Към текста

Метаданни

Данни

Серия
Тътени (3)
Включено в книгата
Година
(Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
Характеристика
Оценка
5,9 (× 40 гласа)

Информация

Сканиране
Диан Жон (2011)
Корекция и форматиране
taliezin (2013)
Допълнителна корекция
Диан Жон (2013 г.)
Допълнителна корекция
moosehead (2018)

Издание:

Цончо Родев. И стана ден, 1998

Редактор: Добромир Тонев

Художник: Емил Марков

Технически редактор: инж. Станислав Лулов

Набор: Юлия Ташева

Коректор: Юлия Ташева

ISBN: 954 442 067 3

Издателство „Христо Г. Данов“ — Пловдив

Печат „Полиграфия“ АД, Пловдив

История

  1. — Добавяне
  2. — Корекции от Диан Жон
  3. — Корекция на правописни и граматически грешки

10.

— Хайде да опитаме още веднъж — каза Димитър Топалов. — Щом река „Кадро!“, всеки за едно мигновение да заеме онуй място, което одеве му определих.

— Стига с туй кривотене пред фотографическия ти апарат бе, Митьо — изпъшка Кондю Кавръков. — Виж какъв топлик е, пък ти ни караш да се мятаме насам-натам като катерици…

— И имаме по-важна работа от твоето кадро — присъедини се Нено Брадата, докато бършеше с шарен месал челото и масивния си врат. — Или ще четем напътствието…

— Програмата — уточни Сава Райнов.

— … или ще се пъчим под тази зографисана завеса.

Оплакванията не бяха лишени от основание. Преди два дни, в петък, кираджията Михал Стоенчов бе донесъл, умело скрит в самара на добичето си, извънредно важен документ от Русчук — Георги Икономов бе проводил до Савата Райнов един екземпляр от наскоро отпечатаната в Букурещ „Програма“ на БРЦК. За прочитането и обсъждането й съмишлениците бяха изнамерили твърде остроумно свърталище — наместо да се крият по кьошета и дъбрави, да се съберат в неделя посред бял ден на „пъпа“ на Клуцохор, във фотографчийницата на Димитър Топалов, която той по букурещки образец (където бе изучил занаята) претенциозно наричаше „фотоателие“. Всъщност „фотоателието“ се състоеше от едно добре отъпкано място в двора на братя Топалови; когато имаше да прави снимки, Димитър застилаше бозав губер на отъпканото, а на крушата-петровка отзад окачваше един от двата си „декора“ — шубрак, който вероятно трябваше да „играе“ на лавър, с неясни очертания в дъното на езеро и планина, или нещо като чудновати колони на другия, които сигурно доста биха объркали античните архитекти и каменоделци. За осветление, разбира се, се разчиташе на слънцето божие[1]. Като използуваха, че братът на Димитър отсъствуваше с цялото си семейство, тук именно бяха решили да се съберат съзаклятниците, разигравайки, че им е скимнало да си направят групова снимка. Не беше лошо измислено — за една фотографчийница е естествено да се заключва по време на снимка… И само едно не бяха предвидили приятелите: че беше отдавна незапомнена августовска жега, от която сякаш и уличният калдъръм се топеше, пък те, нали божем щяха да се кадросват, трябваше да се явят издокарани в сюртуци и с вратовръзки, или други (Михал, Кондю и Нено Брадата) в шаечни чепкени и с рунтави калпаци на главите.

— Повече ще се сгорещите, ако се досетят, че туй нашето е само „жива картина“ като в театрото. — Фотографът ги подреди отново, като не пестеше ругатните: — Казахме да застанеш ей тъй, с лява ръка върху рамото на Бял Димитър… — Или: — Запомни бе, даскале, десният крак кръстосан връз левия, не обратното! — И тъй-нататък.

Когато домакинът най-сетне остана доволен и за последен път ги закле да запомнят местата и позите си, всички се разположиха по столчета и възглавници, но останаха облечени и закопчани до шията.

— Ти ли ще четеш? — обърна се Сава Райнов към главния учител.

— Не, чети ти — върна му брошурата Икономов; досетиха се — гласът му пак бе станал хриплив и дрезгав.

Савата се нагласи по-удобно, подпирайки гръб на крушата, и зачете. Може би от съзнанието за важността на документа тонът му беше подчертано тържествен, почти като на свещеник по време на обред. По същия начин се държаха и слушателите му — осемте стояха чинно, почти церемониално, нямаше нито един да се бе разпищолил или опънал „бей-гиби“[2]. Когато завърши и последната десета точка, за малко се възцари тишина. После Михаил Икономов взе брошурата, попрегледа я, сякаш я погълна с един поглед и произнесе с прочувственост, която очевидно идеше направо от сърцето му:

— Това е наистина програма не за стихийна буна на недоволници, а за възкресяване на великото някогаш царство на праотците ни. Подписвам се под всяка нейна точка!

— На мен най ми хареса първото изречение: „революция морална и с оръжие“ — каза младият Иван Ханджиев. — Я го прочети още веднъж, бай Икономов.

„Бай Икономов“ беше всъщност само три години по-възрастен от него, но с това обръщение младият учител отдаваше уважение на своя старейшина в школото.

— „Българският революционни централни комитет има цел да освободи България чрез революция морална и с оръжие“.

— Това е! — отново се възхити Ханджиев. — Цялата програма да се състоеше само в туй едничко изречение, пак стигаше.

— Абе прав си, даскалче — рече Михал Стоенчов, — ама защо са набутали толкоз мъчни думи, бе? Що са например туй „пропаганда“, „федерация“, „исторически претенции“, „форма на бъдещото управление“? — И като му обясниха, кираджията се тупна по коляното: — Виждаш ли, че можело и по-простичко?

— Аз пък най харесах втората точка — обади се на свой ред Нено Господинов. — „Огън, смърт“ и така нататък.

Този път главният учител прочете без подкана:

— „За да бъде изпълнена тази цел, дозволява се всяко средство: пропаганда, печат, оръжие, огън, смърт и пр.“

— Ето я светата истина, мамка му стара! Огън и смърт — туй се полага на чалмалиите. Мигар те не са го правили пет века нам? Всичкото там друго, разните му дружествени съседи, федерации и прочие, са бабини деветини и нищо повече.

— А, не! — не се съгласи кундураджията Кондю. — Нашите първенци в Букурещ не са забравили да турят на една везна рязаните и нерязани турци, та ние ли ще ги забравим!

— Вярно бе! — съгласи се веднага Костадин Келов и подкрепи думите си с една звучна благословия. — Като четеше Савата за „ония български изроди и чорбаджии, които пречат на народната ни цел“, все едно че за наш Йоргаки говореше. Виж, другото, за гърчулята, е бошлаф работа. Те не ни дават своя черква да имаме, пък ние за братя ще ги пишем. Как не я?

Уж имаше въодушевление и подем, пък се усещаше, че нещо в разговора скърца, не върви. Това, изглежда, пръв забеляза домакинът, понеже по едно време, когато приказката позамря, подхвърли многозначително към Сава Райнов:

— Нещо не чуваме твоя глас, приятел. Имаме те за пръв измежду нас, пък когато дойде работата до програмата на Централния комитет, изведнъж замлъкна. Не си съгласен с него ли, що ли?

Савата му отговори, но го направи някак без ищах, неохотно:

— Смутен съм от думите ви — каза. — Чини ми се, че захванахте много лесно да сваляте глави — турски, гръцки, чорбаджийски…

— Ти кои защищаваш? — заядливо попита Нено Брадата. — Каседжиите, застанали в тоз час на пусия за невинни пътници нейде из Джендемите? Или Али Байрактар Топчи, дето пей дава да троши кокали и да прави меса на пихтия в хапуса? Техен закрилник ли се пишеш?

— А защо не спомена например едного турчина по име Юмер ефенди от Айше Хатун махала? Средна ръка табак и прекупвач на кожи? Или невям не го познаваш?

Нено Господинов се поколеба, но призна, само дето заби поглед някъде настрана:

— Какво пък, познавам го — опита се да придаде на гласа си нехайство, ала не успя. — И какво като познавам Юмер ефенди?

— Той е чалмалия — напомни другият. — Също и за него ли важи твоето „огън и смърт“? — Почака, но Брадата не се възползува от възможността да го прекъсне. И наистина не беше лесно да се отговори на въпроса му — Юмер ефенди имаше име на човек, който е турчин по вяра, но по душа по-християнин от много християни; не бяха един или два случаите в Сливен, когато той се бе възправял срещу нередностите и беззаконията, вършени с лека ръка и напълно безнаказано върху главите на раята, макар това да е навреждало и нему самия. — А да си чувал например Халис бей, дето е внук на прочутия Тахир ага, да е сторил зло на кой да е българин? А само те двамата ли са в нашия град? И сигурен ли си, че няма подобни тям по други градове и села?

— И какво искаш да кажеш с всичко това? — попита Кондю Кавръков.

— Че трябва да отдадем правота и на последната точка от „Програмата“, братя. — Савата се пресегна, взе брошурата от ръцете на главния учител и намери търсената точка. — „Десето. Ние не въставаме против турския народ, а против турското правителство и против ония турци, които го подкрепят и бранят. С една дума, ние считаме за приятели всичките народи и народности, които съчувствуват на нашето свещено и честно дело, без да гледаме на вяра и народност.“ — Забеляза, че неколцина — Нено Брадата, Костадин Келов, че комай и Иван Ханджиев — понечиха да се нахвърлят с думи върху него, та побърза да ги превари: — И ако слушате мене, тази десета точка е дело не другиму, а лично на Дякона Левски.

Самото споменаване на името на Левски накара устите, вече зяпнали за нападка, да се затворят. Измина доста време в мълчание, после Димитър Топалов запита тихо:

— Защо мислиш така, Сава?

— Защото живях цяла неделя в една стая с Дякона. И не сто, а хиляда пъти го чух да казва: смъкнем ли робската окова, от българската земя ние ще направим рай и в този наш рай всеки друговерец или другородец ще бъде равноправен с българина във всичко[3]. В „Програмата“ е казано пак същото, само че с други думи.

— И издава благородството на нейните автори — подкрепи го Михаил Икономов. — Те са препатили не по-малко отколкото кой да е измежду нас, ала не са се поддали на омразата си, или са се издигнали над нея. И аз като Савата като че ли най-високо от всичко поставям тази, десетата точка.

На това място разговорът сякаш щеше да се затвори, ако внезапно — комай за пръв път през този ден — в него не се намеси и Бял Димитър, като не изрече, а почти изруга:

— Не ви ли е срам, бе?! Като ви слушам, все едно съм сред мющерии в касапница: на мен отрежи от бута, на мен пък дай рибицата, а на мене насечи от вратните пържоли… Срамота! Един харесал едно, друг — друго, разпарчедосахте „Програмата“ като заклано прасе! „Програма“ — туй значи план за цялостното действие, пък тук кой се хвана за камата и главнята, кой си избра да въздаде казън на „нерязаните“… Язък за тук присъствуващия Михал Стоенчов, що си е залагал животеца, дорде е пренасял печатаното слово на БеРеЦеКа!

Каза „срамота“ и наистина всички до един се посрамиха; „бяхме като напикани хлапищаци“, щеше да рече по-късно Нено Брадата. И пръв от осемте главният учител има̀ доблестта да признае грешката си:

— Бял Димитър ни зашлеви — продума, — ала сме си го заслужили. Нашите водачи от Централния комитет не са си рекли: „Абе дай да направим една революция, пък като смъкнем омразното иго, тогаз ще мислим за нататък“.

— И слава Богу — вметна Сава Райнов. — То инак щеше да заприлича на човек, който отваря дюкян, а едва сетне размисля каква стока да продава в него.

— Те са съставили наистина такваз програма — продължи учителят, — каквато ни я посочи Димитър Събев. Не са се задоволили да умуват само до вдигането на въстанието или до строшаването на робския ярем, а са съумели да хвърлят поглед и далеч, далеч по-напред. Затова има „оръжие, огън и смърт“, но има също въздигането на свободата в най-висше право, „свободата народна, свободата лична и свободата религиозна“, има федерация и дружествен живот със съседите, има и „не желаеме да владееме над другиго и затова не дозволяваме да ни владеят и другите“.

— И в такъв случай що предлагаш, даскале? — гузно се осведоми Нено Господинов.

— Да изчетем още веднъж, че ако е потребно още пет пъти програмата и да си дадем мнението по цялата нея, а не по отделните приказки, що са ни допаднали най-вече.

— И да напишете черно на бяло онуй, за което ще се спогодим — добави Михал Стоенчов, кираджията, — пък аз поемам обязаността да занеса написаното на наш Георги в Русчук, нека той го предаде, където му е мястото.

Така и направиха. И отговорът, който сливенските революционери изпратиха през Русчук за Букурещ, се свеждаше до едно: те приемаха „Програмата“ и изявяваха своята готовност да оставят и костите си за нея[4].

Бележки

[1] За „ателието“ на първия сливенски фотограф вж. Светлозара Курдова, Стефан Стефанов. Страници из историята на фотографията в Сливен 1870–1944. Сп. Българско фото, бр. 9 и 10/75 и 1/76.

[2] „Като бей“ т.е. отпуснато, небрежно.

[3] Изразът е перифразиран от автора по едно изречение от черновката на една дописка на Левски до в-к Свобода, недатирана, но писана очевидно през 1870 г.

[4] Ние пишем роман, а не учебник по история. И затова сме на мнение, че нито е нужно, нито е оправдано да се придържаме педантично към фактите и хронологията — достатъчно е, смятаме, да се очертае вярната насока, без да се затлачва изложението със събитийност и цитиране на различните варианти от всеки документ. Подобно съзнателно отклонение допуснахме и тук, където представихме, че още през август 1870 г. в Сливен е получена брошура с „Програмата“. Всъщност пътят и „историята“ на „Програмата“ е следният:

Около средата на 1870 г. (точната дата не е известна) Левски написва и предава на Л. Каравелов една своя „дописка“, за да бъде тя отпечатана във в-к Свобода. В нея са отразени най-съществените виждания на Апостола за целта на революцията, организацията на революционните сили и устройството на българската държава след извоюването на свободата. (От тази „дописка“ например е прочутото изречение „Ще имаме едно знаме, на което ще пише: «Свята и чиста република».“) Каравелов оценява програмния характер на тази „дописка“ и след твърде основна редакция, в която заменя някои от възгледите на Левски със свои собствени (например прескочени са републиканските позиции на Левски), на 1 август 1870 г. я публикува като документ на БРЦК — отначало отпечатана само в руското емигрантско списание Народное дело, а на български език едва през октомври с. г. във в-к Свобода; по същото време тя, чувствително допълнена, е издадена и в отделна брошура, озаглавена „Български глас от БРЦК“. През 1871 г. Левски съставя проектоустав на БРЦК под заглавие „Нареда на работниците за освобождението на българския народ“. В уводната част на „Наредата“ отново има програмни елементи — именно тук са формулирани важните точки относно подбудата и целта на революцията. Около година по-късно, в края на април и началото на май 1872 г., общото събрание на БРЦК в Букурещ утвърждава два документа — Програма и Устав на БРЦК. „Програмата“ има за основа „дописката“ на Левски и редактирания й вариант — брошурата „Български глас от БРЦК“, също програмните съставки от „Наредата“. Тази програма е най-ясна, съдържателна и систематизирана от всички изброени документи, а по същество е и най-близко до политическите възгледи на Левски.

По тази причина в книгата си позволихме да не затормозваме съзнанието на читателя с всички варианти в дългия път на „Програмата“, а показахме още през м. август 1870 г. в Сливен да е получена под формата на брошура програмата на БРЦК от 1872 г. Поради обемността й преценихме, че не е уместно тук да я поместим изцяло. Използуваните цитати са автентични, но езиково силно осъвременени.