Към текста

Метаданни

Данни

Серия
Тътени (3)
Включено в книгата
Година
(Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
Характеристика
Оценка
5,9 (× 40 гласа)

Информация

Сканиране
Диан Жон (2011)
Корекция и форматиране
taliezin (2013)
Допълнителна корекция
Диан Жон (2013 г.)
Допълнителна корекция
moosehead (2018)

Издание:

Цончо Родев. И стана ден, 1998

Редактор: Добромир Тонев

Художник: Емил Марков

Технически редактор: инж. Станислав Лулов

Набор: Юлия Ташева

Коректор: Юлия Ташева

ISBN: 954 442 067 3

Издателство „Христо Г. Данов“ — Пловдив

Печат „Полиграфия“ АД, Пловдив

История

  1. — Добавяне
  2. — Корекции от Диан Жон
  3. — Корекция на правописни и граматически грешки

4.

Предателството не трябва да се забравя: забравено, то е простено.

Димитър Т. Страшимиров

Баба Марта не беше още предала властта си на Април, когато в Сливен се случи нещо чисто мартенско — след топлия полъх на подем, донесен от Левски, пристигна една вест, която смрази посветените в тайните на революцията люде. От вестник[1], пренесен скритом от Михал Стоенчов, сливенци научиха, че докато Апостола е бил още в града им, делото е било сполетяно от неизмерима загуба — пред заплахата да падне в ръцете на турците Ангел Кънчев, заместникът на Дякона и негова дясна ръка, се застрелял на Русчушкото пристанище. Ами ако в джобовете му е имало списъци или други документи?

В града под Сините камъни настана объркване, което много наприличваше на най-обикновена паника. Пренебрегвайки осветените от вековете правила за безопасност, членовете на комитета се щураха нагоре-надолу, питаха се един-друг за новини, гадаеха, правеха нелепи опити да дочуят нещичко из конака, рисуваха собствената си съдба с най-черната възможна боя. Сава Райнов изглеждаше като полудял и не можеше да си намери място. Димитър Топалов не изтрезняваше. Таню Стоянов ходеше ден и нощ с пищов в пояса и се кълнеше, че рекат ли да го заптисат, ще последва примера на „Ангел Гънчо“. Михаил Икономов се престори на болен, отсъствуваше от школото и се укриваше у приятели. Костадин Келов си намери работа и замина за Пловдив. Приблизително така беше и с всички останали…

Успокоението дойде на връх Цветница, която тази година се случи на 9 април. И приносителят му беше един набит здравеняк, надали можеше да му се даде и среден ръст, но дали от силата, която се излъчваше от фигурата му, или поради мустаците от Панайот-Хитова кройка, в революционните среди бе познат под името Големия. Конят на търновлията изтрополя по калдъръма на Клуцохор и спря пред къщата на Сава Райнов. Пътникът свали от самара два-три пастафа аба, която носеше и, без следа от припряност, ги внесе в дома на караабаджията. А успокоението беше там, сред накатания плат и носеше подписа на Аслан Дервишоглу Кърджалъ̀.

Ах, какъв сърцеведец беше този Левски!… Досетил се той, че вестта за печалната гибел на Ангел Кънчев ще предизвика смут и тревога в Сливен, та се бе погрижил по един от най-верните си съратници да осведоми сливенските комитетски дейци за истинското положение, да ги успокои. И колко хитро само — писмото му започваше с делнични съобщения за изпратени разписки и наставления как да се попълват и издават при получаване на парични помощи, а едва в края преминаваше към главното, същественото:

„Научили сте чрез вестникът за А. К., че се е убил в Рушчук и нищо няма намерено в него — говореше им чрез писмото си. — Човек проводихме и разбрахме потънко — просто нещо: страхът му е причинило да не знае какво да прави и убива се сами. Бог да го прости! Колкото направи, остави името си безсмъртно! За честните хора е такава смърт!“

И малко по-нататък:

„Не бойте се, братя — български синове, от такава смърт, защото е най-сладка, честна и правата смърт днес за всеки българина. Дързост и постоянство! Времето е близо, ще видим и свобода!“[2]

И изумителното вълшебство на този обикновен български син от Карлово отново сполучи — този път не в посока към възбуда, а към уталожване на разбунените чувства. Стигна се дори до там, че не само се успокоиха, а захванаха да завиждат на младия Ангел Кънчев, който с един куршум си бе извоювал място сред почетния строй на безсмъртните българи.

* * *

Името Кондю май произлизаше от Никола, но посветените в делото набедиха техния Кондю Кавръков да е именник, та вечерта на същата тази Връбница устроиха един хубав зияфет у тях — хубав не толкова с яденето и пиенето, колкото с душевната приповдигнатост и в онова малко трескаво оживление, което идва винаги след преживяно премеждие. И се наложи ябанджията Христо Иванов да ги върне на земята:

— Дочувах от Дякона — каза, — че тук сте имали още кахъри. „И други бакии за оправяне“, туй бяха думите му.

Сътрапезниците му се спогледаха недоумяващо — страховете покрай смъртта на Ангел Кънчев бяха изтикали на заден план всичко останало, — та Големия се принуди да им припомни по-ясно:

— Станало мерзко издайство и сте осъдили едного на позорна гибел.

— А, за това не бери грижа, приятелю — заяви за всичките Таню Стоянов. — Туй са си наши домашни работи, ще ги оправим сами.

— Аз пък казвам да не ги оправяте сами — възрази гостът. — И не само защото Апостола даде такъв акъл — здравият разум го подсказва, че трябва да използувате мене за изпълнение на казънта. Или що? Може би сте решили да забравите и простите предателството на вашия хаврикаджия?

— Нито сме го забравили, нито опростили, нито сме се отрекли от решението си. — Сава Райнов се бе оправил от преживяната паника, та приказката му отново звучеше с тежестта на председателска. — Ала ние сме предадените, бай Христо, нам е свят дълг да потърсим кръвнина за стореното. И като че ли най-приляга на мен и Таню за разплатата.

Заспориха, но Големия не отстъпваше от своето:

— Оставете, братя, юначеството си за битките срещу тирана, пък сега се водете не от него, а от разума си. Нека предположим, че се случи неудача — предателско око зърне изпълнителите на присъдата, когато накървяват ножовете си. После? Какво ще стане после? Нали двамата още до съмване ще се намерят в зандана, пък там бой, мъчения, сваляне на тасми от гърба и солене на голо месо… и ето, че някой не издържал, разприказвал се. И чорапът се разплита — не даже само тук, в хайдушкия и непокорен Сливен, но и по другите краища на България. Пък на̀ — аз ви предлагам сигурност. Не само за вас самите, но и за делото въобще. Ще ми дадете за помощник едного, който да отговаря на две условия: да познава сигурно и безпогрешно осъдения Стефан Саръиванов и да не е посветен издъно в комитетските работи. Разбирате — все за разплитането на чорапа ми е в акъла.

— Аз невям имам подходящ човек — обади се дебелият глас на Таню и така по косвен начин се съгласи с разсъжденията на търновския книговезец. — Думата ми е за Дели Пенчо…

— А, зная го! — подкрепи го начаса „именникът“ Кондю Кавръков. — Види ми се подходящ като за такваз работа. Дели Пенчо отговаря на името си — от ония е, дето първо стрелят, после питат кой е.

— И се отзовава на молбите ни — допълни Михаил Икономов. — Нали помните „Геновева“? Е, тогаз нему и неколцина негови аркадаши от същия чешит възложихме да следят за реда в „салона“. Наистина едно е да поканиш някого за въдворител на реда в театрото, друго — да изпълни смъртна казън. Но Дели Пенчо, струва ми се, отговаря на условията…

— Само че сега ще го поканите не от името на читалището, а на комитета — многозначително напомни Големия.

— Не, ще го поканя само аз — отвърна Таню. — И ако поиска плата — и плата ще му дадем. Така Дели Пенчо ще знае само двамина: тебе, бай Христо, и мене. Пък случи ли се несполуката, както ти я описа, тогаз ти ще офейкаш в Търново или вдън земя, пък мене, кълна се, на парчета да ме нарежат, пак няма едно име да излезе от устата ми.

— И що? — богобоязливо се обади Бял Димитър, най-набожният от събралите се „зияфетчии“. — Баш през Страстната неделя[3] ли ще пролеете кръв?

— За мен няма по-свято дело от народната свобода — възрази му Икономов. — Щом ще тръгнем на бой с Христовия кръст начело, не виждам защо да се стъписваме пред Христовите празници и да ги възприемаме като пречка. Впрочем, знаете ли, братя, че подобно нещо има и в отечествената ни история? Превеликият наш цар Калоян се разправил с латинците-кръстоносци при Одрин и пленил краля им Балдуин не кога да е, а на връх Великия четвъртък!

— Тогаз нека вземем интифа от царя Калояна — набързо приключи религиозния спор Христо Големия. — Определям вечерта на Великия четвъртък за казън над предателя. — После продължи да се разпорежда: — А до тогаз ето що искам от вас, братя. Ти, Таню, ще ме запознаеш с този Дели Пенчо. Ама само на шест очи да бъде работата, друг да не знае, чуваш ли! Даскале, на тебе се пада да напишеш бележката, която да оставим забодена с кама връз гърдите на предателя. И да се постараеш, щото никой да не може да узнае ни хартията ти, ни мастилото ти, ни почерка ти. А вие другите ще свършите останалото — от утре до четвъртък ще изучите в най-тънки подробности навиците на Стефан Саръиванов. Къде се черкува, в кръчма отбива ли се, по кои улици минава, всичко.

… Каза „всичко“ и наистина всичко изпълниха според предначертанията. Но въпреки „всичко“ не сполучиха да изпълнят казънта над издайника. Цялата вечер в четвъртък Христо Иванов Големия и даденият му помощник Дели Пенчо — висок и силен момък, с красиво лице и претенциозни мустачки, само дето торбичките под очите му издаваха, че е поклонник на „Бяла Рада“, — дебнаха на пусия по пътя между храма и дома на Саръиванов[4]. И уж навиците му бяха предварително изучени до последната стъпка, пък на̀ — за проклетия този път бе избрал да мине по съвсем околни улици. Дебнаха го и на Велики петък, също и в нощта на Възкресение — Стефан Саръиванов сякаш винаги биваше осведомен за намеренията им, та или изобщо не отиваше на църква, или се прибираше през комшулуците, и то, както сетне се разбра, все придружен от половин дузина комшии и познати.

После стана вече опасно за среднощни засади и членовете на комитета — все в името на здравия разум — решиха да отложат за по-благоприятни дни осъществяването на смъртната казън.

Христо Иванов Големия се прибра в Търново.

Така предателството нито бе забравено, нито бе простено, ала остана завинаги ненаказано.

Бележки

[1] Вестник Свобода от 11 март 1872 година.

[2] Откъсите от писмото — автентични.

[3] Страстна неделя се наричат дните на седмицата преди Великден.

[4] В изворите съществува известно противоречие относно хората, които са били натоварени да изпълнят смъртното наказание над Стефан Саръиванов. Някои категорично свидетелствуват за участие на Христо Иванов Големия, други (напр. Михаил Греков) сочат Таню Стоянов и Сава Райнов. Тук възприехме първото, което ни изглежда по-вероятно.