Цончо Родев
И стана ден (120)

3.

Целунах му одеждата с плач…

Митрополит Серафим

Дядо Серафим вдигна с две ръце нагръдния си кръст и го целуна — повече с чувство на обреченост, отколкото с упование.

— И той отказа? — попита.

— Отказа — потвърди Добри Чинтулов.

Пръстите на стареца не милваха кръста, а сякаш се гърчеха върху него.

— Просто не мога да го повярвам за един син на Бяно Абаджи — каза. — Имах друга представа за Силдаровците…

— Иван Силдаров е обяснил отказа си по начин, в който не липсва разум — предпазливо го защити Панайот Минков. — Той е обрисувал Садък бей като звяр в човешки образ, който не убива от нужда да се убива, а заради самото убиване. И е сметнал, че всеки, който се застъпи за невинните жертви, ще ги последва в участта им — Садък на бърза ръка ще го провъзгласи за враг и ще го прати на Старата круша. Следователно ще се принесе в жертва, без да помогне ей толкова на нещастниците.

Разговорът се водеше рано следобед в онази къща на Кафтанджийската махала, хаджи Божиловата, която бяха наели за митрополия. Освен дядо Серафим от страна на църквата в него участвуваше само писарят му Юрдан Д. Юрданов, а гостите бяха Добри Чинтулов, Панайот Минков и Захария Жечков; Боян Боянов не се съгласи да ги съпроводи — не го каза, но го разбраха: срамуваше се да говори за поведението на брат си.

В стаята беше топло, но старият свещенослужител отиде полека до баджата и протегна кокалестите си длани към огъня.

— Ще си позволя да кажа — обади се зад гърба му Захария Жечков, — че Иван Силдаров не е преиначил в оценките си. Стотици хора увиснаха на въжето, а аз не зная за нито един, който да е имал драм вина. Дори не са се опитвали да я уйдурдисат: тръгвай към бесилото и толкоз. И зад всичко това стои лично той, Садък бей.

— И до какъв извод стигате, господин Жечков? — престраши се да попита Юрдан Юрданов, който обикновено не проговаряше в присъствието на митрополита.

— Че може би синът на Бяно Абаджи е прав. На извратен човек като бея не могат да повлияят никакви приказки, дори най-убедителните. А най-вероятното да се случи точно обратното, както Иван Силдаров е предрекъл — застъпникът без много-много истиндаци да бъде присъединен към онези, за които се застъпва.

Като продължаваше да грее длани, старият свещенослужител произнесе унесено и тихо, сякаш говореше сам на себе си:

— Когато е за вярата, саможертвата понякога значи повече от оцеляването. Исус, който безпогрешно виждаше в утрешния ден, не можеше ли да се промъкне през шубраците на Гетсиманската градина и да се укрие, да спаси живота си? Не го направи. Защото знаеше, че със смъртта си ще укрепи вярата, която проповядваше. И ще остави пример за вечни времена… Светите равноапостоли Петър и Павел не знаеха ли какво ги чака в Рим, където вече гинеха всеки ден по стотици последователи на Христа? Знаеха и въпреки това отидоха в столицата на злото. И загинаха на дръвника. А последиците? Върху пепелта на тленните им тела се изгради онази църква, която днес се разпростира по четирите краища на Земята.

— Защо ни казваш това, твое високопреосвещенство? — с нотка на уплаха попита Панайот Минков.

Дядо Серафим се върна на мястото си и пак положи ръце на кръста.

— За да посоча очевидното. Помолихме Иван Силдаров, понеже вярвахме, че той може да повлияе на звяра. Разумно или не — отказал е. Тогава остава само един, комуто се полага да опита да постигне онова, което според Иван Силдаров е невъзможно.

— Нали не искаш да кажеш…? — плахо започна Добри Чинтулов.

— Искам, учителю, точно това искам да кажа — прекъсна го митрополитът. — Има само един и този един съм аз…

— Не! — почти извика Захария Жечков.

— Да! — беше кроткият, но безпрекословен отговор.

— Не! — настоя и Панайот Минков. — Не! Когато отиде при тартора на сатаните Шевкет паша, ти вече достатъчно рискува живота си.

— Никой не е казал, че в името на Христа и на неговите последователи животът се рискува само веднъж. А аз съм владика не за да получавам владищина, а за да бдя над вярващите. — Старият човек помаха кокалест пръст. — Не се опитвайте да ме задържите, приятели. Зная, от обич го правите, но ще бъде излишно наддумване. Вместо това обещайте ми само едно. Имам неомъжени дъщери, единственото богатство са дрехите върху гърба им. Ако се случи да се сбъдне предсказанието на Иван Силдаров, не оставяйте момичетата да свършат като просекини или — още по-зле — да припечелват хляба си, като продават телата си. Юрдане!

— Заповядай, твое високопреосвещенство.

— Нека извадят най-представителната ми премяна, онази, великденската. И проводѝ човек в конака. Нека да каже на Садък, че аз, духовният водач на сливенските християни, искам да ми определи час, за да се срещнем и разговаряме.

— Повери това задължение на мене — предложи Панайот Минков.

— Макар че рискът ще бъде и за пратеника ми?

— Именно затова, твое високопреосвещенство. Не забравяй, че аз от тридесет години съм секретар на Сливенската църковна община. И не съм го правил за плата или облаги, твое високопреосвещенство.

— Да бъде волята ти, сине — каза дядо Серафим и го благослови от разстояние с кръстен знак.

* * *

Приеха го учтиво, много по-учтиво, отколкото той се надяваше, ала после го оставиха да чака — сам и бездеен — час и половина, ако не и повече. Митрополит Серафим помисли, че това е една от познатите му азиатски хитрини: да чака, да се изтощи от чакане, да се изнерви, да загуби самообладание, та после да бъде лесна жертва в трудния разговор. Докато бе свещенодействувал в Кършияка, така бе постъпвал десетки пъти с него мюдюринът на Филибе, един полуграмотен анадолец, издигнал се със силата не на ума, а на ятагана си. И дядо Серафим противопостави онова, което бе негово оръжие в Града на тепетата — отпусна се, колкото се може по-удобно, и се залови да възстановява на ум с най-малки подробности своите детински лудории в околностите на Пирдоп, където бе отраснал. Най-сетне се появи един млад забитин и предупреди, че негово превъзходителство се е освободил от неотложната си работа и вече е на път насам. Не беше нова плитко скроена хитрост — надали мина минута и Садък бей влезе в одаята, поздрави, дори намери сили да се извини за закъснението. („Нали разбираш, деспот ефенди, война е сега, възникват какви ли не грижи…“) После заръча неизбежните кафета и седна срещу митрополита.

Докато разменяха също така неизбежните празнословия, задължителни за началото на един ориенталски разговор, дядо Серафим — както правят пехливаните на алая, докато още се пляскат по блажните каспети и се кюскат по вратовете — се опита да прецени противника си. Садък бей, трябва да му се признае, можеше да мине за хубав мъж. Над среден ръст, почти висок, той имаше правилни черти, снагата му беше толкова малко напълняла над нормалното, че не би подразнила кой да е най-придирчив сливналия^[1], само известна раздърпаност на униформата му говореше против него. А не можеше да се приеме за хубав мъж, защото две неща в него разваляха впечатлението и непрекъснато напомняха що за човек е пред тебе — очите и зъбите. Бяха жълти, но различно жълти и затова предизвикваха различни представи. Зъбите дължаха жълтината си на тютюна, но не това бе най-лошото в тях. Бяха дребни, криви, разредени; дядо Серафим не беше виждал отблизо невестулка, но си представяше, че точно така изглежда устата й. А очите бяха като на тигър — да те побие страх като ги видиш. В предварителния разговор свещенослужителят откри една важна подробност: беят умееше да владее тона, думите и жестовете си, но не и очите — именно очите му изразяваха неговите същински мисли, а не устните.

Председателят на военния съвет бе във видимо добро настроение. Митрополитът никога не разбра, но причината за него беше същата, поради която бе и закъснението (впрочем също и раздърпаността на униформата): не анадолското хитруване на онзи филибелия, който го бе принуждавал да чака заради самото чакане, а една хубава петнадесетгодишна циганка, която му бяха довели рано следобед; циганка с матова кожа и вежди-пиявици, която — божа работа! — имаше малко слаби крака за вкуса на Садък, но затова пък в някои по-тънки умения аллах я бе дарувал с пълни шепи.^[2]

Изсърбаха кафетата, после, докато очите изразяваха недоверчивост, Садък бей произнесе предразполагащо, почти дружелюбно:

— Благодаря, че вятърът навън, който хапе като зло куче, не те е спрял да дойдеш да ми сториш ихтибар, деспот ефенди. Може би освен удоволствието от кафето имаш да ми кажеш и нещо друго?

Разговорът не можеше да се подхване по-кротко и по-възпитано, ала дядо Серафим не се поддаде и остана предпазлив:

— Имаш име на мъдър и доброжелателен човек, бей ефенди — каза. — Дошъл съм да се позова на мъдростта и доброжелателството ти.

В тигровите очи светна лукавство, но устата изговори учудено:

— Нима в Сливен има нещо, за което трябва да се позоваваш на доброжелателството ми? Изненадваш ме, деспот ефенди…

— Има, Садък бей. Човешкият живот. За човешкия живот, който и според исляма, и според християнството се дължи на Бога, си заслужава да се моли в името на мъдростта и доброжелателството. А в Сливен човешкият живот напоследък започна да не струва и един гологан, бей.

— Не може да бъде! — недоверчиво каза Садък, а очите възликуваха.

— Ако не беше вярно, щях да избера по-приятно време, за да ти поднеса почитанията си, затиалилериниз. Бесилките в града „работят“ денонощно, бей ефенди.

Очите прихнаха в смях, а устата произнесе сериозно:

— Осведомен съм само за неколцина съгледвачи на московците, деспот ефенди. Съгласи се, това е военно престъпление, и… няма как…

— Дръзвам да река, че помощниците ти са те подвели, Садък бей. Първо, не са никакви съгледници, а невинни хора от хилядите селяци, надошли от селата да търсят закрила, които живеят в нищета и от просия. Какви съгледници са тези нещастници, които не до московците, а до собствените си села не смеят да отидат? Пък и московците на такова простолюдие ли ще вярват, което не знае азбуката, а брои на пръсти до десет? И второ, бей, не се касае за неколцина избесени. Аз ще кажа много десетки, а ти разбирай много стотици, бей.^[3]

Тигровите очи продължаваха да сияят.

— Не може да бъде! — каза убедително беят. — Това е съвсем, ама съвсем сигурно. Не може да е имало толкова присъди, защото е нямало и толкова дела.

— Това е най-страшното, Садък бей. Присъди е нямало. Нито съдебни дела. Просто хорицата са окачвани на въжето и толкова.^[4]

Садък бей разпери ръце. Трябва да му се признае, че го направи твърде артистично.

— Наистина не мога да повярвам, деспот ефенди.

Владиката спокойно можеше да му натрие носа, казвайки му, че не е могъл да не види десетките трупове, които висеха като плашила по приспособените от самия Садък бесилки. И предпочете да преглътне.

— Затова казах преди малко, че в известен смисъл ти си жертва на твоите помощници, затиалилериниз. Ти си върховен представител на властта тук, а те са прикривали истината от тебе. И едновременно като върховен представител на властта и като човек с всепризната мъдрост и доброжелателност, аз дойдох да те осведомя за истината, бей. И в името на Бога, който под различно име почитаме и двамата, да те помоля да използуваш силата си, за да сложиш край на този кошмар.

В жълтите очи се появи коварство.

— Защо молиш мене, а не Бога, деспот ефенди? Аз съм само един чиновник, докато той според вашата вяра е всесилен…

— Има дела, които се решават не от Бога, а от хората. Ако двама братя делят бащин имот, давията се решава в съда, а не в джамията или в църквата.

Очите се изпълниха със смях:

— Защо не отидеш тогава при, хм, Келеш Осман?

Дядо Серафим усети как гневът се събира като буца в гърдите му, но в името на високата цел, за която бе дошъл, надмогна чувството си.

— Преди малко ти казах, бей, че невинните ги затриват без съд, без дори най-обикновен истиндак. Защо да ходя в такъв случай при кадията? Струва ми се, че съм дошъл точно, където трябва. Военно време е сега, властта на председателя на военния съвет е над властта на кадията. И аз коленопреклонно те моля, бей, да използуваш властта си, за да престане това незапомнено погубване на невинни хора.

Жълтият поглед продължаваше да се замрежва от смях — лукав и ликуващ едновременно. А устата рече сериозно, с интерес:

— Вие, християните, сте особени хора, деспот ефенди. За вас думата има значение, не действието. Някой каже „Тръгвам за там и там“ и това ви стига, пък той, хитрецът му с хитрец, си отиде в къщи, удари една ракия и си легне. Вас не ви интересува, че не е отишъл да свърши обещаното, а ви стига, че е обещал да го направи.

Владиката се обърка; сигурно е било много явно, защото тигровите очи изразиха възторг.

— Не разбирам думите ти, бей…

— Един съвсем близък пример. От ясен по-ясен. Ти казваш „Аз коленопреклонно те моля“, пък си седиш ли седиш на миндера…

Може би Садък бей щеше да продължи, но старецът не му даде възможност. Само в една секунда той се свлече в краката на бея, прегърна нозете му и със сълзи, които не можеха да бъдат престорени, зацелува униформата и ботушите му. И изведнъж ролите се смениха — не очаквал такова действие и приготвен само за наддумване, сега Садък се оказа по-смутеният от двамата. Той улови владиката за раменете и се опита да го вдигне от пода, но не успя — божият служител се държеше с все сили о краката му и обливаше със сълзи ботушите му.

— Щом твърдиш — обърна другият край беят, — че съм човекът с най-голямата власт в Сливен, заповядвам ти тозчас да станеш и седнеш на мястото си.

Владиката се подчини и седна на миндера, но сълзите продължаваха да се стичат по старческото му лице.

— Защо го направи? — попита Садък.

— За да разбереш, че в молбата ми няма разминаване между думите и делата, затиалилериниз.

— Но ти се унижаваш…

— За себе си не бих го сторил. Но аз съм духовен пастир на тези нещастници, бей. И като пастир съм длъжен да изпълня обязаността си, независимо дали с цената на смъртта, или на унижението си.

Жълтите очи продължаваха да изразяват пълно объркване. Объркването трябва да беше и в самата душа на бея, понеже той се чу да изрича нещо, което не бе премислил предварително:

— Разбрах, че си бил искрен, деспот ефенди. Добре, нека бъде твоето. Иди си по живо, по здраво. И аз ти обещавам тържествено, че с властта, която падишахът е благоволил да ми даде, от тази минута прекратявам всички смъртни присъди, които не са произнесени от редовен съд след редовно съдебно дело. Бесилки и бесене повече няма да има, деспот ефенди. И нека вашите българи да знаят, че го дължат на тебе. И на готовността ти за тях да дадеш онова, което е по-страшно и от смъртта — честта си. Върви, върви, не ми благодари!

* * *

Когато остана сам, Садък бей повтори в мисълта си целия разговор, който се бе състоял преди малко. И изведнъж доброто му настроение отстъпи място на луд бяс. Аллах, аллах, как се бе оставил да бъде измамен от този карабаш!… Малко сълзи, малко коленичене, малко прегръщане на ботушите и на̀ — „аз ти обещавам тържествено, че с властта…“ Наистина, как можа да се остави да го подхлъзнат на динена кора!…

И все пак беше дал дума. Той трябваше още сега да повика мютесарифа и бьолюкбашията и да им нареди нито един гяурин да не увисва повече на крушите или на върбата до „шадърфана“. Щом е обещал, и то тържествено…

Изведнъж една противоположна мисъл го осени: възгеч бе, обещал тържествено, хайде да не приказваме големи лафове… Обещал тържествено на кого? Длъжен ли е да спази обещание, дадено на един хитър чернокапец? Ами че нали и неговият пряк началник Сюлейман беше давал обещания, пък после…?

Като си спомни за оня кюлаф, измислен от Сюлейман паша, след разговора с „депутацията“, жълтите му очи заблестяха от доволство. Удари звънчето на масата и заповяда да повикат Осман бьолюкбаши. И когато едроглавият Осман застана пред него, му каза без предисловия и без обяснения:

— В хапуса имаш десет заптисани, бьолюкбаши ефенди.

— Да, точно десет са, затиалилериниз.

— Изведи ги и ги обеси. Трима на Старата круша, трима на върбата до „шадърфана“ и по двама на другата круша и при Студения кладенец. После ще подпиша заповедта…

Осман бьолюкбаши поздрави и се оттегли.

Моментният гняв отново напусна председателя на военния съвет. Той полегна на миндерлика и широка усмивка разкри всичките му ожълтени зъби, а клепачите се премрежиха над тигровите очи.

В този момент Садък бей си припомняше преживяванията с мургавата циганка с големите, но твърди и вирнати нагоре гърди…^[5]