Към текста

Метаданни

Данни

Серия
Тътени (3)
Включено в книгата
Година
(Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
Характеристика
Оценка
5,9 (× 40 гласа)

Информация

Сканиране
Диан Жон (2011)
Корекция и форматиране
taliezin (2013)
Допълнителна корекция
Диан Жон (2013 г.)
Допълнителна корекция
moosehead (2018)

Издание:

Цончо Родев. И стана ден, 1998

Редактор: Добромир Тонев

Художник: Емил Марков

Технически редактор: инж. Станислав Лулов

Набор: Юлия Ташева

Коректор: Юлия Ташева

ISBN: 954 442 067 3

Издателство „Христо Г. Данов“ — Пловдив

Печат „Полиграфия“ АД, Пловдив

История

  1. — Добавяне
  2. — Корекции от Диан Жон
  3. — Корекция на правописни и граматически грешки

7.

Беше краят на юни, а навън плющеше чисто майски дъжд — като из ведро; ако беше вярна поговорката за капките и жълтичките, тази вечер всички сливналии трябваше да станат милионери…

Дъждът обаче не уплаши посетителите в читалището. Не ги спря да дойдат, не ги спря и да си тръгнат, когато наближи време за вечеря — дъждобраните, такава чудатост и злободневие по времето на Сава Доброплодни, сега за хората от Сливен бяха станали нещо като обичаен придатък към облеклото. Също и Димитър Георгакев се накани да си тръгне, когато му подмигнаха многозначително. Той разбра „ишмара“ и се престори на особено вдълбочен в страниците на „Миллиет“.

Когато в читалището останаха седем-осем души, председателят Захария Жечков измърмори нещо като „Абе вържи попа, да е мирно селото“ и врътна ключа на вратата; в случая искаше да каже: то няма кой да дойде тепърва в този дъжд, ама сигурното си е сигурно. А за да бъде още по-сигурно, прибави към гостите:

— За всеки случай дръжте я вестник, я книга. Нека те да са за шпионина, когото няма да домързи в такова време да наднича през прозореца.

Димитър Георгакев остана с „Миллиет“ в ръка, а междувременно се огледа. Бяха все „лизнати“ — разнебитените останки на „Славомир“[1]. И не може да се каже, че настроението беше особено приповдигнато…

Разговорът подхвана Михаил Икономов; полагаше му се — в отсъствието на председателя Нено Господинов той, като секретар-деловодител, идеше на второ място в йерархията на комитета.

— Както са дошли нещата, за някаква организирана дейност не може и да се мисли — започна той дрезгаво. — Но все пак беше редно да се видим, да си пооближим раните, да си кажем кой какво има на сърцето.

— Защо пък още с първата дума изключваш дейността? — заядливо попита Захария Жечков. — Виж Панайот Хитов и Дядо Желю. Те не си ближат раните, а начело на големи дружини кръстосват Стара планина и разузнават в полза на Дядо Иван, ще рече — воюват.

— Абе какво ти воюване тук, в Сливен! — възрази му доктор Планински. — Не видиш ли какви тежки времена са дошли? В града просто се препъваш в аскер…

— Тежките времена, за които приказва Начо, сега идват, братя. — Бял Димитър поклати загрижено плешивата си глава. — През хана минаха бегълци от Търново. Турски бегълци. Заслушах се в разговорите им. Не са стояли бездейни, преди да вдигнат праха за насам — един през друг се надхвалваха кой с обир, кой с изнасилена мома, кой с подпалена къща…

— Виждаш ли? — не се остави лекарят. — Може да са правили погроми и бастисвания, ала защо? Защото са усещали земята под краката си като жарава. Вие името на генерал Гурко да сте дочували?

— Негов проводник пък бил хаджи Стою — добави Жечков, — потомък на войводата Бойчо Цеперански и на брат му Петър.

— Аз не съм съгласен с Бял Димитър — каза учителят Иван Ханджиев, — черните времена тепърва настават. Черни ще бъдат те за Дядо Иван, пък за нас — направо катранени.

— Защо мислиш така?

Иван Ханджиев им разясни мисълта си. Според него Дядо Иван бил „изпуснал сапунчето“: вместо от Свищов веднага да удари към Плевен, който е главният възел за владеенето на Мизия, той се заловил да освобождава малки градчета покрай Дунава. От грешката му се възползувал хитрият Осман паша, който държал Видин. Той зарязал Видин и Бабините Видини кули и заел Плевен пръв, като струпал в него безбройна сила, може да имало до петдесет хиляди аскер. Пък в „Четириъгълника“ Мехмед Али паша като че разполагал не с петдесет, а със сто и петдесет хиляди. Вярно, генерал Гурко напердашил турчина при Търново и навярно днес-утре ще мине отсам Балкана. Със слаби сили обаче, всичко на всичко десет-петнайсет хиляди московци. Но какво са петнайсет хиляди души, дори когато са руски солдати? Може ли с тях да се вземе Цариград? В Одрин, Пловдив и София турците са имали достатъчно сили, пак с разни опитни европейски пълководци като Вейсел паша и Бекер паша. Но освен тях изтеглили на ингилизки кораби от Черна гора голяма сила, говорело се за четиридесет хиляди най-отбран аскер, начело с някой си Сюлейман паша, пак чужденец. Тях стоварили в Деде Агач и сега тази паплач бързала на север.

— Е, кажете ми — завърши учителят, — на добър хал ли е Дядо Иван? Ами че да вземем само едно. Докато Гурко се оправя със Сюлейман, достатъчно е Осман да напъне от запад и Мехмед Али от изток, и ето ти го целият отряд на генерал Гурко пипнат като в клещи.[2]

— Много голям военачалник се извъди, бе! — уж му се присмя д-р Начо Планински, ала с такъв израз на лицето, сякаш току-що бе сръбнал от гъбата, с която подали оцет на разпнатия Исус.

— И все пак аз вярвам в Дядо Иван — каза Михаил Икономов; гласът му бе станал двойно по-хриплив и неразбираем. — Той няма да се даде на някакви си там Сюлеймановци и Османовци.

Димитър Георгакев, който досега бе слушал мълчаливо (той изобщо не беше от много приказливите), сметна, че е длъжен да изрази и своето мнение. И произнесе с малко изкуствена самоувереност:

— Поддържам господина Икономова. От времето на цар Петър Първи досега Дядо Иван винаги е намирал начин да извие врата на султана.[3]

Захария Жечков отключи и излезе навън, поогледа се в дъждовната вечер, после се върна на мястото си и пак взе вестника, който преди малко бе оставил. Нито той, нито околните обърнаха внимание, че държеше вестника наопаки.

— Дядо Иван не е стигнал до там ние да му даваме акъл — каза. — А що се отнася до помощта, той вече я има в лицето на Опълчението и на разузнавателните чети, на проводниците. Да не изричаме голяма дума, ала мисля, че също и ние няма да се посрамим, ако и нам заповяда нещо си. Като ви смигнах да останете, имах предвид да помислим заедно за наши, тукашни дертове.

— За какво говориш? — стрелна го с поглед Ханджиев.

Откритото лице на Захария Жечков помръкна, а обичайното му спокойно изражение отстъпи място на явна притеснителност. Усетиха го, че е затруднен, та Бял Димитър Събев реши да му помогне:

— Хайде, говори, говори! Тук сме все наши хора…

— Добре, ще говоря, но още от сега моля господина Георгакева да не се засяга от думите ми. Искам да го уверя, че аз твърдо вярвам в онуй старо правило: човек си избира приятелите, но не и роднините.

Димитър Георгакев се досети накъде клонеше разговорът и почувствува, че се изчервява. Все пак намери сили да каже сравнително спокойно:

— Говорете, господин Жечков. Самият факт, че го правите пред мене, а не зад гърба ми, вече означава…

— Как зад гърба ви?! — прекъсна го председателят на читалището. — Не чухте ли Бял Димитър: тук сме все наши хора. Също и аз ви смятам за един от нашите хора, господин Георгакев.

— Хайде да я караме без толкова изтирифинтености — предложи Иван Ханджиев. — За какви дертове ставаше дума?

— Не чухте ли за Георги Киряков и Юрдан Данчов? Заптисани са…

— Все редовни членове на комитета — замислено каза Икономов, — макар и от „готовите за първи позив“. Сигурно не е случайно.

— Най-страшното е — продължи Захария Жечков, — че и двамата са задържани по донос. И нека не се сърди господин Георгакев, но доносите са от баща му.

— Йоргаки чорбаджи? — с недоверие произнесе някой.

— Да, кмета Йоргаки чорбаджи.

— Това е сериозно обвинение — продума замислено Михаил Икономов. — Такова нещо не се казва голословно…

Също и Димитър си даваше сметка, че такова обвинение не се казва голословно. Като се връщаше назад в мисълта си, той си припомняше някои по-особени постъпки и подмятания на баща си напоследък. Но чак да стигне до предателство?! Боже, колко е страшно да те е създал човек, от чието поведение да се срамуваш!

— Говоря съвсем сигурни неща — продължи Жечков. — За доноса срещу Данчов Халис бей лично е съобщил на Бяно Абаджи. А докато са отвеждали към хапуса Георги Киряков, той сварил сам да ни предупреди, че е издаден от Йоргаки чорбаджи. На Стефан Боянов го казал. Е, тук дължа да добавя, че ни предизвестил да не се страхуваме, както и да го мъчели, нямало да издаде нито едного от нас.

— Положението е наистина лошо — каза смръщено Бял Димитър и прекара ръка по голия си лоб, по който бяха избили капчици пот. — Не зная как Йоргаки чорбаджи ще да се е добрал до имената на Данчов и Киряков. Но ако продължи с доносите? Ако издаде например даскал Икономов, който е в течение на всичко?

— Аз ще добавя — рече Иван Ханджиев, — че не е по-малко страшно, ако наковлади да речем Панайот Минков, нищо, че не е от баш „лизнатите“. Но без един Панайот Минков, без един дядо Серафим, нашият Сливен може да се брои за напълно осиротял.

— Следователно трябва на всяка цена да пресечем доносите — твърдо каза Бял Димитър. — Както шпионите лани, тъй мисля аз.

Думите на ханджията бяха изречени като предложение, но всъщност съдържаха и неизречен въпрос. И Димитър Георгакев сметна, че честното отношение към него на другарите му налага да им отговори и той с честност. Преди всичко — като не се престори, че не е разбрал въпроса. Той замислено разрови „Зигфридовската“ си брада и каза ясно:

— Искам да знаете две неща. Едното — че се срамя тъй, та ми иде да потъна в земята. И второто — че няма да възразя, каквото и да отсъдите за баща ми. — Той преглътна шумно. — Дори да е смърт. На позорния човек — позорна смърт, тъй мисля аз.

Думите му явно направиха силно впечатление на всички в читалищната стая. Неколцина го поздравиха с мълчаливо кимване на глава.

— Твоето слово ти прави чест, колега — произнесе Михаил Икономов. — Не са много людете, които поставят интересите на отечеството си така високо над личните и роднинските интереси, както го направи ти. Но в случая за смъртна казън и дума не може да става.

— Защо? — сухо попита Бял Димитър.

— Защото кметът Йоргаки чорбаджи не е нито Дели Пенчо, нито онази жена там, как й беше името. И защото сега начело на санджака не е Хайдар бей, който твърде умееше да си затваря едното око, а шишкото Мехмед Абдул Рефи ефенди, чийто кантар за ползите и винѝте е съвсем различен. Да посегнем на Йоргаки чорбаджи, туй означава да повторим събитията от онова време, когато Панайот Хитов войвода нападна кадията Али в самия му дом. С тази разлика, че последиците ще бъдат далеч по-страшни — сега е военно време и турците няма да си губят времето с разпити и истиндаци, ами направо ще водят заподозрените и набедените към Старата круша.

— Тогаз се получава затворен кръг, който не може да бъде разчупен — нацупено издума Начо Планински. — Устата на Йоргаки чорбаджи трябва да бъде затворена завинаги, а не бива да се затваря по начина, познат на хората още от Каин и Авел…

Аз мога да предложа начин за излизане от затворения кръг, — чу Димитър Георгакев да произнася собственият му глас. — Начин, при който самите турци да запушат устата на баща ми.

— Любопитен съм да чуя… — замислено рече Захария Жечков.

— Не е нещо гениално, но мога да го нарека сигурно. Още утре ще драсна на север и ще предложа на братушките да ме вземат като преводач. Зная български, турски, руски и френски — такъв човек положително няма да им е излишен. А сетне ще се постарая тук да дойде съвсем недвусмислена вест, че съм преминал на служба при русите.

— Това положително ще затвори завинаги вратата на конака за Йоргаки чорбаджи — бавно продума Иван Ханджиев. — Дори ако не го прати да прави дружина на Киряков и Данчов…

— А русите? — по прежному недоверчиво пробъбри Жечков. — Дали те ще се доверят на един кметски син?

— Зависи — настоя Димитър. — Например ако нося писмо с печата на „Славомир“ или на Втори революционен окръг…

— Добре — кимна Михаил Икономов. — Утре цяла сутрин имам часове в Класното. Намини и там ще си получиш писмото.

Димитър Георгакев се изправи.

— Тогаз да се сбогуваме, братя — каза. — Молете се да мина цял и невредим през двете бойни линии. А иначе имам една молба към вас…

— Отнапред обещаваме да я изпълним — заяви Начо Планински.

— Тя е много проста. Сигур ще се срещнем отново, чак когато над конака ще се вее бяло-синьо-червеното знаме на братушките. Обещайте ми, че тогава пак ще има едно място за мене в редиците на сливенските учители…

* * *

Братът и сестрата си имаха уговорен начин на почукване. Димитър се възползува от него и вратата на Стилиянината собичка веднага се отвори. Противно на очакванията му в този късен час сестра му още не си бе легнала. Влязоха вътре и седнаха толкова близо, че дори някой да подслушваше на вратата, пак да не чуе гласовете им. Димитър й разказа всичко, което се бе случило тази вечер, като премълча само едно — имената на хората, които бяха заседавали през дъждовната вечер в читалището. Когато стигна до решението си да избяга на север, Стилияна никак не се изненада — така никак, сякаш открай време бе очаквала да чуе именно това. Не се изненада, но поклати отрицателно глава.

— Не се опитвай да ме разубеждаваш — изпревари я той.

— Не ми и минава през ум — беше нейният отговор. — Само ще те поправя.

— За какво?

— Че няма да пътуваш на север сам, а с мене.

— С тебе! — не удържа едно възклицание Димитър.

— С мене — потвърди тя по начин, който изключваше какъвто и да е спор. И даде съвет: — Думата ти минава в конака, пък нали сме и деца на Йоргаки чорбаджи. Вземи утре тезкере за двама ни до Елена, а от там нататък ще разчитаме на закрилата на общия славянски Бог.

— Не говоря за тезкерето. Нито за начина, по който ще се прехвърлим оттатък. Питам те друго. Какво ти, за Бога, ще правиш в стана на русите.

— Не за Бога, а за живите хора. И за нуждаещите се от помощ. Чувах, че при тях имало и жени, милосърдни сестри им казвали. Сега е война — ранените и болните ще бъдат колкото звездите на небето. И две ръце, свикнали на труд, положително няма да са им излишни. — Тя се засмя тихо. Димитър си каза, че комай от цели години не я бе чувал да се смее. — Представяш ли си какво ще бъде на кмета, когато се разбере, че синът му е преводач, а дъщерята милосърдна сестра при братушките.

Той не спори повече. Познаваше челичения й характер, та знаеше, че цяла нощ да се разправя с нея, пак няма да й повлияе.

Бележки

[1] Напомняме на читателя, че след Арабаконашката катастрофа и смъртта на Левски в Търново на 18 март 1873 г. се е състояло Общо събрание на БРЦК в твърде слаб и неавторитетен състав, целта на което е била да се запази организацията и след гибелта на Апостола. Едно от решенията на събранието е било да се променят псевдонимите на частните революционни комитети. Тогава Сливен е получил революционния псевдоним Славомир. Срв. Александър Бурмов. Български революционен централен комитет 1868–1877, С., Нар. култура, 1950, стр. 91–93.

[2] Изложеното тук отговаря на историческата и военна обстановка в епохата. Вместо да преразказваме, нека да цитираме на любознателния читател История на България, т. І, С., Наука и изкуство, 1954, стр. 493: „Но, в това време на бойните театри станали промени във вреда на руското командуване. Генерал Криденер освободил на 4/16 юли гр. Никопол. … Но вместо да се отправи с бърз марш към Плевен, в който нямало турски сили, и да го завземе, той дал почивка на войските. През това време Плевен, който имал важно стратегическо значение като възел на пътищата в Северна България, бил завзет от турските войски във Видин, командувани от Осман паша. Затегнали се действията и на Източния отряд в четириъгълника Русе — Силистра — Варна — Шумен. Руската армия била извънредно много затруднена. Турското командуване, разбирайки, че изходът на войната ще се реши на Балканския военен театър, заповядало на Сюлейман паша, който командувал войските срещу Черна гора, да подбере най-боеспособните части, да ги натовари на английски кораби, които Англия с охота му дала, и да се отправи на помощ на Мехмед Али паша и Осман паша в Северна България. Сюлейман паша свалил своята 40 000 армия в Деде Агач и на 16/28 юли я стоварил на гара Карабунар, Новозагорско. Под негово командуване минали гарнизоните в Чирпан и Нова Загора. С бърз марш той се отправил за Стара Загора. Тук армията на Сюлейман паша се срещнала с отряда на генерал Гурко, който бил четири пъти по-малочислен от нея.“.

[3] Думата е за тъй наречената „Северна война 1700–1721 г.“, представляваща едно от първите стълкновения на Русия и Турция, с която започва многобройната поредица на Руско-Турските войни.