Цончо Родев
И стана ден (34)

6.

Навярно харемлъкът на Мехмед Хайдар бей не помнеше нито такова оживление, нито такава веселба като днешната — приблизително тази мисъл се въртеше из ума на Таша през цялото време, докато донагласяше жените му. То беше кикот, то бяха задявки, то бяха волнодумства — не са за описване. А всичко произлизаше от това, че мютесарифът не само бе дал повторно съгласието си, но дори сам бе подкачил своите жени да си ушият дрехи по европейски образец и зад затворената „Врата на блаженството“ да си устроят едно празненство по онова време в турския език липсваше думата маскарад), на което, разбира се, освен самия него и шивачката, дето щеше да ги приготви, нямаше да присъствува никакъв външен човек — ще рече външна жена, защото чужд мъж изобщо при никакви обстоятелства не можеше да прекрачи тук.

И сега, докато Таша ги дотъкмяваше в едната стая, Хайдар бей чакаше в другата — седеше с кръстосани крака на една възглавница до прозореца, пушеше лениво и с нищо не издаваше да проявява каквото и да е нетърпение. Че и особено любопитство не проявяваше. Твърде скромният му интерес се усещаше, но независимо от него Таша влагаше цялото си старание, за да превърне четирите халайкини в изискани европейки. На две от тях — първата жена в харема Назифе и позакръглената Каймет — тя бе ушила кринолини, докато Ренгинар и дребничката, но млада и още не плувнала в тлъстини Ергюл бе пременила в турнюри^[1]. Но тъй като и четирите за пръв път обличаха нещо различно от вечните си шалвари, за Таша не бе лесна задача да ги нагласи в непривичните им одежди.

Когато всичко беше готово, Каймет прекара няколко пъти опитни пръсти по струните на саза, а Ергюл чукна по медното тасче, с което обикновено призоваваха Шабан, харемския евнух, и с това дадоха знак, че тържеството започваше. Преди още да се появят оттатък при своя съпруг и господар, Таша тихичко взе разрешение от Назифе и ги превари в другата стая — тя също имаше желание да види какво ще произлезе от представлението. Мехмед Хайдар бей не само че не се възпротиви, но напротив — с широк жест я покани до себе си.

— Заповядай, Таша ханъм.

— Благодаря, мютесариф ефенди — отговори тя, но остана права до стената между двете одаи; постъпи тъй не толкова защото не можеше да си представи как ще седне в тясната си пола по турски на ниската възглавница, колкото от съзнанието, че на нея, в края на краищата само една шивачка и гяурка, права и до стената й е мястото.

Измина още минута — гълчавата през вратата издаваше, че жените се колебаеха коя първа да прояви безсрамие, като се появи в подобен „каяфет“ пред техния господар. Оказа се, че най-голям кураж е имала лудетината Ергюл. Тя прекрачи през вратата и като се кълчеше комично, бавно продължи до отсрещния край на стаята.

— Аферим! — засмяно одобри Хайдар бей.

Вероятно поощрени от това негово „аферим“, една след друга се заизнизаха и останалите. Сега беят изръкопляска — начин на изразяване възхищение, който очевидно бе усвоил от „раята“. Това подтикна жените към още повече глезотии и предвземки. Те вървяха нагоре-надолу по дължината на стаята, поздравяваха се префърцунено и като не знаеха как аджеба се държат истинските европейки, заместваха го с какви ли не гевезелъци. Таша ги следеше усмихната, но внезапно усети, че самата тя е обект на особено внимание. Огледа се бързо и разбра, че не се е лъгала — мютесарифът само хвърляше по някое око към кривящите се жени, а всъщност през цялото време не я наблюдаваше, а просто я поглъщаше с поглед. Усмивката позастина върху устните на Таша и бенките заеха обичайното си място. Тя премисли трескаво и реши, че най-разумно ще е да се преструва, сякаш не е забелязала този лаком мъжки поглед. Но Хайдар бей продължи да води играта по своему:

— Аферим! — повтори той. И веднага хитро насочи това „аферим“ към самата нея: — „Мал саабине бензер“^[2], Таша ханъм.

— Прав си, мютесариф ефенди. — „Мютесариф ефенди“, а не „Хайдар бей“ — така по-ясно се подчертаваше разстоянието и отдалечеността в положението им. — Ти си стопанинът на четирите ханъми и добрият ти избор издава вкуса ти…

Тъй рече, при това със свита душа, Таша. Защото сега за пръв път през съзнанието й мина смътното безпокойство, че цялата тази игра, която устройваха и на която — тя го бе разбрала — вдъхновител бе мютесарифът, съвсем не е било проста забава, а нещо преднамерено, в което на нея е предназначена по-особена роля…

Сякаш за да й се притекат на помощ, жените обогатиха представлението с ново хрумване — захванаха да си говорят помежду си, чупейки езиците си в някакво невероятно подобие на френския език. Таша естествено също не знаеше френски, но за малко забрави начеващото в душата й опасение, когато ги чу да си говорят на „бунджур“ и „мъдъм“^[3]. Тя прихна, Мехмед Хайдар присъедини смеха си към нейния. Но запасът от „френски“ думи на ханъмите се оказа твърде плитък и те скоро-скоро го изчерпиха. Тогава обаче на закачливата и изобретателна в похотливостта си Ергюл й хрумна да го замести с друго. Тя започна да наподобява — все според харемските й представи — поведението на мъж и като изигра, че уж случайно прекарва длан по закръгления от възглавничките задник на Ренгинар, изпя с многозначително подхилване:

Ох, джанфез шалвар,

ичинде мал вар:

янмасе ялвар

султан чоз!…^[4]

Таша се смути от безсрамието и наглостта на песента, но се постара да прикрие чувствата си — тъй или иначе беше външен човек и друговерец в харема на един мюсюлманин и не й подхождаше да налага дори с гримаса промени на законите, които несъмнено властвуваха тук.

И все пак смешните идеи малко по малко се посвършиха, веселбата превали зенита си. Хайдар бей има̀ благоразумието да я прекрати навреме, преди тя да се е превърнала в тегоба. Той покани всички — включително и Таша — да се почерпят и празненството завърши около блюдата с баклави, кадаифи и реванета. Тази гощавка също стана повод за много смях — човек наистина не можеше да не се разсмее, гледайки тези жени в малакофи и турнюри да се обтягат по възглавниците и да тъпчат сладкишите в устата си с пръсти…

Когато се позаситиха, беят направи знак и му поднесоха сребърна купичка с гюлова вода, за да изплакне шурупа от ръцете си. След него съдинката обходи и останалите. Той ги изчака, после бавно се надигна. Изглежда, такива бяха правилата тук, защото това бе знак жените да скочат на крака, за да го изпратят; изправи се, разбира се, заедно с тях и Таша. За пръв път от онова предишно „аферим“, придружено от поговорката, Хайдар бей се обърна към нея:

— Ако не бързаш за някъде, Таша ханъм — каза, — защо не се отбиеш за малко при мен в селямлъка? — И прибави шеговито: — Представи си, че съм си наумил и на мен да ушиеш нещо…

За една дълга минута се възцари мълчание — нито една от петте жени не си правеше илюзии относно онова, което предстоеше да се случи в одаята на бея. Таша видимо побледня — освен за онова, което я очакваше, тя си даваше сметка, че не беше в силите и възможностите й нито да го осуети, нито даже да го отложи. И като стисна така яростно малките си юмручета, че ставите й изпукаха, отговори със смес от покорство и гордост:

— Както заповядаш, мютесариф ефенди. Аз съм рая, робиня, и съм длъжна да изпълнявам заповедите.

Той понечи да възрази, но очевидно прецени, че харемлъкът не е място за подобен спор и се задоволи да свие рамене и да тръгне. Таша за последен път се поколеба, пък покорно го последва. Двамата изминаха в мълчание дългия пруст и — нещо невероятно за мюсюлманин — той отвори една врата и с жест покани жената да влезе първа. Докато затваряше зад нея, Таша се огледа. Не се намираха в спалня, както беше очаквала, а по-скоро в стая, в която по чудноват начин се смесваха азиатското и европейското подреждане — миндерлици с атлазени възглавници ограждаха четирите стени, пък в средата имаше елипсовидна маса с шест резбовани стола около нея. Тя се успокои, но само наполовина — ако мъж ще изнасили жена, той може да го стори и на пода, а не непременно на мек одър; дори, разправяха, някои предпочитали така…

Беят се настани на миндера и направи знак на жената да последва примера му. Таша размисли бързо и избра един стол — все пак от стола не могат да я катурнат ей така, както би станало на миндера.

— Имам чувството, че ви е страх, Таша ханъм — започна той по-скоро приветливо. — Недейте, отпуснете се, тук няма нищо страшно.

— За робинята изобщо няма нищо страшно по простата причина, че тя не може да избира съдбата си.

— Престанете да ми навирате в лицето това „робиня“, „рая“ — уж й се скара Хайдар бей, но гласът му прозвуча не строго, а ласкаво. — Аз съм поканил Таша Йосифова, а не една робиня.

— Може би в такъв случай ще ми кажете и на какво дължа тази покана, мютесариф ефенди.

Мъжът се засмя и разпери ръце.

— Ще бъде противоприродно, ако не сте го разбрали. — Гласът му внезапно омекна, изпълни се с нежност и неподправен копнеж. — Откакто преди време ви видях, вие непрекъснато сте пред очите ми, Таша ханъм. Сънувам ви наяве, мисля за вас, със сърце и тяло съм устремен към вас. Ден и нощ, разбирате ли, ден и нощ. Аз… аз ви желая, Таша, както никога не съм желал жена през живота си.

Таша се насили да не се поддаде нито на измамната му нежност, нито на мнимия копнеж в гласа му — той беше мюсюлманин, а за всеки мюсюлманин жената по самия им верски закон не е нищо повече от оръдие за задоволяване на плътските нужди и разплодно добиче.

— Защо не вземете онова, което желаете, бей? — предизвикателно отговори тя. — Ами че ето на̀ — дошла съм ви на крака…

Той я изгледа продължително; имаше такъв вид, сякаш словата й прекалено бавно достигат до съзнанието му или че му коствуваше голямо усилие да ги проумее. После, без да каже дума, една по една изу кундурите си, остави ги на чергата до себе си и се изправи. „Ето, сега ще ме грабне!…“ — панически помисли Таша, но за нейно изумление той я отмина и с рязко движение отвори вратата. Ергюл, която бе подслушвала с ухо на ключалката, не падна, а буквално пльосна посред стаята и турнюрът й се качи някъде чак към врата. Мехмед Хайдар бей бавно се върна на мястото си и надяна обувките — поне външно не издаваше да е разгневен. Младата Ергюл се изправи несръчно, заплитайки се в непривичната пола и в смущението си, и застана права и със спуснати покрай тялото ръце — съвсем като дете, което очаква заслужена плесница. И се загледа очаквателно в мъжа си.

— Избери си сама наказанието — произнесе нехайно Хайдар бей.

Тя се поколеба дали да ревне — класическата защита на всяка жена от Ева до сега, — но прецени липсата на гняв у него и предпочете да каже смирено:

— Виновна съм, господарю. Нека ме сполети, щото ти отсъдиш…

Мъжът я погледна така, сякаш я претегляше на везна.

— Твоя воля — рече, свивайки рамене. — Отсъждам три нощи да спиш на един одър и под една завивка с Шабан…

— Вай, аллах! — възкликна тя. Гласът й съдържаше безкрайна пъстрота от разнопосочни чувства — като се започне от благодарност, че се отърваваше толкова леко (според законите на исляма той можеше и да я убие и вината да бъде стоварена върху нея!), та се стигне до ужаса, че тя, необуздано разгулната и ненаситна на мъжка плът, щеше три безкрайни нощи да се измъчва от близостта на един скопец… — Да бъде волята ти, господарю — каза и се оттегли заднешком.

— И затвори добре вратата — настигна я новата му заповед. А докато тя излизаше, единственият му коментар беше: — „Ханъм късасъ̀ — аллах беласъ̀“.^[5] — После без видимо раздразнение се върна към прекъснатия разговор: — Та докъде бяхме стигнали, Таша? — запита, когато отново останаха сами. — Ах, да, че мога да ви насиля. Така е, за можене — мога. Но аз не искам да ви насиля. Искам да дойдете при мене сама, доброволно и… и с желание, госпожа Таша…

Това неочаквано „госпожа Таша“ я стресна. Тя се върна бързо назад в разговора и чак сега си даде сметка, че от самото влизане в одаята и от онова начално „Имам чувството, че ви е страх, Таша ханъм“ целият разговор помежду им се бе водил на български. И Хайдар бей бе произнасял всичко толкова ясно и вярно, без никакъв оттенък или заваляне, че жената изобщо не бе усетила преминаването от един език на друг.

Слисана или по-скоро изумена, тя се взря в лицето на мютесарифа. Призна в себе си, че той беше истински хубав мъж — с мъжествена стойка, с ясно лице и правилни, но не и женствени черти, с мустаци и бакенбарди като на чужденец, а не на османлия, и с отсянка на мъдрост и доброжелателство в изпъкналото чело и кестенявия поглед.

— Вие сте красив мъж, Хайдар бей — продума тя тихо; за пръв път го нарече по име, а не с безличното „мютесариф ефенди“.

— Да смятам ли, че това е отговорът, за който мечтая? — попита той и гласът му, загубил звучността си, прозвуча напрегнато и дрезгаво.

— Отговорът на робинята или на свободната жена?

Мехмед Хайдар дълго, много дълго не произнесе нищо.

— Струва ми се, че е излишно да казвате нещо повече — наруши най-сетне собственото си мълчание.

— Напротив — възрази тя. — Искахте истината и аз ви я казах. Но се чувствувам някак длъжна и да я поясня, тази истина, Хайдар бей. Вие сте красив мъж и неподозирано благороден, но… но просто не предизвиквате у мене онази тръпка, която на езика, на който говорим сега, се нарича любов…

— Изключвате ли, че тази тръпка все пак може някой път да ви споходи?

В този момент Таша изневери на честността си. Истината беше, че тя не можеше да си представи когато и да било — утре или след хиляда години — да изпита желание да легне с един турчин. Но гласът му бе прозвучал така отчаяно и с толкова вътрешна надежда, че тя с изненада се чу да казва:

— Не, не го изключвам, бей…

— Няма да ви се натрапвам с повод и без повод, няма и да ви припомням често, но вие знайте, Таша, че аз ден и нощ ще чакам вашето „да“…

И пак се възцари мълчание — казал всичко, той очевидно не се готвеше да я удавя и „да сваля звезди от небето“. Преценила, че турчинът наистина няма намерение да я насили, Таша полека се изправи и още по-полека направи две крачки към вратата. Там обаче се обърна на пети.

— Мога ли и аз да попитам нещо, Хайдар бей? — Той потвърди с кимване на глава. — Не разбрах това, което стана и… което не стана, бей. Вие сте мюсюлманин, при това облечен в огромна власт. Според привичките на народността, вярата и поста ви, вие можехте да получите всичко, каквото желаете, даже без да проявите пехливанско насилие — само една дума на мютесарифа е достатъчна да сломи волята на коя да е гяурка. Защо не се възползувахте?

— Трябва да ви разкажа една подробност от живота си, Таша, за която, мисля, никой в Сливен не знае. Още съвсем малък останах кръгъл сирак — „благата и медената“^[6], както казвате вие, за по-малко от месец прати в гроба всички други от семейството ми. И един българин ме отгледа с челядта си. Обикновен човек, нито богат, нито беден, сам затруднен да изхрани почти дузина гърла, ме прибра под покрива си. И — надявам се — ме направи човек. Да, именно това е, научи ме на човечност. Колко щеше да му струва да ме покръсти, да ме направи враг на султана и на исляма? Но не — той ме отгледа като свое дете, изучи ме според възможностите си, но не посегна на вярата ми^[7]. Само… само ме възпита като българин, а не както — как го казахте вие? — като мюсюлманин, с привичките на народността, вярата и поста ми. Научи ме да презирам насилието под какъвто и да е образ то. И… И да вярвам в силата на „онази тръпка, която се нарича любов“… — Той не стана от мястото си (страхуваше се, че това движение ще я уплаши), само й се поклони. — А сега можете да си отидете, Таша. Само ви моля да помните, че аз ви любя, желая и чакам…

Объркана и зашеметена, Таша си тръгна, олюлявайки се като пияна. И дори пропусна да се сбогува…