Цончо Родев
И стана ден (58)

6.

Стефан Серткостов бе налучкал истината: всъщност от 1873 година насам комитетът не съществуваше, нямаше дори революционна група, както разбираше това понятие Апостола, а само някои от предишните комитетски дейци и неколцина по-млади около тях се събираха отвреме-навреме, псуваха тиранията и мечтаеха за битки, славна смърт и победа, но всичко свършваше дотук. Липсваха предишната трескава подготовка, купуването на оръжие, писмата с тайнопис, кръстосването на казата от куриери; имаше само недоволство и непримиримост, но кога е бивал Сливен без тях? Тази дрямка в средите на революционните дейци навярно не бе останала незабелязана от турските шпиони, а чрез тях — и от властта, защото в града не се усещаше и помен от предишното напрежение, от нуждата да се спазват строгите правила на съзаклятието. И сбирките, за които бе споменавал Стефан, отдавна вече бяха загубили от тайнствеността си; наскоро Нено Брадата казваше с тъжен хумор, че вече можели да се срещат и разговарят в църковното кафене, никой от околните нямало да им обърне внимание…

И точно по тази причина беше някак неочаквано, почти необикновено, когато съвсем „по старому“ от ухо на ухо премина вест: народните дейци се свикваха на събрание. Изненадващо беше и друго — починът бе дошъл не от някой от по-личните членове на нявгашния комитет като например Михаил Икономов (той преди петнадесетина дни се бе прибрал от Шумен), Димитър Топалов или Нено Господинов, а от комитетския „пощар“ Михал Стоенчов, който, общо взето, винаги бе оставал на втора линия и в сянката на учените даскали и преуспелите занаятчии и търговци. Тъй или иначе в тази неделна привечер през юли в читалището се събра доста народ. От първооснователите на комитета тук бяха Икономов и другият учител Иван Ханджиев, двамата Димитровци — Събев и Топалов, също Нено Брадата, Кондю Кавръков и, разбира се, Михал Стоенчов. На поканата се бяха отзовали и двамина приобщени по-късно — лекарят Начо Планински и изкусният златар Димитър Кукумявков, който се бе преселил неотдавна в Сливен от Варна, ала иначе бе тукашен човек, от Градец, — както и трима-четирима от най-младите, наричани на подбив „чираци в народните работи“; за най-изявен или поне най-непримирим от тях минаваше Стефан Боянов, деветнайсетгодишният син на Боян Боянов и внук на Бяно Абаджи.

Насядаха кой къде намери и разговорът започна от само себе си:

НЕНО БРАДАТА: — Тю да му се не види макар, откога не ми се беше разигравала така кръвта в жилите! Да знаеш, Михале, ако си ни пратил за зелен хайвер, отсега ти давам опрощение — стига ми, дето пак се почувствувах човек и българин, а не товарно добиче.

ДИМИТЪР ТОПАЛОВ: — Щом ни е повикал Михал, трябваше да речеш „да гоним Михаля“, а не „за зелен хайвер“.

ИВАН ХАНДЖИЕВ: — Аз пък се приготвих за нещо сериозно. Мислех си — има святи дела, с които майтап не бива.

МИХАЛ СТОЕНЧОВ: — Прав си, даскале. Както не можеш да се поглумиш с някого, като му речеш „Детето ти се уби“, тъй и… С една дума, няма гонене на Михаля, няма зелен хайвер.

МИХАИЛ ИКОНОМОВ: — Казвай тогава без повече встъпления.

БЯЛ ДИМИТЪР СЪБЕВ: — Наистина казвай, не ни мъчи повече. Зазяпали сме те така, сякаш ще ловим халвата по Заговезни…

МИХАЛ: — Имам сигурна вест. Предаде ми я Димитър Поптодоров.

Д-Р ПЛАНИНСКИ: — Извинявайте, но кой е този Димитър Поптодоров?

НЕНО БРАДАТА: — За Георги Икономов чувал ли си, докторе? Един от най-личните народни дейци на Сливен? Да? Е, Димитър е негов братец — едничкият от семейството на дядо поп Тодор, който не се пресели в Русчук.

МИХАЛ: — Хаберът е анджък от Георги. Сега слушайте хубаво. Бил наш Георги в Ески Заара заедно с още двоица апостоли. Тъй, тъй, не измислям — тази дума бил казал Георги, апостоли. Други пък апостоли кръстосвали навред от двете страни на Стара планина. И щом се привърши беритбата… (кратко драматично замълчаване)… ще се вдигат на оръжие.

КОНДЮ КАВРЪКОВ (прекръства се): — Ох, свети Боже, най-сетне…

МИХАЛ: — Този път щяло да бъде или свобода, или смърт юнашка. И Георги ни известява: да не сме оставали на опашката и да се стягаме за септември.

СТЕФАН БОЯНОВ (буйно): — Септември?! Че кой ще ти чака септември?

ИКОНОМОВ: — По-кротко, момче, по-кротко. Говорим за бран на живот и смърт, не за пехливанлъка по панаира — бързането сега е по-гибелно от чума. (Към Михал Стоенчов:) Само това ли ти предаде Георгевият брат, адаш?

МИХАЛ (гневно): — „Само това“, „само това“!… Че малко ли ти се види, даскале? Народът най-сетне ще се вдига за свобода или смърт юнашка, пък ние — „само това ли“…

БЯЛ ДИМИТЪР: — Казаха ли ти го, даскале?

КОНДЮ: — Абе няма какво да умуваме. Да се разотиваме по домовете и да стягаме цървули, котки^[1] и вулии, че ей тези сини скали нас чакат.

НЕНО БРАДАТА: — И да прегледаме пушките, що от две години сме изпокрили в избите или под керемидите на покривите. В каквито и намазнени парцали да сме ги увили… (Понечи да стане, но с изненада забеляза, че може би с изключение на най-младите никой не се готви да последва примера му. Учудено:) Ама вие какво бе? Да не се заловите да умувате, докато другите вече ще леят кръвта си в Стара планина?

ТОПАЛОВ: — Почакай, Нено. До септември има бая време, ще смогнем и за цървулите, и за пушките.

ХАНДЖИЕВ: — Бързането е оправдано само когато се гонят кози в Балкана. Не виждам какво ще загубим, ако отделим половин-един час време за изясняване и уточнение.

МИХАЛ: — Винаги съм знаел аз, че учена глава бунт не прави. На нея дай — как беше? — изясняване и уточнение. Но… Хайде да оставим другите да бият гаджалина, пък ние да се уточняваме.

ИКОНОМОВ: — Казваш го на подбив, ала аз ще се възползувам от поканата ти, адаш. Защото наистина има едно-две неща, които ме смущават.

КОНДЮ (подигравателно): — Като например?

ИКОНОМОВ: — Като например самото съобщение от Георги Икономов. Ще се вдига всенародно въстание, бил съобщил той. И апостоли обикаляли по четирите краища на България да стъкмяват въстаническата войска. Е, приятели, не ви ли се вижда малко чудно, че другаде шетат апостоли, пък тук, именно тук, в бунтовния Сливен, не е наминал пратеник на БеРеЦеКа да каже: тъй и тъй са приготовленията, такъв и такъв е планът за въстанието…

Д-Р ПЛАНИНСКИ (вметва): — Да попита с колко хора и с колко пушки разполагаме.

ИКОНОМОВ (продължава): — … да разпореди накъде да се отправим ние и що да вършим, ами са се задоволили с една устна приказка, дори ей толкав знак не е пратен, колкото да знаем, че туй не е хвърчаща дума, а заповед на единно и върховно началство?

НЕНО БРАДАТА (неуверено): — Михал комай ще излезе прав за учените глави…

БЯЛ ДИМИТЪР (кисело): — Друго, даскале? Нали думаше, че „едно-две“ неща те смущавали. Кое е „две“-то?

ИКОНОМОВ: — Ами да речем подготовката ни. Колко войници можем да вдигнем ние? Десетмината, които сме тука? И още толкова или още пет пъти по толкова? С петдесет души ли ще завардим Котленския проход и Демир капия? Пък нали войната не е само да се вардят проходите, а трябва да се преминава и в напад? Със същите петдесет души ли ще поемем към Цариград, за да изритаме Абдул Азиза от сараите му?

КОНДЮ: — Абе, даскале, защо не си го признаеш, че те е шупе?

ИКОНОМОВ (за пръв път повишава глас): — А защо да не ме е шупе? Онзи, който залага живота си, следва да знае, защо го прави. Кажете ми, ама с пълна сигурност ми го кажете, че умра ли аз, свободата ще дойде, и кълна се в Бога, ще отида посред Машатлъка и без да ми трепне ръката, ще се наръгам в сърцето. Но да се пиша бунтовник и да хвана Балкана, само колкото да ми ръждясат петалата някъде по чукарите, това, виж, не съм съгласен.

МИХАЛ (предизвикателно): — Някой друг да мисли като даскала?

ТОПАЛОВ: — Например аз. Може да го знаете, че аз Икономова много-много не харесвам, не мога и да му простя, че в седемдесет и трета се измъкна от Сливен като пръдня из гащи, ама сега му давам право. Въстание не се вдига току-така. Още Левски — нека пребъде името му! — казваше, че за смъкването на робията са нужни хора, уредба и оръжие. С хора ли можем да се похвалим ний, или с уредба или оръжие?

ХАНДЖИЕВ: — Като се отвори дума за Дякона, та ще повторя друго. Помните ли, когато след Арабаконашкото приключение дойде от Букурещ подкана ли, заповед ли, както искаш го назови, тозчас да се вдигне всеобщо въстание? Как обаче постъпи Левски? Той отговори на БеРеЦеКа: народът не е готов, не съм съгласен да се дават безсмислени жертви. А ние днес сме далеч по-малко готови, отколкото в седемдесет и втора…

КОНДЮ (гневно): — И какво? Да оставим нашите братя в Железник и другаде да умрат за свободата, пък ние да стоим на завет, а?

ТОПАЛОВ (още по-високо): — Защо тогаз не признаеш, че ни каниш не на борба за свобода, а като добичета за салхана?

МИХАЛ (крещи срещу него): — Млък, сархош със сархош! (Към останалите:) Който мисли като тогова пияницата, той не е българин и отечестволюбец, а черна душа и подлец!

ИКОНОМОВ (хрипливо и дрезгаво като при най-голяма възбуда): — Не позволявам нито лични обиди, нито своеволни преценки кой е отечестволюбец и кой — подлец. (Към Михал Стоенчов:) — Кой си ти бе, че ще ставаш съдник за родолюбието на другите?

НЕНО БРАДАТА: — А ти пък кой си бе, че ще позволяваш или няма да позволяваш едно или друго?

За няколко минути в стаята на читалището се възцари незапомнена олелия. Всеки викаше срещу всеки, разнасяха се ругатни и закани, вдигаха се заплашителни пестници.

БЯЛ ДИМИТЪР (като сполучва да надвика всички): — Чакайте! Млъкнете! Престанете с тази гюрултия!… (И когато успява да въдвори малко тишина и спокойствие:) Явно е — помежду ни няма единомислие. Вместо да се хокаме един-друг, да се обиждаме и смразяваме, ето що ще предложа. Които са на един ум с даскал Икономов, нека да си отидат миром. Които обаче са за въстание ведно с ескизаарци — не крия, че аз съм измежду тях, — да останат тук, за да обсъдим работата и да решим как да действуваме. Съгласни ли сте?

Кратко смълчаване. После Михаил Икономов, нали току-що го бяха посочили като предводител на несъгласните, стана и демонстративно, без да се сбогува, напусна стаята. След съвсем късо колебание го последваха също Димитър Топалов, Иван Ханджиев и д-р Начо Планински. По-малко от половината бяха те, пък с излизането им читалищната стая сякаш изведнъж опустя. Останалите се гледаха с явно смущение.

КОНДЮ (неопределено): — Е, такива ми ти работи.

НЕНО БРАДАТА (не съвсем убедено): — Не бяха прави учените глави. Народът е приготвен за въстание и аз мога да го докажа. Знаете ли що ми донесоха верни хора неотдавна? Димитър Георгакев и сестра му Стилияна искали ние, дето сме се посветили на народното дело, да сме известени, че са с нас на живот и смърт и молят да им се даде да помагат. Е, кажете сега: щом децата на човек като Йоргаки чорбаджи са готови да се опълчат против султана, какво да речем за останалия наш буден и свободолюбив народ?

МИХАЛ: — Чедата на Йоргаки не стоят сами в навалицата. Нали кираджийството ме праща по какви ли не друмища, много народ виждам и много нещо научавам. Напоследък ми разправяха за синовете на Кутьо Ганчев. Три момчета, ако ги помните. Майка им, като овдовя, ги проводи за отглеждане при богат роднина в Плоещ.

КОНДЮ: — Помня ги, разбира се. Ами че Димитър, най-големият, замина само преди две-три години.

СТЕФАН БОЯНОВ: — В седемдесет и първа. Не се чудете, че и аз, младият, ги зная. Зер Димитър, Андон и Ганчо са ми роднини, първи братовчеди. Тяхната майка и моят баща са брат и сестра.

МИХАЛ (след късо объркване): — Е, майка им ти е роднина, не и баща им, покойният, ще понесеш да изслушаш някоя горчива истина за него. Че чорбаджи Кутьо Ганчев беше най-обикновен еветчия — да имаше колай, черга пред краката на гъжвалиите щеше да стане. А за синовете му дочувам, че всичките били най-верни отечестволюбци и имали уважението на хъшовете във Влашко. Дори на таквиз, които са били под байрака на Панайот Хитов, на дядо Желю или на Филип Тотю.

БЯЛ ДИМИТЪР: — Ако е за подобни примери, аз пък мога да ви посоча братя Газибарови. Стига да рече да нареди алтъните си един до друг, баща им сигур ще проточи една редица от Сливен до Божи гроб, пък те хич и не се лакомят по богатство, а носят в сърцата си най-чисто родолюбие^[2]. Но там е работата, че това не значи нищо особено. Димитър и Стилияна Георгакеви, братя Кутеви, братя Газибарови не стигат да стъпчем полумесеца. Не можех да понасям дърпането на даскалите, ала трябва да имаме сили да погледнем истината в очите. И да си признаем, че относно готовността на народа за въстание, те имаха право.

ДИМИТЪР КУКУМЯВКОВ: — Благодаря ти, адаш. Благодаря ти от сърце. Защото на мен, нали съм росен-пресен между вас, не ми стигна куражът да тръгна с… — как ги нарекохте? — с учените глави, нито изобщо да издигна дума в тяхна защита, ала вътре в себе си усетих смут.

НЕНО БРАДАТА: — Е, разгеле, чухме и твоя глас, ами поне продължи. Какъв е този твой смут, Димитре?

КУКУМЯВКОВ: — Да си храбър, туй не значи да си сляп и безразсъден, тъй мисля аз. А ако не сме слепи, трябва да си го признаем от сърце: Турция може да клони към залез, обаче голям глупак ще е онзи, който ще я сметне за хилава и готова ей тъй, при първата пушка, да вдигне ръце. Турция може да сбере под зеления си байрак много стотици хиляди войска, приятели. И то войска не с шишанета и пищови, а с белгийски пушки и с немски топове. Безразсъдство и самоубийство ще бъде да се очаква, че развеят ли се два пряпореца — в Ески Заара и тук горе, на Куш-бунар — и султанът ще търти към Анадола, пък везирите му ще коленичат пред нас: сакън, ето ви свободата, само ни пощадете.

КОНДЮ (замислено): — Искаш да кажеш… (С внезапна злъч:) Е, що, да се примирим с робията, това ли искаш да кажеш?

КУКУМЯВКОВ: — Не ме обиждай. Ако мислех така, изобщо нямаше да съм между вас. Зер аз сам ви потърсих, без да ме калесвате… Не, друго исках да кажа. Един български юнак аз не го давам за двама турски бабаити. Ала ако искаме да разчитаме на успех в едно въстание, ние трябва да подготвим толкова войска, колкото е Абдул-Азизовата, пък юначеството ни да навакса по-бедното ни и по-вехто оръжие. Това е!

МИХАЛ (нацупено): — Не е по врат, ами по шия… Каза го по-засукано и по-милаим от даскалите, ала е на един акъл с тях. И сигур е останал тук като тяхно ухо…

БЯЛ ДИМИТЪР (срязва го): — Стига и ти, Михале! „Тяхно ухо“… Като не мислят като нас, туй не значи, че даскалите са предатели или наши врагове, та чак шпионин да си оставят помежду ни. (Продължително мълчание.) Изпокарахме се с онези, обаче трябва да им направим евалла за онова, за което имаха право. А че за доста неща имаха право, туй си е ясно като бял ден. И за чудноватото заобикаляне на апостолите покрай Сливен, и за неподготвеността ни, и за силата на турската царщина…

НЕНО БРАДАТА: — Възгеч бе, Димитре! И ти ли ще подвиеш опашка?

БЯЛ ДИМИТЪР: — Опашка аз няма да подвия, но няма да се пиша и слепок в човешки образ. Да си признаеш грешката, туй е почти толкова достойно, колкото и сам да я откриеш.

КОНДЮ (почесва се по врата): — Не остава друго, освен до времето, когато ще се люшне голямото хоро, да се опитаме да възродим онова, що беше подготвено и узряло, докато още Дякона кръстосваше поробената ни татковина.

БЯЛ ДИМИТЪР: — И да съобщим всичко от игла до конец на Георги (той очевидно говореше за Георги Икономов) и на другите, хм, апостоли в Ески Заара. На колко хора от Сливенската каза могат да разчитат, с колко и какво оръжие разполагаме и тъй нататък.

НЕНО БРАДАТА (сърдито): — Пък и да им поискаме сметка защо аджеба другаде са отишли апостоли, пък тука пратиха само един хвърчащ хабер… дето може да е сигурен, ама може и да е бошлаф…

Известно време те се уточняваха за предстоящата си работа. Разделиха околността — от Котел на север до Ямбол на юг — на части и определиха хора, които да проверяват готовността на родолюбците. По-нататък решиха да поправят една явна грешка на ескизаарци: щом те, уж божем апостоли и ръководители, не се бяха погрижили да държат связ (така се казваше тогава) със сливналии, то сливналии да проводят при тях представител (нарекоха го „постоянен делегат“), който да следи за подготовката и насрочването на „сватбата“ и да праща навременни съобщения за всичко. Връзката с „делегата“ щеше да се поддържа, разбира се, от Михал Стоенчов. Специално старопланинските села повериха на „новооглашените“ Димитър Кукумявков и Стефан Боянов. Димитър, като градечанин, щеше да поеме грижата за родния си Градец и за близките Ичера, Медвен и Катунище, а младият Стефан — Жеравна, защото по майка бил жеравненец, и Котел, където чрез дядо си Бяно имал роднини с доказано отечестволюбие.

МИХАЛ: — А на ония ще кажем ли, щото сега решихме.

БЯЛ ДИМИТЪР: — Кои са тези „ония“?

МИХАЛ: — Как кои? Учените глави, разумява се.

БЯЛ ДИМИТЪР (повишава глас): — Ти луд ли си да задаваш такива въпроси?! Или ще се усъмниш в онези, на които сам Левски вярваше напълно, без каквото и да е „едно на ум“? Не само че трябва да ги посветим във всичките си решения, но и да ги помолим всеки според силите си да ни помага! Лично аз ще говоря с всеки от тях поотделно.

Никой не му възрази и мнението му остана като общо решение.

КОНДЮ (свъсено): — Като приех да обходя западните села, та се сетих да ви разкажа. За ония дерибеи в Козосмоде нали знаете?

КУКУМЯВКОВ (докато другите потвърждават): — Аз не.

КОНДЮ: — Юксел бей и Руфи Сезгин бей, синове на някой си Ружди бей от Козосмоде.

МИХАЛ (вметва): — Комуто някогаш Кара Танас войвода отсякъл едното ухо за извършена пакост.

КОНДЮ (продължава): — Господаруват над целия оня край. И там се имат за султан и за аллах. Своеволия и безчинства — колкото щеш.

КУКУМЯВКОВ: — И какво щеше да разкажеш за тях?

КОНДЮ (още по-свъсено): — Ударили са я съвсем през просото. Вече не говоря за селяните из целия този край, чак до Дермендере, дето са им бетер от аргати, туй е известно на всички. Но напоследък вършат таквиз насилия, че да ти се доповръща, като ги чуеш.

ЕДИН ОТ МЛАДИТЕ: — Какво например?

КОНДЮ: — Ами например туй, че техните чапкъни, ония, дето не се посвениха да посегнат и на дядо владика, отвличат за близнаците млади български жени и девойчета, оставят им ги да си поиграят с тях за ден-два и сетне в някоя нощ ги напъждат. Няма свидетел, няма черно на бяло — двамата катили все са ни лук яли, ни лук мирисали. Обвиниш ли ги, ще се изкарат непорочни като пеленачета… ако изобщо се намери кой да ги обвини и кой — да изслуша обвинението. Наскоро ми разправяха мющерии: тайфата на двамата братя похитили за тях майка и дъщеря от Бинкос^[3]…

МИХАЛ: — Бинкос?! Че туй е досами Сливен!

КОНДЮ (потвърждава с кимване на глава): — Майката била на двайсет и осем, а дъщерята — само на дванайсет…

КУКУМЯВКОВ: — На дванайсет?! Ами че туй е съвсем дете…

КОНДЮ (след ново потвърждение): — Озлочестили и двете. И тъй като детето било цялото в кърви и не можело да ходи, майката го носила на ръце от Козосмоде чак до Бинкос. Там бащата на момичето, като узнал всичко, за един час побелял. Че и нещо се чалдисал.

Продължително мълчание.

СТЕФАН БОЯНОВ (потресено): — Такава мерзост не бива да остане ненаказана. И тъй като Господ отколе се е уморил да отдава възмездие, то възмездието остава свята длъжност нам.

БЯЛ ДИМИТЪР (поклаща плешивия си лоб): — Чест ти правят безстрашието и непримиримостта, Стефане, баща ти и дядо ти биха се подгордели с тебе. Но иначе…, иначе в тоя случай не е по силите ни да свършим господнята работа. Как ще стигнем до Козосмоде? Туй е един ден път, кьораво и сакато ще ни види, ще ни разбере. И още докато се връщаме към Сливен, въжетата ще са метнати на Старата круша.

ЕДИН ОТ МЛАДИТЕ: — И тогаз какво, бай Димитре? Да оставим това семейство неотмъстено? И двамата хаирсъзи да продължат да си развяват поясите?

Ново още по-продължително мълчание.

НЕНО БРАДАТА: — Чини ми се, че мога да предложа нещичко…

МНОГО ГЛАСОВЕ: — Хайде де… Говори… Казвай веднага!

НЕНО БРАДАТА: — Горе шета наш стар другар, Стоил от Инджекьой. Или Стоил войвода, както му думат сега. Верен син е на отечеството, не му липсва и опит — той може да свърши работата.

КОНДЮ: — За можене — може. Но как да стигнем до него?

БЯЛ ДИМИТЪР: — Решим ли да похлопаме на неговата врата, туй оставете на мене. Един ханджия познава много свят… (смигване)… ще се намери кой да го свърже със Стоил в Стара планина.

НЕНО БРАДАТА: — Имай го за решено. (Всеобщо одобрение.)

МИХАЛ: — Абе то, ако е за зулумджии, които чакат казън, не липсват и в Сливен. Хасан бей от пощата нали го знаете? (Потвърждение.) Е, как да не го знаете, едного ли зачерни в града ни. Като се разчу, че му минава думата в конака, той е въвел нещо като собствена вергия. Набележи си жертва от християните и го повика при себе си в къщи или в пощата: тъй и тъй, яху, или ще ми дадеш толкова и толкова гроша, или ще съобщя в конака дето кроиш заговор против султана. Ама човечецът не бил кроил никакъв заговор? Няма никакво значение — като заптиса Али Байрактар жертвата, като й натроши кокалите, нека сетне да се оплаква или да доказва, че е невинна.

ЕДИН ГЛАС (вметва): — Пък кой знае, може с Али Байрактар да са ортаци…

МИХАЛ (продължава): — И кому ще се оплаче? На Келеш Осман? Или на Мустафа ага? Ами че те през ден си пият заедно ичкията… Или сте захванали да вярвате, че вече гарван гарвану вади око?

КОНДЮ: — И какво предлагаш, Михале?

МИХАЛ: — Да му прочетем присъдата още сега. И тук до два-три дни сами да я изпълним.

БЯЛ ДИМИТЪР: — Аз съм съгласен — Хасан бей наистина дотегна вече и на Бога, и на хората. А вашето мнение, братя? (Единодушно одобрение.) Предлагам да постъпим така. Едни от нас да изучат изтънко привичките на кожодера, а съвсем други да му светят маслото. Нали разбирате: случи ли се проследителите да се набият в очи, никой да не може да ги обвини, когато ще се разчуе за казънта над пощаджията. И ми се струва, че за проследяването най-подходящ си ти, Михале — тъй или иначе един кираджия скита къде ли не, такъв му е занаятът, по-малко съмнение ще събудиш, когато уж невинно повлечеш крака подир осъдения. Ще имаш и нужда от помощник. Избери си го по сърце.

МИХАЛ: — Ами да речем тогова, Василя Желчев. Него ще го бива.

ВАСИЛ ЖЕЛЧЕВ, КОЙТО Е ЕДИН ОТ МЛАДИТЕ (гордо): — Приемам и ти благодаря, бай Михале.

КОНДЮ: — Аз пък приемам върху себе си длъжността да пратя бея в геената, където му е мястото.

БЯЛ ДИМИТЪР: — Сам?

КОНДЮ: — Не, имам един-двама души на ум. Хубави хора, решителни, няма да им мигне окото, когато ще забием ножовете си във врата му.

БЯЛ ДИМИТЪР: — Например?

КОНДЮ: — Например Михаил Гаджалов. Юнак момче и добър българин. Или Дели Пенчо. Него, ако помните, още Христо Големия, търновлията, го одобри за едно подобно дело. Намирват се и други.

МАРИН ДИМИТРОВ, ДРУГ ОТ МЛАДИТЕ (жалостиво): — Вземи и мене, бате Кондьо. Ще видиш, няма да се посрамя!

КОНДЮ: — Тъй да бъде, Марине. Е, четирима стигаме, Димитре.

БЯЛ ДИМИТЪР: — Тогаз да се разотиваме, а? Всеки си знае длъжността, сега да видим кой как ще я изпълни.

Разотидоха си един по един. Топлата юлска нощ ги погълна…