Цончо Родев
И стана ден (119)

2.

Лудуваше онзи, сливенският. Всеки се криеше, както можеше, пък ако му се налагаше да отиде някъде, притичваше ей така, сгънат като буква „Г“. И само един — очевидно чудак на чудаците — беше излязъл извън кантората си, стоеше с разкрачени крака посред улицата и с привеждане насам-натам посрещаше поредните напъни на побеснелия вятър. С привеждане и с усмивка, а навремени и с радостни викове. И който го виждаше, или загрижено поклащаше глава, или тайничко се кръстеше: на Иван, сина на Бяно Абаджи, трябва да е мръднало нещо…

От мястото, което си бе избрал, Иван отдалече зърна двамината, които току-що завиваха покрай Нурул Кудус джамия. Сливналии с опит, те, за разлика от него, избягваха средата на улицата, а вървяха плътно прилепени до стените и дуварите — знаеха, че ако щурият вятър вдигнеше керемиди или събореше комин, най-безопасното място беше именно досами оградите.

Въпреки разстоянието и сълзите, които бурята пълнеше в очите му, Иван ги позна. И можеше ли да не ги познае? Ами че единият му беше брат, а другият — човек, когото броеше за свой втори баща. С една дума — Боян и Добри Чинтулов. Повече по чувство, отколкото по разум, той се досети, че през тази вихрушка двамата отиваха не другаде, а при него. И все пак ги дочака там, по средата на улицата.

— Какво стърчиш на вятъра? — изкрещя му с пълни гърди Боян, като се мъчеше да надмогне фъртуната. — Да не си си забравил ключовете от кантората?

Усмихнат широко, Иван с патешки-криви крачки приближи до тях.

— Излязох нарочно, да ме понадуха — каза. — Може и да не вярвате, но на вятъра му се радвам тъй, сякаш съм се срещнал с другар от детинство. Заповядайте!

Те не помръднаха.

— Там ли са писарите ти? — попита Чинтулов, като присвиваше недовиждащите си очи.

— Разбира се, нали затова им плащам. Но ако ще пречат — оставете на мене. Аз ще имам грижата да се отърва от тях.

Така и направи. Когато тримата влязоха в кантората, Иван освободи под някакъв предлог писарите си и остана сам с гостите.

— Поради вятъра ще се наложи да ме извините, че няма да предложа чай за вас, господин учителю, и кафе за тебе, Бояне. Но в такова време дори акробат от цирка не би сполучил да пренесе таблата от кафенето.

Боян не разбра думите „акробат от цирка“, но и не поиска обяснение — не искаше разговорът да се разводни още от самото си начало.

И вместо това подхвърли с предизвикателство, което не криеше:

— Можеш ли да се досетиш защо избрахме именно таквоз дяволско време, за да дойдем при тебе?

Иван беше достатъчно опитен, за да приеме правилата на играта такива, каквито му ги налагаха.

— Предполагам — за да ви забележат по-малко хора. За другото обаче не смея да гадая: дали искате да ми кажете нещо много тайно, или ще ви е срам от сливналии, ако видят с какъв човек имате работа.

— С последното позна — продължи още по-предизвикателно Боян. — Нека да ти го кажа направо, Сливен не се гордее с тебе, Иване. И се чуди, че родът на Силдаровците е могъл да пръкне човек като тебе.

— Наистина има нещо за чудене, Иване — обади се на свой ред Добри Чинтулов. — Познавам те от ей такъв. В „килията“ ми сме прекарали не дни, а цели месеци, така биха се събрали. И защо? Каква беше целта на усилията ми? Да станеш големец? Да заемеш висок пост? Да напечелиш пари? Не, Иване. Аз исках само да те направя човек, личност.

— И идвате да ми заявите, господин учителю, че сте се излъгали?

— Мигар не сме? — отговори вместо запитания Боян. После неочаквано попита: — Знаеш ли, че ще ставам дядо?

— Честито. Не бях чувал…

— Как ще го чуеш? Ами че ти отколе не си прекрачвал в къщи. А до новия дом на Яна трябва и да не си допрял…

— Кога чакате голямото събитие?

— След два-три месеца, знам ли? Но Яна отсега сърба попарата на роднинството си с тебе. Говоря ти като мъж на мъж, затуй няма да поливам думите си с шуруп като баклава. Вече подхвърлят на Яна, че ще роди отроче, което ще е роднина на турска подлога…

Иван се постара да покаже външно спокойствие, но няколко нервни подскачания на адамовата му ябълка подсказаха, че нападката го беше уязвила.

— Вас, господин учителю — обърна се към Чинтулов, — поне не могат да ви обвинят по подобен начин. Тъй или иначе уроците в килията ги вземах тайно.

— И все пак ме боли, Иване. Боли ме от хулните думи, които се изричат за тебе.

— Че съм турска подлога?

Добри Чинтулов поклати глава.

— Нападките са, тъй да се рече, двупосочни. От една страна, те обвиняват, че служиш на турците, на войската им, а, от друга — че като си се захванал да им служиш, не използуваш влиянието си върху тях, за да облекчиш от малко-малко положението на еднородците и едноверците си. Знаеш ли какъв кошмар царува над нашия Сливен?

— Странен въпрос. Ами че ей тук, от ъгъла, се вижда върбата при „шадърфана“.

— Не е само върбата — каза на свой ред Боян. — Така е на Старата круша, на крушата до дюкяна на братя Минови, до Студения кладенец… Всеки ден там висят нови и нови трупове на мъченици.^[1] Да, всеки Божи ден си отиват десетки, чиято единствена вина е, че са се родили българи…

Иван постепенно възвърна самообладанието си. И то, самообладанието му, вбесяваше гостите повече, отколкото онова, за което го обвиняваха от самото влизане в кантората до сега.

— Ще ви отговоря на всичко — изрече той спокойно, — но преди това и аз ще ви попитам нещо. Вас, а чрез вас — и всички сливналии, които са така щедри в обвиненията си към мене, че чак и към… нероденото дете на Яна. Наистина ли смятате вие, че някой — аз или друг — може така да повлияе на турците, че да се откажат от насилието?

— Поне можеш да се опиташ — отговори за двамата Добри Чинтулов.

— Дори когато отнапред зная, че ще ударя на камък?

— Дори. Тогава поне ще имаш спокойствието, че си постъпил действително като мъж и личност.

— За спокойствието сте прав, господин учителю. Ще имам спокойствие, и то онова, което дядо поп в църквата го нарича „вечно“. Защото излезе ли ми име на застъпник за, хм, „девлет-душманите“, едничкият резултат ще бъде, че и аз ще намеря място я на Старата круша, я тук, на върбата. А да си призная, никак не ме блазни мисълта да умра, пък сетне да ме славят като мъченик за вяра и народност.

Боян се размърда на мястото си.

— Като че ли ще излезе, господин Чинтулов, че напразно сме бъхтали пътя до тук през ха̀лата, която свири навънка…

— Не бързайте да си тръгвате. В края на краищата имам право да кажа нещо и аз, нали? Нещо, с което ако не се оправдая, поне да отговоря на обвиненията ви.

— Това е справедливо — каза Чинтулов. — Още старите римляни са имали за правило „изслушай и другата страна“.

Иван помълча малко, сякаш събираше мислите си.

— Най-напред една молба. Главно към вас, господин учителю. Може ли за известно време да ме броите за пиле?

— Пиле? Къде отиде ти? Какво пиле?

— Най-обикновено, измътено от квачка.

— Ако дръзваш да се подиграваш с мене, поне не смей пред… — повиши глас Боян.

— Не се подигравам на никого. Просто моля да не прибързвате с присъдите си. И затова искам да ме имате за пиле — нали пилците се броят на есен?

— Искаш да кажеш…?

— Не искам да кажа нищо повече. И няма да кажа. Само отправих една молба. Ако искате, изпълнете я. Ако не искате… — Иван сви рамене. — Сега за другото. Щом ми говорехте от името на сливналии, трябва да се разбира, че и вие имате възможност да говорите на тях. Кажете им от ваше име, не от мое, да се пазят. Да се пазят повече, отколкото когато тук вилнее „благата и медената“. Ще се изселят ли, ще се изпокрият в пущинаците ли, нещо друго ли ще сторят, но да се пазят, както не са се пазили никога до сега. Защото Садък бей е по-страшен и от чума.

— Достоен ученик на Сюлейман — рече Боян. — Стигна ли до ушите ти, че Сюлейман за едното нищо щеше да обеси сина ми Ангел? И че поп Юрдан спаси Ангел с цената на собствения си живот?

Иван не отговори на въпросите, а продължи замислено:

— Садък е по-страшен от Сюлейман. Сюлейман бесеше от мъст, защото смяташе, че неуспехите си поне наполовина дължи на българите. И друга причина имаше той за наглед безсмислената си жестокост. Като оставяше след себе си ужас и смърт, той целеше да сплаши населението, за да престане то да подпомага русите. Зверско, но не лишено от здрав смисъл, нали? Докато Садък е друг. Той е като пор, влязъл в курник — убива заради самото убиване. Такъв човек (ако изобщо заслужава да бъде наречен човек) не може да бъде вразумен. Самата му природа се опива от картината на страданието и смъртта.

— Това се нарича садизъм — тихо се обади Чинтулов.

Иван кимна в съгласие.

— Садък бей знае, че праща на смърт невинни — продължи той. — И го прави не за да сплашва или да мъсти като Сюлейман. Такъв човек е наистина по-страшен от чума. Защото от чумата где с оцет, где с опушване на стаите, где с натриване на ръцете с чесън все можеш да се опазиш. Докато този звяр посочи ли те с пръст, спасение няма.

Той млъкна. Мълчанието продължи по-дълго, отколкото двамата му посетители очакваха. И кантората се изпълни със зловещото виене на вятъра.

— Това ли беше всичкото, което искаше да ни кажеш? — запита Добри Чинтулов.

— Това. И ще повторя молбата си: нека броим пилците наесен…