И стана ден (91)

12.

Мустафа ага ги видя от горния пенджер на конака и никак, ама съвсем никак не му стана кеф. Защото дори за ум като неговия не беше трудно да се досети за какво идва такава неслучайно събрана двойка, поп Юрдан и Панайот Минков — баш папаза на Сливен и секретаря на християнската община. Всъщност неслучайното не бе толкова в длъжностите им, колкото в каращисването на двамата: единият буен, невъздържан и хаплив, другият умен за десетмина умни и с такава витийска уста, която навярно би излязла насреща и на шейх юл-исляма. Мюдюринът прокле късмета си, че анджък сега мютесарифът се бе измел нанякъде и нему, на Мустафа, оставаше стипчивото по вкус задължение да приеме двамата видни гяури. Каза си едно „аллах керим“^[1] поне затова, че ги съзря достатъчно навреме, да не го сварят неподготвен и да го шашардисат с приказките си. Тъй или иначе, когато му доложиха за идването на поп Юрдан и Минков челеби, той беше готов, поне външно — плоското му квадратно лице изразяваше самочувствие и високомерие, а очите над отпуснатите от ичкията торбички гледаха властно и — според възможностите на Мустафа — снизходително. Защо ли? — На тези мурафети го подсети старата мъдра поговорка: „Арър ол, молла оласън.“^[2]

Двамата поздравиха почтително, но иначе още с първите думи не му спестиха една нападка: че са искали да говорят с Мехмед Хайдар бей, но, няма как, ще се задоволят и със заместника му; злоезичният поп Юрдан на това място не спести да подхвърли на български, че „като няма риба и ракът е риба“.

— Защо толкова искахте да говорите непременно с мютесарифа? — попита Мустафа ага. — Мигар той е единственият представител на властта в Сливен.

— Защото в близките дни той показа, че е повече от мютесариф — рече с уважение Панайот Минков. — Той е човек, а в последно време човеците комай понамаляха, мюдюр ефенди.

— Искаш да кажеш, че между правоверните в Сливен санким няма друг човек извън Хайдар бей?

— Надяваме се на противното, мюдюр ефенди — със същия уж равен, пък нараняващ глас каза секретарят на общината. — И затова не се върнахме от вратата, а помолихме ти да изслушаш молбата ни.

— А, за някаква молба ли било? — престорено ги поощри Мустафа. — За ваш хатър и две съм готов да изпълня.

— Тогаз да почнем от втората. Мигар нас, дето и двамата сме по-възрастни от тебе, ще ни държиш така прави като слуги, мюдюр ефенди? — остро го нападна поп Юрдан. Поп Юрдан, разбира се, кому прилягаше повече от нему да зашлеви такваз плесница. — Или вече се е свършило прочутото мюсюлманско гостоприемство, ефенди?

Четвъртитото лице на мюдюрина позаглади ръбовете си и стана по-скоро осмоъгълно; той си даде сметка, че като „го бе давал тежко“ (както думаха сливналии), се бе увлякъл и преиграл — във всички случаи Хайдар бей никога не би пропуснал да стори поне външно ихтибар на двамата видни гяури.

Той се разчевръсти, настани двамата гости на миндера, предложи им и кафе, но те отказаха.

— Тогаз предлагам да се върнем на молбите, ефендилер. И по-точно на първата, която се оказа втора.

Нея я изложи Панайот Минков. И Мустафа ага се поздрави за далновидността си — беше асъл онази, за която си бе помислил още като видя двамата да вървят тежко-тежко към конака. Казано накратко, те молеха за разрешение християнската община да прибере главите, що стърчаха около конака, и да ги погребе според тяхната си вяра. Мюдюринът ги изслуша, а междувременно си мислеше как точно да откаже. Че щеше да откаже, той си го знаеше отнапред; искаше обаче отказът да бъде такъв, че да клъвне по сърцата тези двамата пред него — да накаже единия за сербезлъка, другия — за голямата му уста. Трябва да бе мислил повече, отколкото си даваше сметка, защото поп Юрдан го върна — съвсем посвоему — към действителността:

— Да смятаме ли, ага, че в случая важи вашето „Сюкют икрардан гелир“?^[3]

Мустафа ага се стресна, че чак подскочи:

— Напротив, папаз ефенди, напротив. Главите ще си останат там, където са.

— Кой го казва това? — попита невинно Панайот Минков. — Мюдюринът или човекът?

— Човекът, който е облечен с властта на мюдюрина — беше неочаквано сръчният като за Мустафа отговор. — И ще ви обясня защо, ефендилер. Това наоколо не са глави на какви да са престъпници. Не ги обвиняваме нито в убийство, нито в кражба, нито в изнасилване. Те са по-страшни от всичко туй, взето заедно, ефендилер. Това са девлет-душмани, хора, що са имали дързостта да вдигат ръка против падишаха, да му даде аллах да живее сто години. Разбирате ли ме, ефендилер? Главите са за показ и назидание на оногова, комуто и занапред ще скимне да последва примера на тези комити.

— Ако са убити с оръжие в ръка или в сражение, тогаз смъртта им е според закона — все така сговорчиво продължи Панайот Минков.

— Евет, точно така бяха убити, че дори и бунтовен байрак носеха — потри ръце мюдюринът. Но в следващия миг се подхлъзна по нанадолнището — ей така, от увлечение: — Ние изобщо действуваме само според закона, ефендилер.

Панайот Минков стана, взе от полицата на стената две подвързани с кожа книги и ги постави на масата пред Мустафа ага.

— Това са Коранът и Шериатът, мюдюр ефенди. С негово високоблагоговейнство те молим да намериш къде в тях пише, че главите на душманите трябва да се побиват на кол и да се излагат до разлагане на месата. — И добави насмешливо: — Потърси спокойно, мюдюр ефенди, ние с поп Юрдан не бързаме, ще почакаме.

И в този момент Мустафа ага не удържа нервите си:

— Вън! — изкрещя той с цяло гърло. — Вън, утанмазалар^[4] вън или още сега ще ви уловя за вратовете и ще ви изхвърля през прозореца. И никой няма да ми каже „гък“ за това — стига ми само да повторя дързостните ви думи.

Двамата се изправиха на крака и без приказки тръгнаха към вратата. Когато беше хванал дръжката, поп Юрдан прехвърли през рамо:

— Като повтаряш думите ни, ага, не пропущай да споменеш, че именно ние, „неверниците“, се позовахме на Корана и Шериата…

И с тези думи излязоха.

Зад тях Мустафа ага изрече най-мръсната псувня, която в момента му дойде на ума.

* * *

Като дойде по никое време в харемлъка, Назифе, най-старата и най-опитната, помисли, че е почувствувал нужда от жена и избута към него дребничката, но млада и безумно похотлива Ергюл; онази, за която другите жени и Шабан евнуха подхвърляха, че не мислела за мъж само когато ходела по нужда или когато я гонело куче. Този път обаче врялата и кипяла Назифе сгреши. Хайдар бей само потупа отзад (потупа, а не погали) разгулната Ергюл и сякаш престана повече да я забелязва.

— Имах трудни дни, Назифе — каза мъжът и уморено попритвори очи. — И чувствувам такваз умора, сякаш пеша съм дошъл от Стамбул до тука.

Съобразителната Назифе ханъм го разбра — днес Хайдар нямаше нужда от близост на женска плът, а от душевен отдих и забрава на грижите. Тя направи знак, който Каймет и Ренгинар разбраха. Безшумно се оттеглиха зад златожълтата копринена завеса и след малко от там се разнесе сладостният глас на Ренгинар, като ловките пръсти на Каймет я съпровождаха върху струните на саза:

Акшам олуйор, каранлък чьокюйор,

алайор калбим, сенни ичин,

узаклардасън, гелмейор хич сесин,

беклесемде хер гидже де бен.

 

Айрълък йетсин, кавушалъм биз,

севишерек, гезелим биз —

сенин койнунда, йолюндже кадар,

севишерек, хеп йашасам бен…^[5]

Хайдар изръкопляска; не си даде сметка, но този жест на благодарност и доволство той, мютесарифът, бе научил от онези, които за повечето правоверни още бяха рая, роби.

— Тешекюр едерим, Ренгинар. Тешекюр едерим, Каймет.^[6] Вашата песен беше като балсам за душата ми.

— Грижи ли имаш, господарю? — тихо попита старата Назифе. В отговор той сви многозначително рамене. — Нали с бунтовниците е свършено?

— Правоверните в Сливен вършат повече поразии от комитите в Балкана — каза той неопределено. После въздъхна: — А занапред ни чакат още по-големи кахъри…

— Да не е верен слухът, че голяма войска ще дойде през Дунава?

— Задала се е голяма войска, Назифе, но не от север, а от юг. Получих хабер — Шевкет паша идва насам начело на огромна сила.

— И това те плаши, господарю?

— Познавам Шевкет — каза той. — Ако събереш проклетията на всички онези, които преди два дни клаха старци, жени и деца по улиците, пак няма да… — Не завърши и махна с ръка. — Благодаря ви, жени. Душевна отмора потърсих, душевна отмора ми дадохте. Благодаря ви.

И с тези думи излезе от харема.

Но бе сгрешил — душевната отмора съвсем скоро щеше да се окаже краткотрайна. Въпреки напредналия час в конака го чакаше Мустафа ага; изглеждаше трезвен като за този час и това само по себе си предвещаваше нови дертове.

— Говори изкъсо, мюдюр ефенди — подкани го.

Мустафа ага му разказа за посещението на поп Юрдан и Панайот Минков. Ако изключим това, дето Минков го направи за смях с Корана и Шериата, той в общи линии предаде вярно разговора.

— Може би са прави — каза замислено Мехмед Хайдар бей. — Да мине тъдява някой чужд вестникарин и да види главите, ще ни изстреля като с топ през девет планини в десета.

— Когато Турция държеше в юмрук Европата, хич не й пукаше от разните вестникари, бей — изсумтя мюдюринът.

— Там е работата, че колелото се е обърнало, Мустафа ага. Сега Европата ни държи нас в юмрука си. И трябва да си го признаем, иначе… иначе толкоз по-зле за нас. — Той повдигна рамене. — Пък и докога ще държим тези глави, ага? Вече вонят, ще напълнят града с болести. И най-напред нас, конака. Ако слушаш мене, дай им ги и нека правят с тях, каквото си искат.

— Това — не! — с непозната до днес твърдост възрази мюдюринът. — Това — не, или още тозчас напускам поста си.

В първия момент Хайдар бей се изкуши да се възползува от внезапната решителност на агата — нему отдавна бе дотегнало да има за мюдюрин глупак и пияница като Мустафа. После обаче си спомни за наближаващото посещение на зловещия Шевкет паша и как едно сегашно уволнение можеше да се изтълкува тогава. Затова си придаде вид на незаинтересуван и се задоволи да махне с ръка:

— Тогаз ги закопай където искаш. Вземи две-три сигурни заптиета, събери главите нощес и…

Така и стана. Главите бяха махнати, но ги закопаха без опело под едно бунище на края на града. И там останаха чак до началото на декември, когато дипломатите на западните сили настояха да бъдат предадени на християнската църква.

Тогава едва ги погребаха според обичая, но вече не личеше кой череп на кого от бунтовниците е.