Цончо Родев
И стана ден (28)

1.

Димитър Георгакев точно пресичаше Машатлъка, когато не срещна, а почти се сблъска с Халис бей. Измърмори някакъв поздрав и се запъти да го отмине, но турчинът преднамерено стори крачка встрани и го спря.

— Накъде си развял брада, даскале? Препускаш така, сякаш си дочул, че някому са докарали буре куруджийско…^[1]

— Де да беше за каквото и да е вино, бей ефенди. — Учителят се опита да вложи в думите си глумливост като Халисовата, но те прозвучаха по-скоро като въздишка. И обясни: — Пратили са ми хабер да се явя в конака. И то „чабуджак“, „веднага“, така заповядали.

— И затуй ли си се разбързал? — изкиска се от сърце Халис. — Бързането е оправдано само когато се гони яре, приятелю. Или като се отива на зияфет. Ония от конака са последните, които заслужават подобно старание.

— Може би преценяваме от различна гледна точка, бей — дипломатично рече българинът и понечи да продължи пътя си, но другият отново го спря; мъчеше се да го прикрие, но думите на даскала очевидно го бяха впечатлили. Той си промърмори: „Аллах, аллах, щом и синът на един Йоргаки…“ Размисли се за секунда. Тъй и не се разбра накъде е имал намерение да отиде, но после неочаквано предложи:

— Ще ме вземеш ли с тебе? Ако не помогна, поне няма да преча…

Димитър Георгакев оцени жеста му и поблагодари с подбрани думи, тайната на които той безупречно владееше. А дали го взе със себе си, то е просто излишно да се говори. Единственото, което се промени, беше походката му — Халис бей наистина беше последният човек, който да се разбърза, отивайки в конака…

Оказа се, че действително е нямало причина за тревога и припряност — това пролича още от начина, по който ги въведоха в одаята на мюдюрина и по уважението, с което ги посрещнаха и настаниха там.

Като приспособи очите си към сумрака на стаята, учителят огледа хората, насядали по миндерлиците. Тук беше преди всичко стопанинът на одаята Мустафа ага — човечец с посредствен ум, който се мъчеше да навакса онова, дето му липсваше, с надуто началническо държание. Току до коляното му се бе разположил покритият с мрачна слава Али Байрактар; нито натруфената бьолюкбашийска униформа, нито предвзетото пушене с дълъг кехлибарен цигарлък успяваха да скрият наследството от младини — янкеседжийската му природа. Малко по-нататък седеше кадията Келеш Осман. Кой знае защо, той бе свалил богато навитата си гъжва и сега се виждаше, че под нея главата му бе остригана до кожа — сигурно бе завъдил въшки, та улесняваше жените си да го пощят. И тримата сливенски първенци се ползуваха от името на заклети българомразци, но Димитър Георгакев прецени, че комай не се забелязваха недружелюбност и заплаха в погледите им.

Когато малко по-късно разпозна и другите двама в одаята, учителят се успокои още повече — бяха правоверни османлии, разбира се, но не заемаха никаква длъжност в конака, та ако щеше да се води истиндак, надали щяха да се намират тука; най-вероятно да са се отбили да се повидят с Мустафа ага, пък той да ги е задържал на кафе и раздумка. За единия, някой си Хасан бей от Татар Мезар, знаеше твърде малко — само че минаваше за служител в пощата, ала главното му занятие е да чука таблите по кафенетата, но в присъствието на другия видя съвсем добър знак. Защото беше един честен и справедлив табак от махалата Айше Хатун, по име Юмер ефенди; ако се готвеше някаква разправа с него, Димитър, Юмер ефенди положително не би намерил място в стаята.

Предложиха на новодошлия кафе и това окончателно успокои българина — когато привикват някого на разпит или на разпит с нещо по-твърдо за притурка, надали започват с кафета и с неизбежните приказки за здравето в семейството. Това се потвърди и от първите думи, с които Мустафа ага започна същинския разговор — онзи, за който го бяха извикали „чабуджак“:

— Ти имаш име на много учен чиляк, Димитър челеби. Говори се из града, че си с най-много пипе от българските даскали, пък и в същото време си знаел и нашия език, езика на Пророка, по-добре от кой да е правоверен…

Очаквайки продължението, учителят се задоволи да кимне неопределено. А то, продължението, дойде откъм кьошето на Келеш Осман:

— Какво ти!… — похвали го кадията. — Разправяха ми онзи ден, че когато си зачитал арабието, Салих ходжа гледал да си намери работа из Аба пазар.

Салих ходжа беше нещо като пръв преподавател в медресето към Нурул Кудус джамия.

— Вярно, бях старателен, когато изучавах езика ви, ефендилер — все така изчаквателно рече Димитър Георгакев. — Дори известно време го преподавах на нашите българчета в Класното.

— Затуй те поканихме — продължи мюдюринът и подаде нещо през подгънатите си колена. — Имаме тук няколко словца на български, та се сетихме за тебека — да ни ги преведеш най-точно.

Българинът пое листовете и още от първия поглед се досети за произхода им — такива букви, ситни като мравчици, пък широки, бяха характерни за ръката на най-уважавания учител в Сливен — Добри Чинтулов. Погледна листовете отгоре-отгоре и изпод брадата му изби гъста червенина, която не се разля, а сякаш се плисна върху хубавото му лице. Димитър Георгакев изобщо лесно се изчервяваше, но този път като че цялата кръв бе нахлула в главата му; по-късно Халис бей щеше да го подиграва с такива думи: „Беше заприличал на жарава, даскале, можех да си запаля цигарата от лицето ти…“ А в сегашния случай изчервяването беше, защото Димитър без особен труд разбра причината да потърсят преводаческа услуга именно от него — трябваше да се извърши едно своего рода предателство и амуджите от конака бяха решили, че най-подходящият човек за него беше синът на Йоргаки чорбаджи… Да, те просто го смятаха за един от своите!… Обиден и огорчен до дъното на душата си, той занарежда несвързано:

— Вие… Вие очаквате от мене… Дръзнали сте да отворите…

— Хелбете! — изкиска се насреща му пощенският служител Хасан бей. — Един от най-личните сливенски размирници пише до гяурската община и сигур е натикал върху хартията какви ли не злонамерения против светлия наш падишах, пък ние услужливо да ги връчим на другите таквиз като него. И то без дори да надникнем в тях. Как не, я!

Неколцина от останалите обаче схванаха по друг начин думите му:

— Или що, Димитър челеби? — глуповато запита кадията Келеш Осман. — Комай този ситнеж ще ти дойде нанагорно, а?

Учителят много ясно съзнаваше каква ще бъде последицата, но въпреки това заговори с възмущение, което много напомняше злост. И по тази причина словото му отново звучеше объркано:

— Аз да бъда онзи, който ще… Как сте могли да помислите!

Той се огледа, търсейки помощ. И я намери — видя я в дружелюбния и непривично мъдър поглед на Мехмед Халис бей. С този поглед прочутият и наглед лекомислен гуляйджия сякаш му говореше: „Преведи го, даскале. Не се горещи и го преведи. Обиден си, зная. Ала ако откажеш на тия тука, ти само ще донесеш беля на главата си, а писмата пак няма да останат тайна — ще се намерят мнозина от твоята вяра, които за плата или от раболепие ще свършат работата. Пък ако си ти, все ще можеш да позамажеш това-онова, което може би не е за конашки уши…“

Също и друг, изглежда, го бе разбрал и пожела да му протегне ръка за подкрепа. Беше Юмер ефенди, табакът от Айше Хатун, който произнесе с привидно безразличие:

— Челебията ще ви преведе писмата, разбира се. Но ако слушате мене, вие напразно прахосвате и неговото, и вашето време, ефендилер.

— Тъй ли? — присмя му се в лицето Мустафа ага. — И защо, яху?

— Защото подценявате даскал Добри Чинтулов, ефендилер. Хич ти вярвате ли наистина, че ако человек с акъла на даскал Добри замисли да пише — как беше? — „злонамерения против светлия наш падишах“, то ще го направи ей така, ачик, че дори и ще го прати по нашата, ще рече — падишаховата поща. Залагам всичките кожи в дюкяна срещу едно от чорбестите кафета на Лютвито — (думата му беше за един сливенски кафеджия, който не се славеше с особен майсторлък), — че писмата на даскал Чинтулов ще са чисти като току-що навалял сняг.

— Какво пък, да проверим — подкрепи го този път гласно Халис бей и кимна окуражително към учителя. — Чети, чети спокойно, даскале.

Димитър Георгакев разбра урока на двамата и, възвърнал равновесието си, издигна пред очи двете писма на своя уважаван колега. Първо ги прочете на ум и лека усмивка се сгуши в брадата му, когато поблагодари с поглед на Мехмед Халис бей и на Юмер ефенди.

— Да ти е сладко кафето на Лютви, ефенди — каза. — Спечели го напълно заслужено. — После се обърна към конашките първенци: — Сигур не е тайна за вас, че Добри Чинтулов е пратеник на сливенската християнска община за църковния събор, свикан в Стамбул по повелението на Високата порта. Той замина преди около месец, баш в голямата зима, а тук са първите му писма-отчети до общината, съответно от 26 януари и 9 февруари по нашето летоброене. Пише как е пътувал и че е пристигнал по живо, по здраво. И че вече и другите пратеници на българските епархии се събират, като се ползуват от цялата благосклонност на Портата, че и на падишаха.

Това за благосклонността на Портата и падишаха го нямаше в писмата, но учителят с основание прецени, че стигне ли се до четенето им, умници като Мустафа ага и Келеш Осман няма да забележат разликата.

Умълчаха се — по-дълго, отколкото обяснението на Димитър Георгакев оправдаваше. Халис бей по-късно щеше да каже, че мюдюринът, кадията и пощаджията през тези минути приличали на деца, които не смятат да кажат, че са се надрискали в гащите си. Най-сетне Мустафа ага се изкашля без нужда и предложи:

— Какво пък, нека да ги прочетем, тези пикливи писма на даскал Чинтулов. — И се преосигури: — Никой няма да ни упрекне, че сме сторили една проверка в повече, щом тя е за доброто на девлета…

Тъй като никой не възрази, учителят преведе писмата. Преведе ги леко, плавно, без никакво запъване; ако някой следеше текста през рамото му, щеше да се увери, че преводът звучеше по-гладко и от оригинала — така добре владееше Димитър турския език.^[2] Както им беше казал преди малко, пък и както го предричаше Юмер ефенди, писмата не съдържаха абсолютно нищо „по̀ така“. В първото Чинтулов известяваше, че „с Божията воля“ е пристигнал благополучно и изреждаше имената на някои от онези, които са го изпреварили. Във второто, писано две седмици по-късно, описваше заседанията на една подготвителна комисия, в която участвувал и самият той, натоварена „да наредат един регламент (правилник), по който ще се води соборът в разискванието на устава“^[3].

Изслушаха го мълчаливо, после, кой знае защо, възцарилата се тишина бе нарушена не от друго, а от една тежка въздишка на кадията. А Мустафа ага се обади:

— Ще повториш ли имената, които е назовал даскал Чинтулов, челеби? Стори ми се, че дочух някои познати…

— Познат ти е Сава Доброплодни, мюдюр ефенди — избърза Хасан бей. — Зер е пак тъдявашен, сливналия от Клуцохор. Преди десетина години беше тук и се развъртя повече и от сливенския. — Той очевидно намекваше за прочутия сливенски вятър. — Класно школо за гяурчетата, театро, шантавите европейски моди, че дори и Големия мост — всичко е негово дело.

— И други ми се дочуха. Тия там Иларион, Панарет и прочие не са ли чернокапците, дето разбуниха като кошер Стамбул и не само на гърчулята, ами и на Дивана и Портата дръзваха да се озъбят? Хайде, чети, даскале!

Димитър Георгакев ги прочете. Бяха все имена на хора, с които българският народ се гордееше. Сава Доброплодни бе споменат като пратеник на Силистра. Като свърши, мюдюринът го запита отново:

— Известни ли са ти тия, хм, черковни представители, челеби?

Цялата мъка и огорчението, които се бяха трупали в душата на Димитър Георгакев през изминалия час, сега получиха израз в този „хъс“, с който отговори:

— Всичките до един, Мустафа ага. И ако ще ме питаш за тях, ей така ще ти отговоря: искаш ли да узнаеш боя им, вземи господина Чинтулова за аршин — нито един от споменатите не е под неговата мярка. По-горе от него има, ала по-долу — не!

Учителят лъжеше. Доброплодни, Иларион Макариополски, Панарет Пловдивски и горе-долу Марко Балабанов той наистина знаеше, за Христо Тодоринов Стоянов беше подочувал, но повечето други — например поп Петър от Русчук, Занкин от Враца или Димитраки бей от Силистра — му бяха напълно непознати. Излъга от злоба. И за да натрие мутрите на тези абдали и конашки перекендета.

— Вай, вай вай! — изпъшка повторно Келеш Осман. — Щом са по аршина на даскал Чинтулов и са стигнали до там да си правят меджлиса в самото сърце на нашата царщина, спукана ни е работата, ефендилер…

Димитър Георгакев се облегна назад във възглавниците на миндерлика. Почувствува се отмъстен и, стига да не отправеха нов въпрос към него, искаше само да мълчи и да гледа сеира на тези, „господарите“.

— И какво толкоз те тревожи, кадийо? — невинно попита Халис бей.

— Как какво! — почеса се по стриганата глава Келеш Осман; българинът заядливо си помисли, че жените му трябва да не са се престарали при последното пощене. — Отпуснали сме дизгините на гяурите и те ни превземат отвътре, ето какво ме тревожи!

— И с какво са ни превзели? — с привидна леност продължи да пита внукът на всесилния някога Тахир ага. — С по-добри от нашите пушки? Или те подплаши, че пратениците им са все таквиз левенти като Добри Чинтулов?

— Не се прави на карагьозчия, Мехмед Халис. — Мустафа ага се притече на помощ на кадията. — Много добре знаеш за какво ти говори той: че между гяурите са се навъдили таквиз акъллии, дето и на везирите, и на шейх юл-исляма излизат насреща. А аллах знае защо, пресветлият наш падишах, нека да живее сто години, им е разрешил да съзаклятничат открито, и то не другаде, а в сърцето на девлета.

— Не трябва ли в такъв случай да упрекнем първо себе си, ага? — намеси се в разговора Юмер бей. — Например да се запитаме как аджеба стана така, че българите, „раята“, са ни надскочили по ученост с два боя отгоре? — Той отмести поглед от мюдюрина и продължи към цялата одая. — И туй не са отделни хора, ефендилер, да речем един Чинтулов в Сливен, един Доброплодни в Силистра, един Христо Стоянов в София… Не! Цялото им племе надскочи нашето племе.

— Е, чак пък цялото им племе… — изсумтя Келеш Осман.

— Ами да вземем тогова българина, Димитра Георгакева — продължи вече по-разпалено табакът. — Чувате го: на турски, разбирате ли, на нашия език той е по-баскън от нас, родените в правата вяра. Пък ако отвори уста по разните физики, химии, астрономии и прочие — имената на науките той произнесе на български, сливенските турци още не знаеха как се наричат те по турски, — които преподава в училището, направо ще ни накара да се пулим като енизаарски фитоци^[4] срещу слънцето. А не е и само даскал Димитър — половината българи в Сливен могат като него да ни сложат в джоба си по акъл и знания. Защото са имали такива даскали като него, Димитра, като Чинтулова, като Михаила Икономова, като голобрадия Сава Геренов, че и като младата Аргира ханъм. А ние? Къде сме ние? И защо сме там, където сме? На това трябва да си отговорим ние, ефендилер. А не защо падишахът е разрешил да си оправят църковните работи в Стамбул. — Юмер ефенди щеше да завърши до тук, но му скимна да пусне полугласно, уж на себе си, още едно изречение: — То да имаше колай, аз самият щях да проводя децата си да събират акъл от български даскали и даскалици…

Другите предпочетоха да се престорят, че не са чули последните му думи. Но не можаха да скрият, че цялото слово на Юмер ги бе потиснало. Може би, защото признаваха правотата му.

След нова порция мълчание се обади Хасан бей. Обади се не с предишното безгрижие, а с нескрита злост в погледа и в тънките устни:

— Забравили сме урока на Баязид Светкавицата — каза. — Девлет не се управлява с възхищение към разните му там учени глави, а със свалянето им. И ако падишахът ни призове, аз пръв ще поставя ятагана си за…

— Ти само едно си забравил, яху — остро, пък без да повиши глас, го прекъсна Мехмед Халис бей. — Че от времето на Баязид ни делят цели пет века. — Той се обърна към табака. — Сега разбираш ли отговора на собствените си въпроси, Юмер ефенди? Оставили сме се раята да ни надскочи, понеже има такива като нас, които за цели пет века не са се поучили за пет пари… Ето я голата истина, Юмер!

Хасан бей, по-гневен от всякога, като че щеше да се хвърли върху него, но мюдюринът избърза да внесе успокоение:

— По-кротко, по-кротко, ефендилер. Не сме се събрали тука нито да се обиждаме, нито да се заканваме. И ти, Хасан бей, налягай си дъното на шалварите. Гледай го ти него! Падишахът е изволил българите да си свикат меджлис на две крачки от сарая му, пък той, виждате ли го, решил глави да сваля тук, в Сливен!… А ти къде, Димитър челеби?

— Аз хемен свърших моята работа, мюдюр ефенди, и ще гледам да се измъкна преди някой да е свалил и моята глава…

И с едно не особено старателно темане си тръгна. В този момент не мислеше за писмата. Казваше си, че трябва да запомни справедливостта и човеколюбието на Юмер ефенди и азиатската диващина на този смятан досега за съвсем безличен Хасан бей. Бъдещето щеше да му покаже, че сливенските българи наистина е трябвало да знаят и да се съобразяват какво е можело да очакват от двамата…

Зад него разговорът продължи.