Цончо Родев
И стана ден (127)

10.

Разездът, който се движеше на около половин верста^[1], пред дивизиона, нещо се засуети, разнесоха се гърмежи и над височината отсреща вляво се появиха познатите на всеки войник кълбца дим, които съпътствуват пушечните изстрели. От мястото си майор Кардашевски видя как един от драгуните от разезда се катурна от коня си, другите дадоха няколко изстрела по посока на височината, пък се разпиляха, за да представляват по-неудобна мишена за защитниците на Твърдица, и препуснаха назад. Преди още да се бяха присъединили към главните сили на дивизиона, Кардашевски повика началниците на ескадроните и отдаде заповед: дивизионът да се спеши, като конете се изтеглят на около 200 сажена^[2] назад, драгуните да залегнат и да се приготвят за бой, но да не откриват стрелба — разстоянието беше много голямо, за да се разчита на точност, пък и противникът очевидно се бе постарал да си приготви добри укрития; да се приеме боят само ако турците решат да контраатакуват, като задачата е да бъдат върнати и приковани на местата им.

Контраатака обаче не последва. Само турците от време на време даваха по някой залп, но куршумите им разравяха снега на стотина крачки пред дивизиона — приличаше, сякаш повей на вятър вдига летния прахоляк. Кардашевски не можа да разбере смисъла на тези залпове. Или турските офицери нямаха реална преценка за далекобойността на оръжията на войниците си, или стреляха ей така, като за кураж… Но като не разбираше действията на противника, майорът в същото време не можеше да реши какви трябва да бъдат и неговите — ето, минаваше час, а той не знаеше какво следва да рапортува на генерал Безяев в Хаинкьой: какви са силите на турците, къде точно са укрепените им позиции, може ли да се смята, че присъствието на дивизиона ги е приковало към местата им… Той още умуваше над това, когато придаденият му капитан от български произход Силдаров приближи до могилата, която бе избрал за своя наблюдателница и команден пункт.

— Кажете, Иван Бянович — подкани го дружелюбно. — Онова, от което най-много се нуждая в момента, е една добра идея.

Идея съществуваше, неин автор не беше капитан Силдаров, а дали беше добра — това само времето можеше да докаже. Предаден накратко, докладът на Иван Бянович съдържаше следното. Един от неговите спътници, по име Нягол, бил тукашен човек, от Твърдица. Познавал на пръсти местността и предлагал да му се дадат десетина души, с които да се промъкне по пътеки — говорел за някаква Сечена скала, — които турците положително не познавали. Така щял да се яви в обход и тил на противника и да разузнае всичко за него.

— Кой е този Нягол, господин капитан? — осведоми се Кардашевски. — Единият от вашите двама спътници е с образ на мечка и на тила с миша опашка, другият, обратното, се бръсне по два пъти на ден, както ми се вижда. За кого от двамата говорите?

— За първия. — На бузата на българина се появи гънка, която придаде не толкова усмихнат, колкото насмешлив изглед на физиономията му. — Той е Нягол. Другият, Кара Георги, е също местен човек, но не точно от Твърдица, а от едно селце на две-три версти югозападно.

— Вашето мнение, Иван Бянович?

— Да гласувате доверие на Нягол, господин майор. Дори и да загубим още някой човек, поне ще разполагаме със сигурни сведения за врага.

— Нека бъде вашето — съгласи се Кардашевски, след като размисли. — Ще внеса само едно допълнение. Заедно с десетте спешени драгуни ще пратя и офицер. Имам подходящ човек, роден разузнавач — капитан Скачков. Неговите сведения, предполагам, ще бъдат по-сигурни от сигурните сведения на вашия Нягол. Какво, май не одобрявате?

— Боя се да не настъпи многоначалие, Леонид Иванович — призна българинът. — Нягол предлага да действува по хайдушки, докато при наличието на един капитан до и над него…

— Скачков ще бъде под него, господин капитан. Заповедта ще отдам в този смисъл: началник на разузнавателното отделение ще бъде Нягол, а капитан Скачков — негов подчинен и наблюдател. — Кардашевски се засмя и белегът на лицето му се изкриви като питанка. — Тази не ще бъде нито първата, нито последната бъркотия…

— По-скоро странност — поправи го Силдаров.

— … в тази война, в която воюваме рамо до рамо с вас, българите. Една повече няма да прелее чашата, повярвайте ми.

Само за минути малкият разузнавателен отряд беше сформиран и мечкоподобният Нягол го поведе — не към Твърдица и турците на изток, а по плитки долчинки право на север. На въпроса на Кардашевски отговори, че искал да избиколи ей онова възвишение, което той нарече Чаковец; там вече щял да хване пътеки, за които чалмалиите дори и не подозират… И с това бледо пояснение се разделиха.

Измина час, в който нищо не се случи… после още един… Кардашевски вече бе започнал да се страхува не на шега, когато от изток се разнесе бясна стрелба. Като съдеше по пушечния дим, майорът прецени, че се стреля от всички хълмове, които обграждаха Твърдица от запад и север. Какво, по дяволите, можеше да е предизвикало тази пукотевица, особено към север? Дали командуването не бе изпратило друг авангарден отряд, който да се придвижи по… — как пишеше на картата? — Твърдишкия проход? Кардашевски още премисляше тези неща, когато пушечният огън отсреща видимо намаля, но затова пък лумна друг — истински, огромен, който се издигаше високо над възвишението, отделящо драгуните от Твърдица. Какво можеше да значи това? Някой да е подпалил селото в гръб на турците? Но кой ще е този „някой“, който, само за да подплаши аскера по околните позиции, ще предаде на огън българското село?

Въпросите му отново оставаха без отговор. Така премина около половин час или дори повече, когато капитан Силдаров пак притича до него:

— Погледнете, господин майор! Бяло знаме…

Кардашевски разгъна далекогледната си тръба и може би цяла минута гледа на изток. После подаде тръбата на капитана:

— Сега пък вижте вие, Иван Бянович. Вижте хубаво зад бялото знаме. Залагам сабята си срещу едно джобно ножче, ако това не са църковни хоругви.

Наистина бяха църковни хоругви.

— Вдигнете един ескадрон, Леонид Иванович. Ще развеем и ние бяло знаме и ще приближим. Ако това не е някакъв капан на господа чалмалиите… Хм, остава само да си мислим за Нягол и неговите хитрини.

Не, не беше никакъв капан. С хоругви и хляб, и сол, носени от двама достолепни старци — после се разбра, че са били кметът на християнската църковна община Сави Таранжиев и уважаваният от всички Иван Болния, — бяха излезли да ги посрещнат жителите на Твърдица, а пред всички стоеше един свещеник, който отдалече ги благославяше със сребърен кръст в едната и с револвер в другата.

— Ощипете ме, капитан Силдаров — комично приплака майор Кардашевски, когато двамата, скочили от седлата, приближаваха към чудноватия свещеник. — Мога да се закълна, че това е…

— Нягол, разбира се — завърши вместо него българинът.

— Ще сбъркате, чеда мои, ще сбъркате — на твърде приличен руски език проговори свещеникът. — Не Нягол, а поп Нягол.

Беше наистина Нягол, но с друга външност. Нямаше я „мишата опашка“ на тила му, а косата, добре разресана, се разстилаше по раменете му. Отгоре имаше калимавка, а върху хайдушкото облекло — расо и над расото епатрахил.

— Нима вие, хайдутинът, сте и…?

— Точно така, ваше благородие, точно така — засмя се насреща му свещеникът. — Когато след Априлското въстание започнаха кланетата, дядо поп Нягол закачи на гвоздея расото и препаса патрондаша. Сега направи обратното, за да ви посрещне по християнски.

— Но говорът ви, отче?… Този руски език…?

— Не се учудвайте, господин майор. — Поп Нягол продължаваше да се усмихва и сред рунтавата му брада светеха два реда бели като сняг зъби. — Църковното си образование аз съм получил в Одеса.^[3]

— Разбирам, отче. Разбирам и по-важното — че докато съм тук, в България, вече не бива да се учудвам наистина на нищо…

С тези думи Леонид Иванович Кардашевски отложи фуражката си, целуна кръста, а сетне отчупи хляб, натопи го в солта и го глътна. След това помаха на множеството и извика:

— Здравейте, братя славяни!…

Отговори му всеобщо „Ура!“, но не мощно, а по-скоро задавено — жителите на Твърдица плачеха.

Кардашевски, Силдаров и поп Нягол тръгнаха напред, а след тях се проточиха драгуните да хапват от хляба и солта и да попадат веднага след това в прегръдките на селяните.

— Ще ми обясните ли какво се случи, ваше благоговейнство? — попита майорът, докато вървеше посред плачещото и ликуващо множество. — Бих разпитал капитан Скачков, но не го открих между посрещачите.

— Значи, не сте гледали добре, ваше благородие — изкиска се невероятният свещенослужител. — По негово собствено желание капитан Скачков носеше една от хоругвите… Но нищо, ще ви разкажа аз.

Предаден с кратки думи, разказът на поп Нягол изглеждаше приблизително така. Както и обещал на майора, той превел малкия си отряд по само нему познати пътеки и се озовали в тил на аскера по позициите на Кутра, Стежераница, Падилата и прочие. Ако било само за разузнаване, направеното до тук било напълно достатъчно. Но двамата с капитан Скачков („Ние, знаете ли, си допаднахме като гърнето и похлупака, както се казва по български…“) решили да опитат нещо повече. С драгуните дали няколко залпа по посока на позициите и същевременно заповядали да се крещи „Ура!“ с всички сили. Турците сметнали, че по някакъв необясним начин русите са вече в Твърдица и с отчаян вик „Москов гелийор!“ (Това ще рече „Московецът иде!“, ваше благородие.) побягнали презглава, но като „последен спомен“ от петстотингодишното робство пътем подпалили Соргун махала. И макар драгуните и жителите на Твърдица да се преборили мъжки с огъня, все пак махалата изгоряла и дванадесет души, повечето жени и деца, загинали в пламъците. А хайдутинът Нягол отишъл до дома да си вземе расото и епатрахила и…

— И останалото го знаете — завърши той, все така засмяно.

Междувременно бяха стигнали до Беглика, главната махала на Твърдица. Тук селяните нарушиха досегашния ред, втурнаха се напред и всеки се мъчеше да „отмъкне“ колкото се може повече братушки в дома си на обед. Кардашевски и Силдаров щяха да обядват, разбира се, у поп Нягол. Докато отиваха нататък, майорът каза:

— Когато ме изпращаше на война, старата ми майчица отиде на църква и горещо помоли Света Богородица да бди и опази живота ми. Сега ще й пиша, Иван Бянович, да помоли майката Богородица отново, ала този път за две неща: да оцелея, но и да не се побъркам…^[4]

* * *

— Кажете, капитан Силдаров — подкани го Кардашевски, без да вдига поглед от рапорта, който пишеше.

— Налага се да прекъснете за малко, господин майор — рече от вратата българинът. — Трябва да приемете един турчин от близкото село Козосмоде. Явил се е сам и по своя воля и разправял, че иска да се срещне с най-големия началник, за да чуе присъдата си.

Леонид Иванович полека остави перото и се извърна.

— Присъда за какво?

— Не зная, господин майор. Не съм видял турчина. Но поп Нягол каза, че дошъл да бъде съден за престъпленията на баща си и чичо си.

Кардашевски поразмисли смръщено.

— Вървете по дяволите с вашия турчин, капитане — произнесе отчетливо. — А сега, като си начесах злобата за тази поредна порция чудатости, чуйте и заповедта ми. Аз пиша рапорт до генерал Безяев, капитане, а вие присъствувахте, когато генералът ме предупреждаваше, че иска рапорта ми немедленно, а не в стила на императрица Елисавета. Надявам се да не сте забравили. И тъй, аз ще си допиша рапорта. А като ваш пряк началник за момента, възлагам ви вие да се оправите с този турчин. Ясно ли е?

— Ясно е! — усмихна се в отговор Силдаров, чукна с токовете и излезе от стаята. А след малко, разположил се в съседната, вече заповядваше да въведат при него молителя-турчин.

Въведоха го, а заедно с него в одаята се вмъкнаха също поп Нягол, Кара Георги и пет-шест от драгуните — българи и руси в еднаква степен гледаха да не изпуснат сеира… Турчинът поздрави и застана прав посред стаята. Иван го изгледа. Беше се приготвил да види някой белобрад ходжа, а то пред него стоеше момък на двадесет, най-много на двадесет и пет години. И то такъв, че ако трябваше да се определи с една дума, тя непременно би била „хубавец“! Онова, което Иван запомни, беше, че мюсюлманинът имаше великолепна къдрава и малко по-дълга от общоприетото коса, та, затисната от феса, тя образуваше нещо като нимба около главата му.

Още го оглеждаше, когато младият турчин се обърна към Кара Георги и произнесе на великолепен, без никакъв чужд оттенък български:

— Кажи на господин офицера, че моля за преводач.

— Не е необходимо — пое разговора върху себе си Иван. — Ще се разберем, както искате — на български или на турски.

Снажният и красив момък леко се обърка от това, че щеше да разговаря пряко, без преводач, но бързо се съвзе.

— Тогава позволете ми, господине, да ви се представя. Наричам се Хасан Юкселоглу от Козосмоде. Нали рекохте, че разбирате и турски? Тогава ще да знаете, че Юкселоглу ще рече „син на Юксел“. Баща ми е Юксел бей от Козосмоде; той и брат му Руфи Сезгин бей са доста известни по тези места.

Иван Силдаров хвърли бърз поглед към Кара Георги. Хайдутинът с винаги гладко обръснатото лице и с опърничавата трапчинка на брадата кимна утвърдително — да, Юксел и Руфи Сезгин бяха известни хора.

— Как един син на Юксел и племенник на Руфи Сезгин знае така добре езика на гяурите? — попита българинът в руската униформа.

— Баба ми и майка ми бяха българки, ваша милост. Дори баба не беше си сменила вярата. — Ново утвърдително кимване на Кара Георги. — Отраснах с тях. А макар да живееше в харем, баба не признаваше друг език освен българския.

— Но щом и баба ви, и майка ви са били българки, то вие…?

— Да, имам три четвърти българска кръв и само една четвърт турска. Но ще помоля, ваша милост, когато ще решавате съдбата ми, да не се влияете от това. Дължа да си получа заслуженото наказание.

— Наказание за какво?

— Вие идвате отдалече, господин офицер, и може би не знаете много неща, които станаха тук в последните години. — И Хасан разказа сбито най-важните събития: нападението на Стоил войвода с четата му над дома им в Козосмоде, как баба му Пройна измолила пощада за синовете си, избухването и развоя на Априлското въстание, грозната роля на Юксел и Руфи Сезгин при залавянето на същия този Стоил, самообесването на Пройна. — Баща ми и чичо ми, разумява се, избягаха още когато се разчу, че Московецът е прехвърлил Балкана. Но аз останах.

— Защо?

— Не само заради българската си кръв, ваша милост. Аз съм тука роден и дори сега да наредите да ме убият, пак ще съм доволен, защото ще умра и ще бъда погребан пак тука.

— Нещо не разбирам — каза Иван. — Защо може да наредя да ви убият?

— Не разбрахте ли? Аз съм син и племенник на онези, които с ръцете си отрязаха главата на Стоил войвода. Нали законът е „кръв за кръв“, господине? Ето, аз дойдох да платя кръвнината за баща си.

Иван се облегна назад във възглавниците.

— Нещо бъркате, Хасан Юкселоглу. В цивилизованите държави (а България, кълна се, ще бъде една от тях!) няма такъв закон, според който синът да отговаря за греховете на баща си. Вие лично не сте били в потерята подир четниците на Стоил, нали? Тогава вървете си със здраве. Освен ако нямате някакъв личен грях срещу българщината…

— Не, личен грях нямам, господин офицер.

— Кара Георги?

— Кажи… Хм, заповядайте, господин капитан.

— Познаваш ли този момък? Какво знаеш за него?

— Наистина е без грях срещу българщината. Син на баща си е, ама е по̀ българин от много българи.

— Двамата бейове ли държаха властта на Козосмоде в ръцете си?

— Те. А преди това е бил баща им. А още по-преди бащата на техния баща. И така нататък, и така нататък.

— Отговорете ми, Хасан Юкселоглу. Откакто баща ви и чичо ви избягаха, кой управлява вашето село?

— Никой, ваша милост. Козосмоде е като село без кучета. Хората по навик за туй или за онуй се обръщаха към мене, пък аз ги отпращах.

— От днес Козосмоде е под руска и българска власт. Този човек познаваш ли?

— Кара Георги? Знаем се от деца, ваша милост. Играли сме и сме се били. А той пък като хайдутин при Стоил беше, когато…

— Разбрах, разбрах — прекъсна го Иван. — Ще отидете заедно в Козосмоде. И тъй като там хората те слушат, от името на руската войска ще им обявиш две неща: че Козосмоде е вече българско и че за кмет сме назначили ей този хайдутин с трапчинката на брадата.

— Не! — ужасено извика Кара Георги. — За Бога, господине, не искайте това от мене. Заповядайте ми каквото ви хрумне друго — да убия султана посред сараите му или да ви доведа вързан Сюлейман паша — ще го направя. Но да кметувам — туй, в името на всички светци, не го искайте от мене. Властта си иска чалъм. И опит. И знания. И мъдрост. Смилете се и не го искайте от мене.

— Тогава трябва да направя кмет Хасан. Нали божем той има всичкото, което изреди — чалъм, знания и прочие? Пък сам виждаш, не върви да установяваме християнска власт и да назначаваме турчин за кмет.

— Че няма да стана кмет, това се разбира от само себе си — каза младият турчин. — Но вие не казахте нищо за съдбата ми, господине.

— Свободен си, Хасане. Прави ти чест, че дойде сам да търсиш казън за себе си, но вече чу — ние не съдим синовете за престъпленията на техните бащи. Тъй че съдбата си избери сам.

— Стига да не посегнете на вярата ми, искам в Козосмоде да дочакам края на дните си.

— И ще го дочакаш — сви рамене Иван. — При това пожелавам този край да не е от най-близките. Въпросът сега е за кмет какво да правим.

— Позволявате ли ми да дам един съвет, ваша милост?

— И още как…

— Вече се разбра, че аз да бъда кмет на българското село Козосмоде не бива, а Георги не иска. Но в селото ни има един възрастен човек, когото всички — и българи, и турци — почитат. Бай Хубен Цвятков, така се казва. — Още едно утвърдително кимване на Кара Георги. — Нека бай Хубен стане кмет, аз ще съм до него, за да му дам — как беше? — опит, чалъм и знания, а Кара Георги да бъде ръката, с която бай Хубен ще управлява. Повярвайте ми, ваша милост, ако разпоредите така, всичко начаса ще си отиде на мястото.

— Какво пък, приемам — каза Иван, след като поразмисли.

— Да, ама аз не приемам — инатчийски се обади Кара Георги. — Аз съм тръгнал да се бия за свободата на милото ми отечество, не да кметувам или да помагам на кмета в мирното и кротко Козосмоде.

Иван Силдаров смръщи вежди — това вече беше капитанът от руската армия, а не дружелюбният българин, които разговаряше по човешки с младия турчин.

— Рядовой^[5] Колтуков, вие знаете ли какво е заповед? Да? Тогава от името на руското командуване ви заповядвам веднага да тръгнете с Хасан Юкселов към Козосмоде, да назначите Хубен Цвятков за кмет и да го подпомагате в кметуването със здрава ръка. Ясно ли е?

— Ясно е, ама…

— Когато се изпълнява заповед, няма „ама“. — Усмивката, а с нея и ироничната черта на бузата, се върнаха върху лицето на капитана. — А сега, сбогом, господа управници на Козосмоде…

Кара Георги се подчини уж мълчаливо, но, излизайки, промърмори достатъчно високо, за да бъде чут:

— Абе щом е заповед на Дядо Иван, няма как, ще държа под козирог^[6]. Ама тежко̀ му и горко̀ на бай ви Хубен: да стане първи кмет на свободно Козосмоде, и то не как да е, ами с един турски бей за съветник и един български хайдутин за помощник… Нека Господ да му е на помощ!…

… Когато по-късно, докато яздеха един до друг към Бинкос, Иван разказа на Кардашевски как е „съдил“ турчина Хасан, майорът най-напред се смя до насита, а накрая каза:

— Знаете ли кое е най-страшното, Иван Бянович? Че когато остарея и разказвам на внуците си за войната, ще ме смятат за изкуфял дъртак. И ако помислите — с право. Вземете, за Бога, само днешния ден. Хайдутинът се оказва свещеник, свещеникът се оказва руски възпитаник, десет драгуни, действуващи като хайдути, прогонват турците от позициите им, българите искат да изберат за кмет на селото с неизговоримото име един турчин. Да, да, да, драги. Не само за изкуфял дъртак, а за втори лъжец като Мюнхаузен ще ме смятат внуците ми. И ще се смушкват зад гърба ми: „Нали е удрян със сабя през главата…“ Поне вие запомнете всичко, драги. Та ако ми причернее, да пратя внуците си при вас в Сливен…

Те препускаха по заснежения път към Бинкос. Към Бинкос и към Сливен.