Цончо Родев
И стана ден (121)

4.

Ура! Ура! Ура! Плевен е в наши ръце! Цялата турска армия во главе с Осман паша сложи оръжие.

Телеграма на главнокомандуващия великия княз Николай до руските войски

Макар да знаеше съдържанието й наизуст, Садък бей прочете още веднъж депешата, после, без да вдигне поглед от нея, прекара език по ожълтените си устни и произнесе отчетливо:

— Плевен е паднал, ефендилер. Гаази^[1] Осман паша се е предал заедно с целия си петдесетхиляден корпус.

Не последва никакво оживление в одаята. Садък не се изненада. Както изобщо ставаше в Турция, новината положително е обиколила всички по-дребни риби, преди да стигне до него, за когото бе адресирана.

Той взе една от своите специални папироси и с бавни движения я запали. Те бяха наистина специални, поне в Сливен не бяха виждани други такива — с форма на цигари, само че по-дълги, но завити не в хартийка, а в тютюнев лист като пури; говореше се, че Садък си ги доставял по някакъв начин направо от Холандия. Пусна няколко кълбета дим, след това продължи със същия равен и наглед безличен глас:

— Доколкото разбирам от военно изкуство, ние загубихме войната, ефендилер. И не защото загубихме огромната сила на Осман паша, а защото освободихме за действие стотината хиляди войници на Московеца, които той досега задържаше при Плевен. Нека да ни е малка утеха, че е бил победен не в сражение, а с разни инженерни хитрости. Това обаче не променя основното. Стоте хиляди щика ще се стоварят сега върху същинската част на империята. Дали с тях цар Александър ще помете Четириъгълника или ще удари някъде през Балкана — това не само ще го научим, но и ще го изпитаме на гърба си в най-близко време. И така, очаквам да чуя мнението ви.

За пръв път Садък вдигна глава. Очите му бяха вече само жълти, но не и тигрови — в тях нямаше нито свирепост, нито войнственост, изобщо нищо освен мюсюлманско примирение пред съдбата.

Никой не прояви охота да се изкаже пръв. Докато оглеждаше събраните изпод премрежените си клепачи, беят размишляваше лениво: „Разбира се, че е било предопределено да загубим войната. С такива като тези ли се печели един джихад, свещена война? Ами че този Сабахадин бей има такава цена като миралай, колкото като управител на фабриката — тоест абсолютно никаква. Всичките тези Фехим паша, Нутфулла ходжа, Келеш Осман и прочие не струват колкото последния поручик от армията на московците. Или този миралай от гарнизона! — Садък бей изобщо не се бе постарал да научи името му. — Хващам бас, че той не знае от коя страна гърми револверът на поясока му…“ Като местеше очи, погледът му попадна и върху вчера пристигналия Хюсеин паша, началника на продоволствието на войската. „А този пък за какъв дявол се пръкна тука? — продължи да разговаря със себе си беят. — Кого ще снабдява? Ще превозва храни и оръжие на Мехмед Али в Четириъгълника? Хайде де, през заснежения Балкан… Пък и Мехмед Али паша има такива запаси, че може да изхрани две години не само войската си, а цялата империя. Или ще праща кервани подир Сюлейман из Тракия?“

(Нямаше да мине много време и Садък щеше да разбере истинската цел на неочакваното и неоправдано — поне от гледна точка на войната — идване на Хюсеин паша. То стана, когато се разбра, че пашата е измъкнал подкуп „за да ги запази“ петстотин хиляди гроша в стока от абаджийския еснаф на Сливен, а на заминаване поискал и сто и двадесет хиляди в пари, но успели да му съберат „само“ осемдесет и пет хиляди…)^[2]

— Е, добре, никой ли няма да отвори уста? — продължи Садък бей, докато досмукваше фаса на папиросата си. — Тогава ще ви съобщя моето решение. Първо, никакво бягство. Стигне ли се до отстъпление, то ще стане само при заповед от Дари Хура и в пълен ред. Ако някой реши да последва примера на Рефи ефенди или Мустафа ага — куршум без съд и присъда. Това го имайте обещано от мене. Второ… Фехим паша?

— Заповядай, бей ефенди.

— Вземи този списък. Хората от него да се заптисат незабавно и да се изпратят под силна стража в Одрин. Придружителното писмо ще изготвя аз.

Мютесарифът хвърли поглед по списъка — той съдържаше повече от двадесет имена — и ококори изумено очи.

— Шегуваш ли се, бей? Ами че това са… това са най-личните хора на Сливен. Хора на държавна служба. И уважавани и в Стамбул…

За пръв път жълтите очи придобиха някакъв израз и той беше на надменно господство.

— Веднъж ми разправяха, че когато Баязид Светкавицата завладял Търново, столицата на България, той поканил на разговор в една християнска църква всички паши или както там им викали на българите. И още в църквата ги изклал до крак. Защо? От кръвожадност? Не, Фехим паша, от разум и хитра сметка. Трябвало е да няма — как го рече ти? — най-лични хора, които да поведат народа на българите след себе си. Не зная дали тази история е вярна, ала е твърде поучителна. Също и за нас, не намираш ли? — Тигровите очи отново обиколиха присъствуващите. — А сега всеки на мястото си, ефендилер. Война е и ще воюваме до последния час, до който ни повели падишахът, като истински войници на Пророка. Свободни сте!

* * *

Когато я видя, Захария Жечков спря толкова рязко, че заптието, което вървеше зад него, връхлетя върху гърба му. Като знаеше, как се уреждат тези неща в Турция, Захария пусна една едра монета в шепата на чаушина, който командуваше заптиетата, и сравнително лесно получи разрешение да размени няколко думи с Аргира Димитрова.

— Щом ти е годеница — може — „великодушно“ се съгласи чаушинът. — Но само минута, не повече…

Захария приближи до младата жена, която също стоеше като окаменяла, а лицето й имаше цвета на току-що варосана стена.

— Виждате, Аргира — започна той направо, — задържаха ме.

— Чух, че същата съдба имат и други по-първи граждани, но като ви видях… О, Господи, сърцето ми ще се пръсне!…

— Една прилична сума развърза езика на моя чаушин, та ми каза, че ще ни пращат на заточение. Може и да е излъгал и да споделим орисията на ония нещастници, които… — Той махна с ръка. — Имаме една-единствена минута на разположение, госпожице Аргира. Искам само да знаете, че ако ме пратят на смърт, последната дума, която ще изрека, ще бъде вашето име. А ако се отървем „само“ със заточение, ще броя всеки час до връщането ми при вас…

— А вие помнете едно, господин Жечков. Сърцето ми не е от онези, които лесно пропущат някого в себе си… Ако ви заточат, дори сто години да отсъствувате, аз ще ви чакам… пък ако ще светът да се срине от това. А случи ли се, недай Боже, най-лошото, никога мъж не ще ме назове своя съпруга. Заклевам се!

— Благодаря ви, Аргира. Вашите думи ще ми дават смелост и…

Не можа да завърши. Заптиетата го блъснаха грубо напред, та той една смогна да вземе чантата си, която за малко бе оставил на земята.

… Аргира Димитрова не го бе излъгала, когато му каза, че имало и други задържани — в конака Захария Жечков завари вече двадесетина души. Мнозина от тях познаваше добре, някои броеше и за приятели — доктор Планински, Панайот Минков, Русчо Миркович, Парашкева̀ Бянов, имаше и такива, чието присъствие го изненада — Стефан Саръиванов, Антонаки Златанов, Кутьо Карапанчев… Захария знаеше по лице и повечето от останалите, но с тях не бе имал вземане-даване.

Изглежда, бе доведен един от последните, защото при тях се яви Фехим паша и гъгниво, като отбягваше погледите им, каза, че „по заповед отгоре“ те трябвало да бъдат задържани и изпратени в Стамбул. И добави явно от себе си:

— Но за живота си не се бойте, ефендилер. — После попита: — Имате ли някакви въпроси? Ще се опитам да направя всичко за вас, освен едно — да ви освободя. Това е извън моите права и възможности, ефендилер.

— Аз имам една молба — обади се веднага Панайот Минков; навярно за да подчертае нелепостта на задържането, той се бе явил в униформата си на капуджи-баши и с шашка на кръста. — Искам негово превъзходителство Садък бей да ме приеме за кратък разговор.

Искането беше неочаквано и Фехим се почеса глуповато по врата.

— Ще проверя и ще ти отговоря, Панайот ефенди — рече и излезе от стаята. Подир малко се върна: да, Садък бей бил готов да го приеме.

* * *

За разлика от късоумния Фехим паша, Садък бей бе предполагал, че някои от задържаните ще му поискат обяснение. И бе решил да приеме неколцина, но не повече от двама-трима — нямаше никакво желание да прекара цял ден в празни приказки.

Когато видя да влиза Панайот Минков, той веднага се досети за хитрия ход с униформата и шашката. И за да постави отначало всичко на мястото му, още от вратата се сопна на мютесарифа:

— Вземете веднага оръжието на челебията, паша — заповяда. — Той е тук като задържан, а не гост. — След това се обърна към българина: — Пожелал си да разговаряш с мене, Минков челеби?

— Не вярвам заптисването ни да си го решил сам, бей — започна Панайот Минков; дори и ако беше уплашен, той с нищо не го показваше. — Вероятно изпълняваш заповед на по-висшето началство.

— Хелбете! — храбро излъга председателят на военния съвет. — Не ми казвай, че вие не сте случайни хора, челеби, зная го отпреди. Нито ми искай пощада за себе си — извън възможностите ми е да го направя.

— Няма да моля да имам различна съдба от останалите — побърза да го успокои Панайот Минков. — Но все пак в правото съм си да запитам: защо е това отношение към нас?

— Защото сте всепризнати първенци, Минков ефенди. Все хора, които, ако ви скимне, бихте могли да поведете простолюдието.

— Да го поведем накъде?

— Например на бунт против нас.^[3]

— В такъв случай не мога да не изразя учудването си, че между задържаните съм и аз, затиалилериниз. От четвърт век, откакто се създадоха с Хатихумаюна, аз съм неизменно член на меджлиса, бей, а за вярна служба падишахът ме въздигна и в капуджи-баши. На кое да вярвам, Садък бей? На признателността на падишаха за дългата ми вярна служба или на сегашното съмнение, че мога да оглавя бунт против него?

— Аз само изпълнявам заповед — продължи да лъже беят — и затова мога единствено да гадая. Отговор на въпросите си търси в своята вяра.

— Това пък какво значи?

— Във войната, която бушува вече половин година, всички християни под властта на падишаха преминаха на страната на Московеца. Разбираш ли, Минков челеби, всички. Нито един-едничък не застана редом с нас против нашественика от север. Напротив, те, уж верните и кротки поданици на падишаха, създадоха чети, които удрят войската ни в гръб, доброволно се поставят в служба на руснаците като разузнавачи или като проводници по само тям известни планински пътеки. Това се знае и от Дари Хура, и от сердарекрема, челеби. И налага се да се вземат съответните противомерки… Не ми повтаряй, че ти специално достатъчно си доказал верноподаничеството си и от тебе не може да се очаква нито бунт, нито да станеш проводник на руснаците в Балкана. Зная го. Работата е в това, че когато се получи списъкът, никой не поиска и нашето мнение. И в такива случаи винаги става… винаги става… Вие, българите, имате една много подходяща поговорка, челеби: „Покрай сухото гори и суровото.“ Това е!

Панайот Минков се поклони.

— Нямам други въпроси, бей — каза и, без да поздрави, излезе от стаята.

Следващият — всъщност той беше и последният — посетител се оказа Стефан Саръиванов. Като шареше неспокоен и лукав поглед, както му беше обичаят, той също поиска обяснение за задържането си. В общи линии, но по-кратко (повтарянето го уморяваше) Садък бей и нему разказа същата измислица, която вече го бе отървала от Панайот Минков. Но за разлика от Минков Саръиванов не се задоволи от отговора:

— Не искам да те обидя, Садък бей, но ти си сравнително отскоро тука и вероятно много от предишните събития в Сливен не са ти известни.

— Кое те кара да мислиш така, челеби?

— Самият факт, че съм между задържаните като съмнителни. Знаеш ли например, че по времето на онзи хайдамак Левски не друг, а именно аз, Стефан Саръиваноглу, съобщих на властта за съществуването на революционен комитет в уж хрисимия наш Сливен?

— Представи си, че го зная, челеби. Зная също, че същият този комитет те е бил осъдил на смърт и ти си оцелял само благодарение на навременното съобщение на един наш шпионин между комитаджиите.

— И това ти се струва малко?

Тигровите очи изразиха погнуса и презрение, но пожълтелите от тютюна устни запазиха предишния спокоен и почти радушен тон.

— Зная и още неща, Саръиванов челеби — след известно мълчание произнесе Садък бей. — Например това, че ако ти си честен и разумен човек, би трябвало да ми целуваш ръка, загдето те пращам на заточение.

— Позволявам си да кажа, че шегата ти не ми се вижда от най-уместните…

— Шега ли? Нищо подобно. Трябва да ми целуваш дори не едната, а двете ръце. Защото ти правя две благодеяния с… е, ясно с какво. — Беят отвори чекмеджето на масата и извади парче плат. — Да познаваш това нещо, Саръиванов ефенди?

Стефан Саръиванов огледа и опипа парчето син плат.

— Не мога да се закълна, но ми изглежда сукно от моята фабрика.

— Да, наистина е от твоята фабрика. С това сукно обличаме забитите, които воюват под зеленото знаме на Пророка.

— Според мен това е още една заслуга, която би следвало да се прибави към предишната.

— Добре, но нека проверим заслугата — кротко предложи беят. — Дръж този край на плата, ефенди. По-здраво, по-здраво, държиш плат, а не паяжина, нали? Плат, в който ще е облечен забитин на фронта, а не царедворец или конте^[4] от танцувалните салони. Е, внимавай сега!

Садък бей дръпна другия край на парчето. Не беше кой знае колко силно дръпване, но сукното между двете им ръце се разцепи по средата.

— Нещо да кажеш, челеби? Не? Тогава представи си един забитин на падишаха, който вдига табора си на юруш и в този момент шалварите му се разцепят на задника. Е? Ще тръгне ли някой след този, на когото дирникът е лъснал като тиган на слънце, челеби?

Стефан Саръиванов изглеждаше не на себе си от изненада. Той само оглеждаше двата къса сукно в ръцете си и повтаряше безсмислено:

— Не разбирам… Не разбирам… Нищо не разбирам…

— Аз пък разбирам, челеби. Твоята фабрика произвежда това сукно за войската, което има странното свойство да се цепи от нищо. Отговори по съвест, челеби. Фабрикантинът, който прави това сукно, не заслужава ли за награда едно въже на Старата круша? И ако вместо въже той само ще се разходи някъде до Анадола, не следва ли да целува ръка от благодарност?

— И все пак аз не разбирам… Не може да бъде… — продължи, като заекваше, Саръиванов.

Жълтите очи се смееха неудържимо.

— Докато започнеш да разбираш — каза беят, — аз ще използувам времето, за да ти обясня защо трябва да целуваш и другата ми ръка. Чувал ли си за Енчо Иванов от Терзобас, челеби? Онзи, който е предал на властта втория човек в четата на бунтовниците след Стоил войвода? Да? А да е стигнало до ушите ти, че вместо да бъде отрупан със злато и почести, този Енчо Иванов гние някъде в Диарбекир или в Сен-Жан д’Акр? Как ще си го обясниш, челеби? С груба неблагодарност? Не, приятелю, не. Това е второто, заради което ти трябва да ми целуваш ръка. Защото оставим ли те тук и — недай Боже — дойдат руснаците, оцелелите комитаджии ще отрежат главата първо на онзи, който някога е предал комитета им. Докато сега ще стане точно обратното. Ще си поживееш някъде на юг (защото пари не ти липсват, а с пари дори и на заточение не се живее никак лошо) и ще се върнеш като национален герой. Всеки ще забрави предателството и ще казва: на̀, този човек заради народното дело храни тахтабите и скорпионите по Анадола. Свалете шапки и тъй нататък, и тъй нататък. Е, Саръиванов челеби, прав ли бях? Трябва да целуваш и другата ми ръка, нали?

Стефан Саръиванов не каза ни дума повече — просто езикът му отказваше да се обръща в устата. А докато отиваше към вратата, краката му се влачеха, внезапно омекнали в коленете…