Цончо Родев
И стана ден (81)

3.

Кога в Жеруна стигнали,

до конака се запрели,

ален си байрак забили…

Народна песен

Събуди се от необичаен шум. Руско Жейнов се опита да го определи, но не успя — освен веднъж, когато бе станал пожар у хаджи Славчови, подобна тупурдия не бе чувал. Тихичко се измъкна от одъра и отвори прозореца. Заедно с хладния планински въздух в стаята нахлу и звук от неистово токане на клепало, примесено с крясъци до Бога на поп Тодор:

— Ставайте, жеравненциии!… Идат, идааат!… Ставайте!…

Руско разбра: четата на Стоил войвода, за която в последните дни само се шепнеше от уста на уста, приближаваше Жеравна, и поп Тодор, научил преди другите от един подранил към къра селянин, бе изтичал на прябош^[1] до църквата „Свети Никола“, за да вдигне с викове и клепало жеравненци.

Младият човек раздруса Стефан, братовчеда, който още сладко спеше:

— Ставай!… Чуваш ли, ставай!… Великото дело започва…

Стефан още надяваше дрехите си, когато някъде в далечината се чуха изстрели. Веднага след тях се затръшкаха кепенци, с трясък се заблъскаха порти. Сега двамата младежи още се чудеха как да тълкуват тези шумове, но после им разказаха. Селянинът предупредил за приближаващата чета не само свещеника, но и турците. При тази вест субашата Али Чауш вдигнал няколкото заптиета, които имаше под заповедите си, и излязъл срещу бунтовниците, но те, Стоиловите момчета, като хвърлили няколко пушки насреща им и турците се разбягали в такъв страх, че се събрали отново чак след три дни. А чорбаджиите, които вярно разтълкували и ударите на клепалото, и гърмежите на пушките, побързали да залостят портите и да спуснат кепенците.

И стана така, че когато четата влезе в селото и се установи на главния мегдан, дето му викаха „Харманя“, от цялата богата и многолюдна Жеравна излязоха да ги посрещнат само трима души: поп Тодор със сребърен кръст в ръка и двама полуоблечени момци с пушки в ръце — Стефан Сливенчето и Руско Жейнов… Останалото село се спотайваше зад високите дувари или в мрака на собите със спуснатите кепенци — ще речеш чума е минала от тук и е обезлюдила до крак Жеравна!

Както подтичваше около въстаниците или със завист следеше великана със знамето в ръце, Руско в същото време лесно разбра, че всъщност онзи, който командуваше четата, бе един страшен мъж с гъста четина по цялото лице, към когото всички се обръщаха с почтителното „войводо“; за него не бе трудно да се досети, че именно този ще да е прочутият Стоил войвода — плашило за турците и гордост, и упование за българите. Но не Стоил, а друг от четата в един миг плени погледа и душата на Руско — бе висок и тънък млад мъж в сукнена униформа, очевидно по-добра и по-скъпа от останалите, с разресани бакенбарди и със сини, пълни със слънчева светлина очи. Руско подръпна едного от въстаниците и го попита.

— Как да не го знаеш! — беше отговорът. — Ами че този е Иларион Драгостинов, главният апостол на въстанието…

Думите за „главния апостол“ не направиха кой знае какво впечатление на Руско — очарован, за пръв път срещнал мъж с такова физическо съвършенство (после щеше да разбере, че и духовното не отстъпваше на физическото), той просто се влюби в Иларион и от този миг нататък главната грижа на живота му стана да се превърне в нещо като негова сянка — да отгатва желанията му, преди да са изречени, да му угажда, с каквото може, да се грижи за храната и водата му, да го пази според силите си от опасностите.

А междувременно Стоил наистина бе хванал всичко в ръцете си. Студеното посрещане на жеравненци сякаш не го изненада — той отколе не хранеше особено уважение към това село на чорбаджии. Нареди да побият знамето посред „Харманя“, а после, воден от поп Тодор, с няколко момчета обходи къщите на по-личните чорбаджии и с подкани, но повече със заплахи и смушквания в ребрата ги отведе на мегдана. Така се събраха хаджи Божил Глуханека, хаджи Драган, хаджи Георги и още неколцина от „голямото доброутро“. Без да хаби много-много време за кандърми и съждения, войводата свъсено ги попита къде и колко момчета има тук, за да бъдат присъединени към четата. Разтреперани като от блатна треска^[2], те я удариха на клетви, като навремени забравяха, че са пред началника на българска, а не на турска войска, та измешваха двата езика: „Валлахи-билляхи“^[3], господине, млад човек в селото няма, всички са чобани по къшлите на Добруджата, тук сме все вехти старци и прочие, и прочие. Стоил не се поддаде нито на ориенталското многословие, нито на евтините лъжи. Той заповяда на момчетата си „да теглят огъня“ на конака, а когато първите пламъци наистина лизнаха основите на дървеното здание, простичко каза на чорбаджиите, че ако тутакси не го заведат в къщите, където има момци за войската, огънят ще порази и техните, на чорбаджиите, богати домове. Тази наглед недодялана и коравосърдечна тактика даде плод и само след час двадесетина младежи (мнозина от тях бяха същите, които се бяха прозявали, когато Стефан им четеше прокламацията или с разпалени думи им рисуваше утрешната свобода, повече порив имаше предимно в онези като Симеон поп Тодоров и Вендю Цонков, които и тогава ако не се чак разпалваха, поне не оставаха от безразличните) се събраха на „Харманя“, като още навличаха салтамарки или стягаха навуща. Когато се приготвиха и строиха, поп Тодор ги закле по правилата на християнската вяра^[4], а Васил Желчов, четник от Сливен, стри в шепата си малко барут и даде на всеки от новите да помирише — така според него той ги приобщаваше към дружината не по догмата на канона, а чрез святото оръжие. Като мина и това, четата изпя две бунтовни песни, после със знамето начело пое на север — както вече знаем, планът беше да се превземе и Котел и там да се установи привременното правителство на Втори революционен окръг.

Никога не се разбра дали някой от четата се досети какво последва в Жеравна, щом последните войскари — дружината вече наброяваше над седемдесет души! — се закриха по Власов път. Навярно не, понеже иначе можеше да се предполага, че предвидливият Стоил щеше да се погрижи да метне въжето на неколцина чорбаджии. Но като не стори това, чорбаджиите се събраха, описаха цялата преживелица в подробно писмо и по сливналията Петър хаджи Стефанов, който се бе случил там по време на паметното събитие, го проводиха веднага до общината в Сливен.

* * *

Не минаха много път и всички — дори този опитен в хайдушкото ходене човек Стоил войвода — се увериха, че до вечерта не могат да стигнат до Котел. Нощният преход от Нейково, вълненията и шетнята в Жеравна си казваха думата, та краката на войскарите сякаш бяха палети с олово. Спряха на почивка при Ветрила, разставиха постове във всички посоки, на другите наредиха да обядват и да подремнат, а ръководителите на дружината се оттеглиха на съвет.

Нямаше повод за много умуване — настъпилата умора им подсказваше, че трябва да се откажат от първоначалния план всички вкупом да обиколят селата за попълване на дружината. И възприеха нов — да проводят куриери до Градец, Катунище, Котел и Медвен със заповед „лизнатите“ тозчас да образуват чети и с оръжие и храна да се отправят към Разбойна. За по-нататък Георги Тихов (нали бе учил стратегия!) предлагаше така: от две или три страни да ударят с изненада Котел, да разпердушинят конака и, овладели селото, и набавили допълнително оръжие, да изградят две укрепления в двата главни прохода — на юг към Градец и Мокрен, за да преградят пътя на войските, които следваше да се очакват откъм Тракия, и на север в теснините към Читак^[5], за да спрат другите откъм Осман пазар^[6]. Той още обясняваше плана си, когато забеляза, че Стоил не го слуша, и това го засегна:

— Какво? Ти май пет пари не даваш за думите ми, а?

— Не, слушам те най-точно — отговори войводата с неговия глас като на тепавица. — Но слушам и ей тези гракове.

Заслушаха се заедно с него. Стоил загрижено поклати глава:

— Кълвач — каза. — Пее ли така кълвачът, на промяна на времето е. Ама хайде да не умуваме, а да решаваме. Пък за времето — каквото Бог даде. В Божите работи няма как да се набъркаме.

— Аз приемам плана на Георги — каза Иларион Драгостинов. — Или поне по-умен от него не мога да дам.

Георги Дражев и Дели Ради, които, без да вземаха някаква официална длъжност в ръководството на дружината, участвуваха в него заради опита и влиянието си, се съгласиха с главния апостол. Така и постъпиха — пратиха вестоносци по селата, пък иначе последваха примера на другите от дружината, похапнаха и налягаха кой гдето свари. С изключение на Стоил: като продължаваше да се придържа към старите си хайдушки навици; той никога не спеше с другите, а си намираше скрито кътче, което не съобщаваше никому.

На дружината не провървя в почивката — следобед заваля дъжд, който до смрачаване се превърна в тежка лапавица. А нали бяха на открито, не смееха да палят огньове, та момчетата, двама по двама, лягаха допрени гръб о гръб да се топлят или по-право — да зъзнат заедно. Като минаваше да ги нагледа, Иларион дочу, когато един казваше с комична жалостивост:

— И като си помисля само, че преди точно една година бях на „Хранипо̀ле“…^[7] Бях по тънка кошуля и все ми беше горещо. Пък ядене, ядене…

По здрач излезе леден вятър — сякаш държан заключен някъде от Голям Сечко нарочно за този ден, — пресече лапавицата и заваля такъв сняг, гъст и на едри парцали, какъвто от години не бе виждан по тези места. На всички стана ясно, че тук, на голата Ветрила, бяха осъдени на вкочанясване. Тогава Стоил заповяда дружината да се спусне в ниското — към къшлите около Руен кладенец. Също и тук валеше сняг колкото искаш, но поне беше закътано, та можеше да се пали огън. Поразчистиха снега — само за два часа бе станал повече от една педя дебел! — и накладаха не един, а седем огъня. Сушаха се около тях, търсеха завет в къшлата на Паруш Дойнов, но как да се опазиш от този дяволски студ, дошъл така по никое време? Играха „на бъз“, на „прескочи кобила“, но само се запотиха и тогава студът започна да се усеща като ледени шишове… Несгода! Несгода и половина!

На всичко отгоре дойде и глад. Вулиите отдавна бяха празни: „вятърът се шири в тях“, мрачно се шегуваха момчетата. Изчакаха почти до сутринта с надежда, че ако дойдат четите от Котел и селата, навярно няма да са с празни ръце. Но часовете се търкаляха мъчително бавно един след друг, а никаква помощ отнийде не се появяваше. Към полунощ някои вече стенеха от глад, други безмълвно притискаха празните си стомаси с ръце, трети събаряха натрупания по шубраците сняг, късаха зелените листа и ги дъвчеха.

По това време Руско Жейнов издебна, когато Иларион се бе отдалечил настрана да се взира с надежда към Разбойна и Ветрила, приближи до него и без нито дума му подаде сухата горна коричка от филия хляб.

— Хапни, хапни, войводо — каза. — На тебе са нужни повече сили…

— А ти? — стрелнаха го светлите очи на Драгостинов. — Ти пък да не си преял?

Руско не издържа погледа на главния апостол, но излъга храбро:

— При мене се случи повече — заситих се.

Иларион поразмисли, пък взе в една ръка коричката, с другата прегърна момъка през раменете и така поеха назад към дружината.

— Има тук един, който е най-зле — каза, докато вървяха един до друг. — Още в Нейково го видях да моли за хляб. Нека помощта ти бъде за него.

И наистина подари сухия хлебец на един от ямболлиите, който бе започнал да повръща слуз и жлъч от глад.

— Вземи! — рече му. — Този жеравненец ти го подарява…

Човекът дори не поблагодари, а грабна коричката и на два залъка я погълна.

Като се разбра окончателно, че не могат да разчитат на хора и храна отвън, Стоил подбра няколко момчета от нейковчани, дето му се виждаха по-надеждни, и ги прати в селото им за храна. Всичко им заръча с опита на човек, зад когото имаше дълги години на нужда за хляб: откъде да минат по-незабелязано, как да вървят стъпка в стъпка, колко самуна да донесат, брашно за замесване да не забравят и тъй нататък.

Обещаха и заминаха. И пак започна непосилното чакане…