Цончо Родев
И стана ден (104)

12.

Направянето на един крак му отне точно девет дни. Наистина Бяно не му посвещаваше цялото си време — работеше върху него само докато губерите и шаяците се валяха в барата, — но истинската причина за протакането беше навярно в това, че той не използуваше никакъв друг инструмент извън джобното си ножче. Струваше му се, че точно така трябва да се прави дървен крак — не да се дялка и рендосва, а да се вае и марангосва, както когато се сътворява иконостас, бавно и с любов.

Тъй или иначе Бяно Абаджи за девет дни изработи всичко — от корубата горе, прилична на половин турска керемида, на която трябваше да ляга коляното, до обкованото с пирончета удебеление долу, върху което щеше да се стъпва на земята. Като накова и каишите с катарами, с които дървеният крак щеше да се свързва с бедрото, старият човек прецени, че е завършил работата си. И в един августовски следобед рано-рано спря вадата и пое надолу към града и по-точно — към Дели Балта. Помаяха се със Стефан, докато закрепиха дървото на мястото на отрязания крак и момъкът успя да направи няколко крачки, без да падне, после Бяно продължи надолу към собствения си дом.

Напоследък все повече и повече се радваше да се прибира тук. След годините на мъртвило домът на Силдаровците не само отново оживя, но като че ли разцъфна — върна се към живот с живота на новите си обитатели, сякаш те му придаваха по частица от собствената си душа, пък и Таша съумяваше с наглед съвсем дребни неща да му придаде особена прелест: тук ще нареди възглавници, там ще провеси за през деня шарена черга, с простички кенарени перденца ще премахне грозната голота на прозорците…

Както винаги, когато го забележеше да се връща и да се покланя на гредата над портата, младата жена изтича да го посрещне — малко внимание, пък от него сърцето му омекваше като бучка масло върху тиган. След като се поздравиха, той попита за Иван.

— Има четири-пет дни, откакто не съм го зървала — сви рамене Таша. — Прибира се, когато ние с децата сме заспали, излиза, преди да сме се надигнали. — И се засмя: — Не ми дава възможност да се проявя и да го слисам с прочутите тиганици на майка ми. Изобщо къде яде, яде ли въобще — представа нямам.

— Херодаята?

— А, завършена е отдавна. И Иван, ей Богу, не се е хвалил голословно — издокара я така, че да не ти се излиза от нея.

Бяно Абаджи отдели няколко минути да види с очите си онова, което му разказваше Таша. Младата жена не го бе излъгала. Иван (разбира се, с помощта на опитни майстори) бе превърнал неугледната от памтивека херодая в може би най-уютната част на къщата. Разделил я бе със стеничка на две — все едно посрещник и одая — и с безиросани дъски, рогозки, кожи и няколко подбрани по цветове черги и възглавници от раклите на Яна, майка си, бе придал чудна топлота на „своето“ жилище, превърнал го бе в кътче, където самата обстановка ти носи радост и душевна отмора. Или както го бе казала Таша — да не ти се излиза от херодаята…

Изобщо напоследък Бяно виждаше сина си в съвсем нова светлина. Преди да поеме някога към далечна Москва, Иван бе малко поотнесен момък, влюбен в книгите и учението, но доста непригоден за катадневните по-дребни или по-едри гатанки, поставяни от живота. Сегашният бе друг. Може и да не беше загубил напълно пристрастяването си към книжнината, ала тя бе останала далеч на задно място в живота му; във всеки случай баща му невям не го бе забелязвал с книга в ръка, освен ако не й посвещаваше късните си вечери. Вместо това той се проявяваше като човек с изумителна деятелност; вярно, биеше го и пара̀та, но размахът не идваше от махмудиите и меджидиите, а някъде отвътре. Само за два месеца Иван бе направил повече, отколкото някога би извършил, кажи го, за двадесет години. Преобразяването на херодаята бе най-малкото от всичко. Той откупи стария Силдаровски дюкян от братовчед си Христо и за две седмици го превърна в една от най-представителните кантори на Сливен. Тук беше постоянното му „свърталище“, като в работата му помагаха и двама наемни писари — турчин и българин. Освен това обаче Иван бе наел една голяма мааза в Сливен, непосредствено зад „Дебоя“, и още няколко в близките селища — в Кермен, Градец (там използуваше роднинските връзки по майчина си линия), Твърдица, а може би и на още няколко места, за които не бе споменал. В същото време бе създал и цяла мрежа от закупчици, които работеха за него — не само на юг от Стара планина до Дедеагач и Кавала на Бялото море, но не се поколеба да „навлезе“ и в северния, Дунавския вилает, като имаше „свои хора“ чак до Свищов и Оряхово. И доколкото слуховете достигаха горе до Барите, работата на Иван вече се завъртяла с пълна сила, в маазите пристигала абат от всички краища на Българско, разпределяли я по вид и качество и, пренатоварена, заминавала под охрана на низами по големите гарнизони на вилаета. И цялата тази огромна дейност се ръководеше — все едно щаб на армия — от кантората зад Лазовския хан.

Именно тази кантора беше следващата цел на Бяно Абаджи.

* * *

Някогашният дюкян на пишман-търговеца Георги Силдаря бе основно преправен и боядисан, а от предишното обзавеждане не бе останало вероятно и един гвоздей. Помещението бе разделено по ширина от една стена-джамлък; зад нея бе работното помещение на Иван, а в предната част, където посетителят се озоваваше най-напред, на две масички се разполагаха писарите му — Недко Панчев и Реза Шерифоглу, както научи Бяно малко по-късно. В дъното бяха високи чак до тавана шкафове, пълни с дебели тефтери и всякакви други книжа.

Когато Бяно Абаджи влезе в кантората, най-напред го срещна неповторимата миризма на ново — нова дървения, нови маси и столове, нова боя в синкаво по стените. Писарите, двадесет и няколко годишни момчета, го изгледаха от горе надолу — този стар човек в протрити работни дрехи не им се видя подходящ за хош-беш с негова милост господина Ивана Силдарова и дори тайничко му се надсмяха. По-точно се приготвиха да се надсмеят, но не свариха: от вътрешната стаичка изскочи чорбаджията господин Силдаров и посрещна неугледния гост с такъв ихтибар, какъвто не го бяха виждали да оказва и на мютесарифа. При тази картина, повече от неочаквана, двете момчета неволно се изправиха и застанаха до стената с ръце до шевовете на панталоните, все едно, че бяха чули заповедта „Хазър ол!“^[1]. Иван почтително целуна ръка на баща си, после му представи Недко и Реза, а на тях каза приблизително следното: нека да помнели, че за тази кантора има само двама души, които са по-горе от него, чорбаджията — султанът и ей този човек, когото в Сливен знаят като Бяно Абаджи, баща на Иван. И те, готовите за присмех, закимаха така усърдно, че Бяно се уплаши да не им се прекършат вратовете.

— Големи приказки се говорят за кантората ти — обясни бащата, — та дойдох да видя всичко с очите си. Стига да не попреча, разбира се.

— Как можа да изречеш думата преча, тате! — възнегодува Иван. — Ти тука си добре дошъл по всяко време на деня и нощта и ще бъдеш предпочетен, дори ако ще Диванът да ми гостува.

По онова време нямаше определени часове за работа — работеше се от тъмно до тъмно. Но макар да оставаше доста време до свечеряване, Иван освободи писарите си, за да може спокойно да се повиди с баща си, само нареди на Реза Шерифоглу да донесе две кафета, но не от близката кафеджийница на Лютвито, а чак от църковното кафене, като да поръчал на Петраки Влахов да ги направи такива, каквито не е варил през живота си.

Всичко нататък протече по обичая. Бяно доразгледа останалото в кантората, поцъка с език пред високата човешки бой желязна каса, донесена чак от Виена, а точно с идването на кафетата двамата с Иван седнаха от двете страни на една кръгла еднокрака масичка (синът я наричаше със странното име геридон) в стаята отвъд джамлъка. Бяно за пръв път сядаше на такъв стол, в който се потъваше до една педя в седалката и облегалката — като че не сядаш, а нещо те прегръща. Старият човек се усмихна със странната унесеност, която носят спомените: беше си казал, че точно на туй място в нявгашния дюкян на баща си бе теглил онзи здрав кьотек на Мавроди Коджакара, с който започна побратимяването им, а сега срещу него седеше не друг, а именно Иван…

Двамата помълчаха, после синът започна предразполагащо:

ИВАН: — Ти стори чест на кантората ми, за което съм ти много благодарен. Но целта ти не беше само да я огледаш, нали?

БЯНО АБАДЖИ: — Позна. Исках и да поговорим, но на спокойствие, а не в къщи, дето ще трябва да се крием от Таша и децата.

ИВАН: — Тук наистина няма кой да ни безпокои. Говори, тате.

БЯНО АБАДЖИ: — По-скоро дойдох да ти кажа, що говорят хората.

ИВАН (усмихва се кисело): — Мога да си представя. Издънка на род като Силдаровците дотолкова да се е продал на турците, че да облича войската им, ден през ден и като равен с равен да си пие ракията с мютесарифа…

БЯНО АБАДЖИ: — Можеш да прибавиш, че когато да обесят Андон, беше откъм страната на палачите, не при нас, жертвите…

ИВАН: — Приемам и този укор.

БЯНО АБАДЖИ: — Станаха доста. Ще ги обясниш ли някак си?

ИВАН: — Не. Даже ще изразя съжаление, че няма и други заплювки към мене.

БЯНО АБАДЖИ: — Такъв мерак ли имаш да служиш на турците?

ИВАН: — Не. Меракът ми е те да знаят, че им служа предано, дори с цената на порицание от всички християни. И на баща си включително.

Продължително мълчание.

БЯНО АБАДЖИ: — Преди години, когато се разбра, че си се установил в Цариград, до мен достигнаха два много противоположни хабера. Единият — че си станал тежък търговец, който дели мегдан с такива едри риби като Чалъков, Золотович, братя Гешови, Тъпчилеща, Моравенов и прочие. Другият — че търговията ти била прикритие за една дейност, която като къртичина подкопава Турция.

ИВАН (трепва): — Кой ти рече последното?

БЯНО АБАДЖИ: — Един, чиято памет в християнския календар се чествува на 9 март, заедно със светите четиридесет мъченици.

ИВАН (стъписването му се сменя с широка усмивка): — Ах, Дякона! Какъв човек беше, Боже мой!… Никога не съм му казвал нищичко, пък той… Ако някой ми рече, че Левски е имал дарбата да вижда и през стените, няма да го оспоря.

БЯНО АБАДЖИ (поглежда го вторачено): — Думите ти звучат като признание…

ИВАН (продължава да се усмихва): — Ако честно изпълнявах дадената клетва, сега би трябвало да отрека. Но аз няма да го направя и ще призная, че Левски, този сърцеведец, е бил прав.

БЯНО АБАДЖИ: — Защо не спази клетвата си?

ИВАН (сериозно): — По две причини, тате. Защото тебе аз не мога да излъжа, пък ако ще за клетвопрестъпничество да не изляза от катрана на пъкъла. И после — защото те познавам, че ако ще да те режат на филии като самун хляб или да те окачат на гредата на портата като дядо, никога няма да ме предадеш.

БЯНО АБАДЖИ: — Ще рече — призна ми. А какво всъщност ми призна?

ИВАН: — Виждал ли си, как се фотографира, тате? Да? Е, тогава си забелязал, че първо излиза едно стъкло, на което цветовете са наопаки — бялото е черно и черното е бяло. После от стъклото вадят истинската фотография. Или фотографията с истинските цветове.

БЯНО АБАДЖИ: — Защо ми разказваш това?

ИВАН: — Защото всичко онова, за което людете ме одумват, което аз показвам на турците и за което, ако мога, и тъпан ще бия, то не е фотографията ми, а стъклото с обратните цветове. На тебе обаче показвам истинския себе си.

БЯНО АБАДЖИ: — Не може да се каже, че си ми показал кой знае колко…

ИВАН: — Половината знаеш от мене самия, когато в лято шейсет и седмо бях под пряпореца на твоя кръщелник Панайот войвода. Останалото ти го е казал Левски.

БЯНО АБАДЖИ: — Той не ми го каза, а го предположи. И защо да го научавам от Левски, вечна му памет, когато не той, а ти си ми син?

ИВАН: — Признавам вината си и те моля да ми простиш. Добре, сега ще научиш повече. Още когато Хаджията и Стефан Караджа разтърсиха из основи Турската империя, хората със здрав разум в Петербург разбраха, че каквото и да става, Дядо Иван и султанът пак ще се хванат за гушите и този път на живот и смърт. Имаха нужда от човек, който да следи какво става в Турско и да им съобщава извън докладите на посланиците и консулите. И не за сплетните в Дивана или Високата порта, за това имаше кой да ги осведомява, а за войската — състоянието й, числеността, разположението и така нататък. За тази цел имаха нужда от някого, който да отговаря на две качества: да разбира военните работи и да знае превъзходно турски. Вече се сещаш, в мое лице те видяха — и намериха — най-подходящия човек. И ето как аз, който мечтаех да завърша Московския университет, пък станах войник и офицер, неочаквано и за самия мене се превърнах в Цариградски търговец от ръста на Золотович или Тъпчилеща.

БЯНО АБАДЖИ: — Но отношенията между Дядо Иван и султана не само не са подобрени, а… Защо, питам, напусна Цариград и дойде тук?

ИВАН: — Все за същото, тате. Войната вече чука на портите. И ще се воюва не по цариградските кафенета, а тук, върху исконната българска земя. Започне ли мурабето, царското разузнаване — на руски му викат разведка — ще иска да знае не кога Мидхат паша е хванал хрема и сладко ли си обича кафето Абдул Керим паша, а къде е войската и по какъв начин се готви да действува. Ето как цариградският търговец Иван Силдароглу трябваше да отвори кантора в Сливен и да стане главен доставчик на войската в Одринския вилает. Но и турското разузнаване не спи, тате. Откакто доктор Миркович и Теофан Райнов им скроиха този хитър кюлаф, че с парите им купуваха оръжие за бунтовниците, „черният кабинет“ (тъй казват в Цариград на управлението на разузнаването) е подозрителен към всеки българин, когото са приели на висша служба. И следят всяка негова крачка. И за да разбереш сериозността на положението ми, ще ти кажа само, че този Реза Шерифоглу, дето работи на ей онази масичка, е шпионин на „черния кабинет“ и им донася всичко — кога съм се почесал и кога съм отишъл да пусна вода.

БЯНО АБАДЖИ: — Как? Ти знаеш и въпреки това го търпиш?

ИВАН: — Търпя го именно за това. Сега зная кой ме следи и от кого да се пазя.

БЯНО АБАДЖИ: — И затова ли този достлук с конака, това престараване в прекупуването на шаяка и прочие?

ИВАН: — Разбира се.

БЯНО АБАДЖИ: — Но тогава не сгреши ли, когато наля капчица смелост в душата на Андон и разгони мъчителите на Стефан?

ИВАН (разперва ръце): — Винаги се случва час, когато и най-каленият човек изпуща нервите си. Изпуснах тогава моите и аз.

Ново продължително мълчание.

БЯНО АБАДЖИ (замислено): — Наистина ли вярваш, че войната приближава?

ИВАН: — Така вярват хората над мене. А аз пък вярвам, че за разлика от Дибичовия поход тя ще донесе свободата на отечеството ни.

БЯНО АБАДЖИ: — И допущаш, че мощ като славянска Русия ще има нужда от нашата хилава подкрепа? Ами че аз помня как в 29-та Дядо Иван само като духна и отнесе турчулята чак в Одрин…

ИВАН: — Мнозина правим грешката да мислим като тебе, тате. Тук, в Българско, но също и в Русия. И в моите доклади аз с всички сили се мъча да отворя очите на началниците за истината.

БЯНО АБАДЖИ: — Истината? Мигар аз не казах истината?

ИВАН (след кратко размишление): — Знаеш ли, че Турция и Сърбия вече почти три месеца воюват?

БЯНО АБАДЖИ: — Чувах такова нещо…

ИВАН: — Ето, виждаш ли: те воюват и на страната на Сърбия има хиляди български и руски доброволци, пък ти — „чувах такова нещо“. Даваш ли си сметка, защо е така? (Никакъв отговор — Бяно беше лошо осведомен и неподготвен за такъв разговор.) Защото тук изобщо не усещаме полъх от войната, тате. Нито войската дип се е размърдала, нито на чаршията се е усетил някакъв недостиг, нито властта е предприела по-особени мерки. И отново ще попитам дали разбираш защо е така? Защото Турция не е изпратила срещу Сърбия и нейните многобройни доброволци дори десетината от войската си и въпреки това хвърли пердах на братята сърби и при Алексинац, и при Джунис, и при Делиград. Е, няма да затрият Сърбия, великите сили не ще го позволят, ала основното лъсва като на тиган: Турция е сила, с която всеки, който има намерение да се пребори с нея, трябва да се съобразява.

БЯНО АБАДЖИ: — Дори и Дядо Иван?

ИВАН: — Най-вече Дядо Иван. При една възможна война него го чакат изненади, които няма да му донесат повод за много радост.

БЯНО АБАДЖИ: — Не може да бъде…

ИВАН (убедено): — Но е точно така и аз ти го казвам като човек, който от тридесет години е офицер на руския цар. Искаш ли да ти опиша как аз виждам приликите и разликите на двете войски?

БЯНО АБАДЖИ: — Иска ли питане…

ИВАН: — Приликите са в приблизително равния брой на войските и в еднаквата негодност на руските генерали и турските паши.

БЯНО АБАДЖИ (възкликва): — Негодност?! Ти смяташ руските генерали за негодни?!

ИВАН: — Говоря за старите и изкуфелите, които и в двете държави ги пазят заради заслугите им от Кримската война или дори от Дибичово време, пък никой не си дава труд да види, че те са останали с половин век назад от развитието на военното дело. И са силни само в едно — в игрите по цели нощи на карти. Вярно, че в Русия има и млади, способни и предприемчиви военачалници, но те все още тънат в сянката на онези с отколешните заслуги. Ала съвсем същото е и в Турция. Да не говорим, че тук срещу приказна плата биват наемани и първостепенни генерали от Запада, които, потурчат се или не, стават я Мехмед Али паша, я Реуф паша, я Сюлейман паша… А те са хора ако не по-знаещи от руските млади генерали, поне с личен и пресен опит във воюването.

БЯНО АБАДЖИ (след въздишка): — Това според тебе бяха приликите. А разликите, Иване?

ИВАН: — В Петербург не си дават сметка, но турската войска е по-добре обучена и по-добре въоръжена от руската. (Вдига предупредително ръка.) Не спори с мене, говоря го като офицер, който разбира тези неща. При вероятната война турците ще имат и още едно предимство, което не е за подценяване. То е по-късият път за снабдяване на войската.

БЯНО АБАДЖИ: — Няма да скрия, думите ти ме отчаяха, сине. Ти, който казваш, че разбираш от тези неща, нищичко ли не виждаш, в което Дядо Иван да превъзхожда турчина?

ИВАН: — Разбира се, че Дядо Иван има и своите превъзходства, тате. Най-напред ще река, че в света няма войник, който да е по-храбър от руския.

БЯНО АБАДЖИ (със задявка): — И българският ли?

ИВАН (по същия начин): — Може българският да е наравно с него или с два пръста отгоре, но поне засега не е имал случай да го покаже на дело. После — руският солдат ще се бие за право дело, а това в една война е повече от хиляда първокачествени генерали. Мисълта, че се биеш за право дело, е велик и мощен подтик за всеки войник, тате.

БЯНО АБАДЖИ: — И друго?

ИВАН: — Другото сме ние, българите. Ние ще помагаме на едните и ще пречим на другите. Ние ще сриваме мостовете пред турчина и ще превеждаме руснака през най-потайните планински пътеки. Ще се правим на ахмаци и безделници, а всъщност ще наблюдаваме с четири очи какво вършат турците и ще го съобщаваме на русите. В една битка доброто разузнаване е половин победа, тате. Това ще имат русите и ще липсва на турците… дори и да се намерят продажници като хаджи Иванчо Пенчович или тукашния Йоргаки…

БЯНО АБАДЖИ: — То е точно онова, което ти вече правиш, нали?

ИВАН: — Е, нещичко, не баш взривяването на мостовете. (С лек присмех:) Макар с това да давам повод на мюзеверджиите да приказват врели-некипели срещу Силдаровците.

БЯНО АБАДЖИ: — А правиш ли го наистина?

ИВАН: — Искаш ли да ти покажа? Виж това писмо. То е от мой закупчик от Шумен. Получи се днес най-официално с татарската поща.

(Бяно взе писмото. Готвеше се да го прочете два пъти, но и един път му се стори предостатъчен. Писмото не съдържаше абсолютно нищо особено — най-обикновени сведения за вълна, за пастафи шаяк, за нужда от добра синя боя и прочие. Върна го, готвейки се да каже нещо от рода на „Е, голям келепир ще бъде за Дядо Иван да научи, че в Шумен синята боя не стигала…“, но Иван го изпревари. Като застана с гръб към улицата, той извади едно шишенце и с малка четчица прокара от течността между редовете на писмото. Като по чудо се появиха други редове; от мястото си Бяно видя, че бяха написани от същата ръка и че в тях имаше много цифри.)

ИВАН: — Не се сърди, но това скрито писмо не ще мога да ти го покажа. Военна тайна, разбираш… Ще съпоставя написаното с други такива сведения и крайният резултат ще отпътува, където трябва.

БЯНО АБАДЖИ: — Искаш да кажеш, че получаваш подобни хабери и от други краища на Българско?

ИВАН (свива рамене): — Двете третини от моите закупчици са всъщност мои съгледници. Те вече рискуват живота си за Дядо Иван, а помисли си какво ще бъде, когато загърмят оръдията.

Бяно постоя замислен, после стана и преди Иван да успее да дръпне ръката си, грабна десницата му и я целуна.

— Искам ти прошка, сине — каза. — Дойдох да те сгълча по бащински и да те вкарам в правия път, пък сега те моля да ми простиш. Изпълнявай си дълга, сине. Изпълнявай го с всички сили, пък що се отнася до клюките и клеветите — тях остави на мене.

Едва сега двамата забелязаха, че кафетата, забравени, отдавна бяха изстинали на масичката.

— Язък за старанието на Петраки Влахов — изсмя се Иван. — Трябва да ги ливна някъде. Иначе към Цариград ще полети доклад: Иван Силдароглу е разговарял нещо толкова важно с баща си, че дори кафетата са си забравили.

— Къде имате мивник, за да изплакна филджаните?

— А, не бива, тате. Също и това ще бие на очи. Един главен снабдител на войската не се занимава да мие филджаните. — Иван пак се засмя, пък отвъд смеха му се усети потулена въздишка. — Виждаш ли с какви дреболии трябва винаги да се съобразявам, тате? В играта, на която съм се хванал, нищо, дори най-малката подробност, не бива да оставям на случайността… Пък ти ме кориш, че си пия ичкията с Рефи ефенди…

… Вече разговаряйки за катадневни неща (едно от тях бе дървеният крак на Стефан), двамата се прибраха заедно в къщи; както винаги Бяно благоговейно се поклони на горната греда. Бяха ли легнали децата или не — не се разбра, но Таша ги чакаше на хаета, приседнала досами пармаклъка. Като ги видя да влизат, тя се изправи и с нея стана видима промяна — онази, която става с розата, когато се пропуква. Уж зает да затвори портата, старецът забеляза две неща: че влязоха двама, но че Таша видя само Иван и именно той предизвика промяната в нея; (не убягна от вниманието му и преобразяването, което настъпи и в Иван — замислен и съсредоточен допреди минута, лицето му засия в една томителна радост, която старият човек добре познаваше от собственото си минало.

Той се престори, че си намира някаква работа до „своята“ леха (каква ти работа, когато тук е шетала ръката на Таша!) и се залиса там, като остави Иван да продължи сам към дома.

„Боже мой! — мислеше си. — Какво ли би станало, ако тези двама, мъж и жена за чудо и приказ, се залюбят и минат под венчило? Ама че шега на съдбата би било: да се кръстосат два рода, които враждуват още от времето на Георги Силдаря и Димитраки Чорбаджи? Но какво ли пък кръстосване ще бъде то, щом нито Таша има капчица от кръвта на Димитраки, нито Иван — на Силдаровците?“

— Да стане, каквото си решил ти, Господи! — с упование произнесе старият човек и с бавни крачки се отправи към къщата.