Цончо Родев
И стана ден (11)

10.

Пак по един, по двама, както бяха дошли, хората си тръгнаха някъде към полунощ. Като играеше на „почти стопанин“, Боян нарочно остана от последните — искаше да поговори насаме с Левски. Успя, но не и насаме; не бързаше да си тръгне също и Дели Ради и личеше, че е с намерение да не се отделя от своя отдавнашен другар. Бащата на Боян остана с впечатление, че смятат да пренощуват под неговия покрив и вече разравяше раклите да търси завивки, когато Левски го спря:

— Не, дядо Бяно, ние също ще тръгваме.

— Ще бие на очи, синко, ако се прибереш в хана по туй време…

— Изобщо няма да спим в Сливен — беше неочакваният отговор. — Дели Ради е наел две кончета и още сега поемаме на север…

— Сега? — не повярва на ушите си старият човек. — В тази фъртуна?!

— Такова време е най-сгодно за мене — с привидно нехайство каза Левски. — Ще има да се преборвам с вихрушката, ала поне ще съм сигурен, че никое заптие не ще ми поиска тезкерето. — И добави извинително: — Не се бой за мене, дядо Бяно. Няма да ми е първица. Пък и с такъв ясъкчия като Дели Ради… Само ще сме ти благодарни, ако ни посочиш хем по-пряк, хем по-затънтен сокак да излезем от Сливен.

— Това ще направя аз — бързо вметна Боян. — И без това също и моят път е нагоре — ще ви изведа чак до последната къща на Раковската…

— А, не! За човек от моя занаят не е позволено да има край себе си дружина дори в нощ като сегашната. Само ще ни посочиш пътя, ние с Ради ще се оправим нататък.

Боян разбра, че кроежът му да поговори на четири очи с Левски пропада окончателно, та — ще не ще — отвори приказка веднага:

— Да призная, искаше ми се да споделя нещо, господине, пък ми беше неудобно пред всички останали. — Левски, който бе понечил да стане, отново се настани на възглавницата край мангала. С ъгъла на очите си Боян забеляза, че неговите неочаквани думи бяха привлекли вниманието също на баща му и на нейковчанина със свирепия поглед. — То се отнася лично за мене, господине, но трябва и вие да го знаете, тъй мисля аз. — Другият го подкани с очи и той продължи: — На людете, които бяха събрани тази вечер, вие ще се облягате в бъдеще. Исках да ви река честно, господине, че аз… аз просто не съм от техния калъп… Не че не милея за отечеството си, не ме разбирайте погрешно. Ала аз някак си по природа не съм… не съм…

— За революционер — помогна му бащата.

— Да, не съм за революционер. Анастас, Георги, Таню Стоянов, навярно негова милост — той кимна към Дели Ради, — туй са все хора, дето при един знак ще бъдат с пушка в ръка на Агликина поляна. Ще ви изповядам със срам, господине, че през целия си живот аз изобщо не съм се докосвал до пушка или пищов, комай не мога и да ги напълня.

Другият го изгледа продължително; дори в оскъдната светлина на лоените лампи можеше да се види колко топлота и разбиране имаше във ведросините му очи. Поклати русата си глава.

— Не си прав, аратлик — каза свойски, — хич не си прав. Революцията има много имена, драги, тя не е само да си с пушка на Агликина поляна. И често пъти най-полезен за революцията не е непременно пищовджията и нишанджията. Искаш пример ли? Ами ето, да вземем баща ти. — Бяно Абаджи се опита да го прекъсне, но Левски не му позволи. — Ти виждаш ли баща си да се стреля с гаджалите нагоре по овразите? Аз не го виждам. Ала ще река, че ако сложа в едното блюдо Бяно Силдаров, а в другото сто сигурни нишанджии, везната ще натежи към неговата страна.

— Баща ми от половин век е в народните работи. — Боян имаше такъв вид, сякаш е дъвкал стипца. — Уж е речено, че синът всявга трябва да надвиши баща си, пък пред него аз съм едно кръгло нищо.

— А кой преди петнайсетина години вдигна хаврикаджиите да се опълчат срещу султановата заповед? Кой опозна що е турска правда под тоягата на Шибиля? Кой лежа невинен с Филип Тотя в зандана? Кой лани, когато се стягаше чета да излезе в помощ на Хаджи Димитра, беше в сърцето на заговора и се наговаряше направо с Гунчо войвода?

Слисан, Боян зяпна — никога не беше предполагал, че човек като Васил Левски така изтънко ще знае житието-битието му.

— Туй са обикновени неща — каза, — таквиз или подобни могат да се изредят за всеки българин. Обаче те не са белег на революционер…

— Преди малко споменах, че революцията има много имена, аратлик. Учителят, който не се задоволява да тъпче малките главици с природознание или свещена история, а наред с това възпитава и родолюбци, всъщност прави революция. Вашият Добри Чинтулов стъкмява песни, но те са революция, и то каква революция. Зная в Пловдив едного, трябва да е твой акран, а вече го зоват дядо Данов…

— Аха, книгоиздателят — вметна отново Бяно Абаджи.

— Наглед мирен занаят, издава книги, ала това също е революция. Каравелов в Букурещ, дядо Славейков в Цариград, Богоров, Грудов и Касабов с техния „Народност“ — те, ще кажеш, са само вестникари, пък на дело чрез вестниците си правят революция.

— Аз съм далеч от всички, които изредихте — горчиво се самообвини Боян. — Какво мога аз? Да тъка аба, както е тъкана и преди хиляда години. Наистина уважават ме хората — той изкриви лице, — дори и в абаджийството наравно с баща ми ме слагат…

— А по-рано не друг, а сам Добри Желязков те е повикал дясна ръка да му бъдеш — уточни гостът за ново изумление на абаджията.

— Няма да отрека, така беше. Дори сега един наш съгражданин от най-заможните, Стефан Саръиванов, ме калесва за първомайстор на фабриката, която ще строи в Асеновския боаз…

— Това го чувам за пръв път — с нотка на горчивина го прекъсна баща му. — Не, не за фабриката, за нея стигна и до моите уши. Но че Стефан Саръиванов те кани за първомайстор… Ех, сине, сине. Ако бяхме не в този голям град, а на село, хората щяха да те низвергнат за това твое незачитане към стария ти баща.^[1]

— Вчера следобед ми го предложи, тате — заизвинява се Боян, — нямаше кога… Пък, честна дума, аз самият исках да се посъветвам с тебе…

— Ако слушате мене, също и индустрията е революция — намеси се в препирнята им Левски. — Защото индустрията принадлежи на утрешния ден и е много важно дали и в това поприще утрешният ден ще принадлежи нам, на българите, или ще оставим да ни изпреварят агаларите.

— Значи ме съветвате…?

— Разбира се. Във фабриката ще си по-полезен, отколкото при твоите пет-шест стана. И в някаква степен ще се наредиш до учителя, до песнотвореца, до вестникаря. — Той се засмя. — Е, аз казах само щото мисля, пък решението — то си е твое. Ама хайде — път ни чака. — И ставайки, се пошегува: — „Йолджия йол, курбая гьол“^[2], както думат амуджите.

Тримата облякоха ямурлуците и се сбогуваха със стопанина. Боян не пропусна да забележи, че Левски с уважение целуна десницата на стария му баща.

Преведе ги по околни улици първо до мястото, където Дели Ради бе оставил конете, сетне им показа как да излязат на Ичеренския път и се разделиха. Докато ги изпращаше с поглед, лудият сливенски вятър донасяше до слуха му песента, която Дякона си припяваше:

Вятър ечи, Балкан стене,

сам юнак на коня…

* * *

Въпреки късния час жена му го чакаше. Боян не се изненада — познаваше я, та беше сигурен, че и по съмнало да се върне, тя пак ще го посрещне на крака. Знаеше и друго. Сопнеше ли й се или я попиташе, Райна щеше да се измъкне с нещо от рода на „Случи ми се малко работа вечерта“ или „Толкоз късно ли е? Пък на мен изобщо не ми се е доспало…“, а истината — онази, премълчаната — щеше да бъде съвсем друга. От живота Райна искаше здраве и спокойствие за семейството си и се плашеше от всичко, зад което усещаше злина — болест или премеждие, — а уравновесеният й разум и женският й инстинкт й подсказваха, че именно премеждия и беди вещаеха всички съзаклятничества и тайнствени отсъствия на мъжа й. Плашеше се Райна от тях и тайничко се молеше „Бог най-сетне да вразуми Боян, вече не е на възраст за такива работи“, но нито веднъж не възропта гласно — не беше героиня, но и не си позволяваше да става пречка по пътя на мъжа си.

— Ще хапнеш ли? — попита го, докато той се размразяваше до мангала; до мангала, а не до баджата — когато духаше сливенският, коминът им връщаше.

Той не сещаше глад, но като помисли колко пъти тя бе претопляла гозбата за него през дългата самотна вечер, кимна окуражително:

— Ей Богу, с драгост ще сложа нещо на езика…

Малко по-късно, докато седяха край софрата и посягаха с дървените лъжици към димящата чорба, Боян внезапно се разсмя:

— Я си признай, сега си умираш да знаеш за какво ни събраха…

Жената отговори предпазливо:

— Само ако няма да нарушиш тайна или да престъпиш клетва за мълчание…

Той продължи да се смее беззвучно и остави лъжицата:

— Ако искаш вярвай, ала нищо не се случи. Нищичко! Нито байрак на Карандила побихме, нито на султана в Цариград светихме маслото… Нищо!

Райна го изгледа настойчиво, помълча, после каза бавно:

— Ти не се усещаш, ама си различен от друг път. Хем си замислен, хем разпален. Туй надали е ей така, от духалото навънка…

— То е, защото се запознах с един човек. Най-чудния човек, когото съм срещал през целия си живот. Не зная как да ти го опиша, Райне. Той е най-обикновен, нивга няма да го отличиш, ако го срещнеш на пътя. Обикновени са също и приказките му, нито една високопарна дума не можеш да чуеш от устата му. Но побеседваш ли с него, струва ти се, че вече не си същият — по незнаен начин този човек е обърнал наопаки душата ти, откъснал те е от делника и ти е показал по-високи стремления, накарал те е вместо по цял ден да заничаш земята в краката си, да вдигнеш очи нагоре към просторите…

— И все пак трябва да е поискал нещо от вас, от тебе — каза тя недоверчиво. — Иначе ще ви събира ли в потайна доба… Туй за просторите и стремленията можеше да ви го наприказва и посред Машатлъка.

Боян отново се изкиска; може би щеше да отпусне нашироко гласа си, ако не знаеше, че в съседната соба спят децата.

— Поиска, да — отговори. — И знаеш ли що поиска от мене? Да съм приемел да стана първомайстор във фабриката на Саръиванов и Кювлиев. И защо, ще попиташ? За по-високата плата? За по-видното положение? За друга изгода? Не, Райне, нищичко такова. А защото фабриките и изобщо — как беше? — индустрията били от утрешния ден, та следвало да са в ръцете на здрави и сигурни българи.

Тя не каза нито дума и като видя, че мъжът й не посяга повече към гозбата, чевръсто раздигна софрата. Докато я чакаше да разчисти, Боян взе запалена вощеница и надникна оттатък. Сякаш напук на зловещия вой на вятъра децата му се гушеха под чергата, спяха блажено и се усмихваха в съня си. Стефан и Ангел, най-големият и най-малкият, бяха глава до глава; навярно Сънчо ги бе изненадал, докато са си шушукали някоя от своите вечни тайни. Яна, нали със своите девет-десет години вече се чувствуваше почти мома, се бе отдръпнала по-настрана от тях, почти до стената. Бащата оправи завивката им, после бавно и някак разсеяно се разсъблече и също се опъна на менсофата. Скоро след това го последва и Райна.

Навярно беше някъде към първи петли, когато жената наруши дългото мълчание:

— Не спиш, нали?

— Не ме хваща сън.

— Защо? Продължаваш раздумката с онзи човек ли?

— И това, но и друго. За Саръиванов си мисля. Трябва някак си отсега да му набия в главата, че ще му стана служител, не и слуга.

— Ще рече — решил си да приемеш…

— Че ти не го ли разбра още снощи?

Райна въздъхна, а той й отговори с приглушен смях:

— Какво? — пошегува се. — Да не съжаляваш, загдето веднъж намери един пребит на пътя и го пренесе на гръб до бащиния си дом? И не само го пренесе, а сетне отиде под венчило с него?

Тя се извърна към него и промуши ласкава длан под ризата му.

— Не съжалявам — каза — и каквото и да се случи, пак няма да съжалявам. Тогаз на пътя е била сполуката ми и нивга няма да я изпусна.

Боян също протегна ръка към нея, притегли я към себе си…

… Изцъкленото февруарско утро завари петимата около софрата. Беше рано за децата, можеха да поспят още, но Райна бе донесла от Жеравна железния ред на бащиния си дом, според който никой нямаше право да се излежава повече от другите.

— Облякъл си празничния кат дрехи — отбеляза жената, докато разсипваше горещата тархана по паниците. Думите й всъщност означаваха: „Какво ще правиш днеска? Виждам, не се готвиш да застанеш до становете.“ Боян разбра неизреченото и отговори:

— Ще поприказвам с ортаците, а сетне ще сляза до града.

— Баща ви е намислил да става фабрикантин — каза майката, докато също вземаше лъжицата.

Яна и Ангел, по-малките, не обърнаха внимание на думите й, може би не ги и разбраха, но Стефан отпусна ръце и потърси очите на баща си:

— Що? — попита. — Да не си решил да ставаш хаврикаджия?

— Че лошо ли е? — пошегува се Боян. — Хубави дрехи ще нося, чилинче^[3] с ножици и аршин на феса…

— Туй няма да ти го простя — смръщено произнесе синът с глас, който по рязкост не подобаваше на едно тринадесетгодишно момче. — Да си пръв братовчед на Георги Трънкин войвода и да ставаш измекярин на убийците му, туй наистина ще е грях пред Бога и пред хората.

Бащата и майката размениха един многозначителен поглед. Преди почти десет години, когато още беше педя хлапе, Стефан бе видял побитата на кол глава на братовчеда Георги, сина на баба Трънка, и от тогава сърцето му не знаеше нищо друго, освен люта омраза към турците. Райна поклати глава; това означаваше: „Къде ли ще го отведе тази ненавист, Господи?“. А гласно рече:

— Както обикновено избързваш, момчето ми. Двама чисти българи ще вдигат фабрика в Асеновския боаз, та са приканили баща ти да им е в помощ.

— Е, туй е малко по-друго нещо.

— Само малко ли? — засмя се бащата. — Не стига ли, че няма да съм измекярин на турците?

— Щях по̀ да съм доволен, ако беше рекъл, че ще хванеш „лявото“.

Боян трепна — по онова време „лявото“ или „кривото хоро“ наричаха излизането в Балкана като хайдутин. Още отсега ли Силдаровската кръв избиваше в жилите на момчето? Изгледа го изпитателно. Ако помнеше дядо си, той непременно щеше да си рече, че стига да имаше едни мустаци под носа, Стефан напълно е „одрал кожата“, както е думата, на Георги Силдаря — същите събрани гъсти вежди, режещия поглед с цвят на маслина, неподобаващите за едно момче ръбати черти…

— Човек може да е полезен на братята си по род не само с пушка в ръка — каза. — Я виж даскал Добри Чинтулов! Той положително не знае от коя страна се хваща калъча или пищова, ала по родолюбие и народна полза струва колкото цяла дружина от „лявото“. Ето как…

Щеше да продължи, но се прекъсна рязко, изведнъж — внезапно си даде сметка, че всъщност повтаряше мислите на Левски. И се изненада: имаше се за ръзсъдителен и трудно податлив на чужди влияния човек, пък на̀ — само един разговор и вече бе нагласил ума си по внушенията на Левски.

Довършиха закуската в мълчание, после бащата се сбогува и излезе. Изчака в работилницата да се съберат ортаците му и надълго се разговори с тях, после излезе, отби се при Шукри берберина да се обръсне и някъде към десет часа преди пладне вече прекрачваше в кантората на Стефан Саръиванов. Появяването му видимо зарадва търговеца. Саръиванов знаеше цената си и обикновено „го даваше тежко“, както се казваше тогава^[4], но сега заобиколи работната си маса, здрависа се с госта и го настани да седне.

— Едно кафенце? — попита; дългото му общуване с агаларите го бе научило, че всеки сериозен разговор започва с кафета и дълги празнодумства.

— Не, благодаря — беше отговорът и той показа на търговеца, че имаше работа с човек на делата, а не на думите. — Дойдох във връзка с предложението ви…

— Надявам се, че сте разбрали изгодата му, господин Силдаров — побърза да го предразположи Саръиванов.

— Разбрах и изгодите, и неизгодите му. Не искам да крия от вас, съветвах се също със семейството, с приятели, с ортаците от работилницата.

— И стигнахте до…?

— Приемам.

— Е, това е хубава вест! — плесна с ръце другият; личеше, че не разиграва театро, а се радва искрено, от сърце. — Ако имаме и подкрепата на Бога, ще направим чудеса, господин Силдаров.

Стефан Саръиванов беше висок, добре охранен мъж, винаги в алафранга дрехи от най-добро сукно и със златен ланец на жилетката. Макар и доста пооплешивял, щеше да заслужи и думата хубав, ако не бяха очите му — прекалено подвижни и отбягващи да кръстосат поглед с другите, а някъде в зениците им винаги се таеше нещо недоизказано, премълчано, спотаено; нещо на границата между неискреност и лукавщина.

— Преди да започнем с чудесата, бих искал да ме изслушате, господин Саръиванов. Приемам да стана първомайстор на бъдещата фабрика с всичките отговорности, които това носи. Приемам и платата, както сте я определили. Но искам да поставя три условия. Четири — защото, ако вие на свой ред ги приемете, ще помоля всичко да напишем черно на бяло, за да няма утре „ама тъй беше, ама инак беше“.

— Приветствувам вашите думи! — с малко изкуствен ентусиазъм каза Саръиванов. — Има ли скрито-покрито, няма сполука, тъй мисля аз.

— Първото ми условие е завъртят ли се чарковете, работата да бъде оставена на мене, друг да не се бърка в нея. Разбирате, господин Саръиванов, от мен да се иска толкова и толкова изтъкано платно или шаек, пък ако не го давам или го давам, ама не струва — ето ти пътя, Бояне Силдаров. А не друг да прави бъркотиите, аз да изпирам пешкира.

— Мисля, че е справедливо — каза другият, но ентусиазмът му бе слязъл с едно стъпало по-ниско.

— Чрез второто условие ще се осигуря за първото — предложи Боян. — Да бъда назначен още докато се строи фабриката…

— Предлагам да стане още сега — вметна търговецът.

— … а не когато вече са се завъртели чарковете. Не мислете, че виря нос, господине, ала аз разбирам от тези работи, преди почти двайсет години съм ги учил не от друг, а от Добри Желязков. Мога да река, че ако изключим Хюсеин бей, арменеца, в Сливен никой не е по-врял и кипял от мене във фабрикаджийството. Грехота ще е да се хвърлят луди пари, пък сетне веднага да се започне с поправки…

— Не само възприемам вашето условие, но заради него още сега ще ви повиша и платата. Не от щедрост, не! От справедливост — вие от днес поемате дял от грижата и риска, редно е да имате по-голям дял и от кяра. Е, стигнахме и до третото, а?

— Не мога да изоставя ортаците си. Не е честно, знаете. Затова предлагам аз да бъда първомайстор, а те — майстори на различните отделения. С тези хора аз работя от петнайсет години, зная кой за какво го бива, от кого какво мога да измъкна. Имам ли ги за помощници, тогаз не ме е страх да заложа името си във фабриката.

Ентусиазмът спадна с още две стъпала, но отговорът не закъсня:

— Ще ги имате, нооо… отговорността за тях ще бъде също ваша. Справедливо е, нали? — Боян потвърди. — В такъв случай нищо не ни остава, освен да напишем, щото решихме. И от утре да сте горе на строежа.

— Няма ли да се посъветвате и с господина Кювлиева, вашия съдружник? Да не стане така, че вие сключвате договор, пък сетне…

Ентусиазмът мигом отстъпи място на самочувствието и „да го даваш тежко“:

— В нашето съдружие Кювлиев много добре знае кой решава и кой само приглася — нека неговото съгласие да е мой дерт. А сега ето ръката ми, господин Силдаров, и с Бога — напред!

Новият фабрикаджия стисна подадената му ръка, но отбеляза:

— Щом вече съм ваш служител, можете да не ме наричате „господин Силдаров“. Не върви, знаете. Пък и не е нужно — едно „майсторе“ стига.