Към текста

Метаданни

Данни

Серия
Тътени (3)
Включено в книгата
Година
(Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
Характеристика
Оценка
5,9 (× 40 гласа)

Информация

Сканиране
Диан Жон (2011)
Корекция и форматиране
taliezin (2013)
Допълнителна корекция
Диан Жон (2013 г.)
Допълнителна корекция
moosehead (2018)

Издание:

Цончо Родев. И стана ден, 1998

Редактор: Добромир Тонев

Художник: Емил Марков

Технически редактор: инж. Станислав Лулов

Набор: Юлия Ташева

Коректор: Юлия Ташева

ISBN: 954 442 067 3

Издателство „Христо Г. Данов“ — Пловдив

Печат „Полиграфия“ АД, Пловдив

История

  1. — Добавяне
  2. — Корекции от Диан Жон
  3. — Корекция на правописни и граматически грешки

9.

Силен подтик в нашето самосъзнание са били така също театралните представления из отечеството ни.

Захари Стоянов

Трагическото представление „Геновева“ щеше да остане такъв ярък спомен за Сливен и сливенци, че по-късно онези, които го подготвиха и осъществиха, никога нямаше да съжаляват за почти двата месеца усилия и безбройните трудности за преодоляване. А те, тези трудности, през време на които участниците хиляди пъти щяха да се окайват като „по-многострадални от многострадалната Геновева“, започнаха буквално още на следния ден подир получаването на разрешението и продължиха до момента, когато при първото дръпване на завесата канапчето се скъса и се наложи артистите да си откриват „на ръка“ сцената при всичките „актове“.

Началото на мъчнотиите произлезе от даскал Инзов, познат повече като Димитър Злъчката, на когото разчитаха да бъде режисьор. Той беше човек на години, пък и изобщо минаваше за слаботелесен, та намери точно тогава да се разболее така здраво, че се вдигна на крака едва в навечерието на представлението. С трудната задача да го замести се нагърби Михаил Икономов, „понеже знаял тия работи от Цариград“, както ще пише по-късно един очевидец[1], и напълно достойно изпълни този свой дълг… или поне не се случи човек „да му върже кусури“. Подпомогнат от един арменец, майстор в изписването на тавани и алафранги, с декорите съвсем прилично се справи младият Иван Ханджиев, назначен от есента учител в Новоселското начално училище. Разровиха се из раклите и поръчаха да се ушие това-онова (и особено двете одежди на Геновева), та с дрехите за представлението криво-ляво се справиха, но най-големи тревоги им създаде оръжието. По онова време на българите бе забранено дори кама да притежават, камо ли нещо по-голямо и по-внушително, пък как да си представиш войска по време на поход или стражи с голи ръце? Мислиха и кроиха, пък накрая се престрашиха тричленна „депутация“ — Захария Жечков, Бяно Силдаров и Панайот Минков — да измоли от мютесарифа позволение да играят с оръжие „на ужким“, тоест с тенекиени мечове и дървени пушки. За щастие най-голямата трудност бе преодоляна най-лесно: Хайдар бей горещо поздрави читалището за неговото начинание, нареди на „действующите лица“ за представлението да се даде от конака истинско оръжие, а когато остана с тримата „биз-бизе“ на чаша кафе, изрази съжаление, че сънародниците му са останали много по-назад от българите във всяко отношение[2]. И накрая им обеща лично да присъствува на представлението.

Ролите се разпределиха между учители и някои от по-начетените членове на читалището. Тъй като все още бе немислимо жена да се появи на сцената, за трудната роля на Геновева се спряха на Сава Геренов — колкото за способностите му, дваж повече за нежния му и миловиден изглед; е, щяха да пречат мустачките му, разбира се, но с тях щяха да се справят чрез по-дебел слой белило. За граф Зигфрид или Сигфрид, както му казваха тогава, определиха Димитър Георгакев; той въобще си беше с красива и представителна външност („съвсем като граф“), но за по-голяма внушителност си пусна и брада, която по-късно му остана завинаги. Отначало никой не искаше да се посрамва с недостойната роля на хофмайстера Голос, докато най-сетне с много кандърми склониха природно будния хаджи Димитър Бояджиев. Младият Петър, синът на Добри Чинтулов, прие да бъде Драко, набедения любовник на Геновева. И тъй нататък, и тъй нататък[3].

Една от най-големите сполуки на „трагическото представление“ дойде по причина на Димитър хаджи Иванов. Оказа се, че този цигулар-самоук и любител на музиката бил създал скришом собствен оркестър от точно една дузина музиканти[4]. Този оркестър бил изучил два от маршовете на полячетата от казак-ялая на Садък паша Чайковски, „също и някои песни от нашенските“. И Димитър хаджи Иванов, явявайки се в битността си не на виден търговец, а на „капелмайстор“ на първия сливенски оркестър, предлагаше той и неговите другари да запълнят промеждутъците между „деянията“ с подходяща музика, „както, разправят, станало вече в Лом“. Не ще и дума, че приеха на драго сърце предложението му и комшиите на хаджи Иванов през целия Малък Сечко бяха приспивани вечер от музиката, която се носеше от дома му…

Подготовката, каза се, продължи почти два месеца. И в началото на март най-сетне прецениха, че всичко е готово и разгласиха деня на представлението. Определеният ден се случи такъв студен, сякаш бе изостанал, забравен, някъде от средата на януари, ала това не спря желаещите да видят „Геновева“ — напливът бе така невероятен, че и хиляда души да събираше голямата стая на Взаимното, тя пак надали щеше да подслони всички. Но стаята въпреки цялото наблъскване едва побра стотина, а останалите с истинска покруса се принудиха да поемат обратно по заледените сокаци на града.

Наистина само стотина бяха щастливците, но затова пък на тях бе показано същинско театро. Страничните прозорци бяха приспособени за ложи (най-предната бе отредена за Хайдар бей, мютесарифа), ученическите чинове, наредени по подходящ начин, играеха роля на театрални столове. В дъното на скован като за целта подиум беше сцената, а току до нея се бе разположил оркестърът на Димитър хаджи Иванов.

Първите посетители заприиждаха още по видело. Посрещаха ги неколцина по-големи ученици от Класното, които проверяваха „плацкартите“ им (струваха по половин турска лира, доста кръгла сумичка) и ги отвеждаха по местата им. Отделно имаше една групичка здравеняци, водена от познатия с буйността си Дели Пенчо; тяхната задача бе да се справят с онези, които се опитваха да се шмугнат без „плацкарти“, или щяха да внасят безредие по време на представлението. Но юначагите на Дели Пенчо почти нямаха работа през цялото време. Защото посетителите, всички в празничните си дрехи, идваха с особена тържественост и се държаха през цялото време някак достолепно, както подобава на истинско театро. Всъщност и самата обстановка ги прехласваше. Завесата, уж от обикновено платно, но майсторски ошарена с кафяви и сини гайтани — по-късно се разбра, че това бе направено безплатно от опитната вече във везбарството Стилияна Георгакева — будеше любопитство за онова, което се вършеше сега и което щеше да последва отвъд нея. Но като че ли още по-силно впечатляваха трите газени лампи, поставени на самия ръб на сцената, взети назаем за случая от Хайдар бей, от миралая на фабриката Хюсеин и — кой да допусне такова богатство за него? — от Бяно Абаджи.

Последен, но точно в уречения час, се появи мютесарифът, придружен от Хюсеин бей и любимеца на всички сливенци Халис бей. Посрещнаха го с ръкопляскане (него, каза се преди, бяха усвоили от поляците на Садък паша), знак за което благоразумно даде Михаил Икономов. Едновременно с това оркестърът гръмна и изпълни един от двата марша, които знаеше; изборът не бе от най-сполучливите — случи се полски революционен, а не турски марш, — но кой ще ти обръща внимание на такива подробности в ден като днешния! Хайдар бей отговори на всички тези приветствия с къси поклони и седна. Завесата не без затруднения се отвори и в същия миг стотината зрители се потопиха в чудната омая на театрото. Нямаше вече султан, робство, конаци и зандани, нямаше дори катадневни грижи — вечната магия на сцената ги бе пренесла, всички до един, в замъка на граф Зигфрид, където вярната му жена тъкмо го изпращаше на поход, за да започнат веднага след това патилата й на „многострадална Геновева“.

Нижеха се така „деяние“ след „деяние“, оркестърът — последното чудо на Сливен — запълваше според силите си времената между тях, а очарованието нито за минута не преставаше. Коварнят Голос уби Драко и, отблъснат от непорочната Геновева, я набеди с писмо до графа, че е прелюбодействувала с убития, по нареждане на Зигфрид двамата палачи Ханс и Хунс я изведоха уж да я предадат на смъртна казън, но се смилиха над нея и я оставиха с невръстния Енрих в пещерата… Толкова страдания се разиграваха пред очите им, така целомъдрието и вярността биваха многократно погазвани от коварството, та всеки от щастливците, успели да се озоват в „салона“, с цялата си душа участвуваше в премеждията и изменчивостта на съдбата на героите от „трагическото представление“. Разбира се, не липсваха и неволни случки, които внасяха чисто сливенски елемент в театрото, но те в никакъв случай не накърниха неговото вълшебство. Например когато граф Зигфрид така лекомислено, без никаква проверка, повярва на писмото на Голос и попадна с двата крака в твърде плиткия му капан, един от публиката се провикна:

— Бунак!… Три аршина мъж, пък акълът му — колкото на кокошка…

А друг, който очевидно не прокарваше разлика между графа и даскал Димитър Георгакев, му обясни по същия начин:

— Какво се чудиш бе! И той като баща си кмета пей дава за всяко мюзевирджийство…

Или когато подлият Голос ковеше грозната си интрига, бай Димитър бояджията, бащата на актьора, не на шега му се закани от „салона“:

— Злодей неден, ще те науча аз тебе, щом се прибереш довечера!…

Но единственият път, когато усмирителите на Дели Пенчо съвсем за малко не се намесиха, беше в края на първото „деяние“, когато наред с ръкоплясканията се разнесоха и оглушителни викове „Браво!“. Тази дума, проникнала в Сливен по дявол знае какви пътища, днес за първи път се произнасяше от българи и Дели Пенчо и неговите юначаги, като не знаеха дали не е някаква оплювка, хемен-хемен бяха готови да пуснат в действие пестниците си, ала, слава Богу, Михаил Икономов ги зърна навреме и ги озапти.

Изобщо нямаше човек измежду зрителите, който да не е доволен от театрото. Не правеше изключение и кметът Йоргаки, защото неговото главно изискване се спазваше безпрекословно — пиесата се изнасяше „без да се намеси друг вид представление“. Да, но „писано било“ именно тази част на уговорката да бъде нарушена.

То стана в края на „трагическото представление“. Вярната прислужница Берта разкри на графа грозната заблуда, в която бе въвлечен, двуличният хофмайстер получи справедливо възмездие за интригите си, правдата възтържествува и за многострадалната Геновева… И когато двамата „мъртъвци“ Драко и Голос не без усилие изтеглиха за последен път завесата и гръмнаха новите ръкопляскания и „Браво!“, между двете й платна се промуши един, чието място и външният му вид съвсем не подхождаха на салона, още по-малко — на пещерата на Геновева. Беше Стефан Гидиков в пътнически дрехи и с високи чизми на краката, а вълнението му просто искреше около мършавата му фигура. Воднистите му очи, изпълнени със сълзи, огледаха внезапно смълчаната публика и устните му произнесоха на просекулки:

— Братя…, мили братя…, българи… Преди седмица… Негово Величество… на двайсет и осми февруари… височайши ферман… — После внезапно се овладя, та довърши свързано: — Издаден е ферман за бъл-гар-ска ек-зар-хия, братя! След пет века родната наша православна църква въз-кръс-на!…

Последва само миг мълчание, в който зрителите изглеждаха като зашеметени, сетне всички скокнаха на крака и екна такъв гръм от щастливи възгласи, от който покривът на Взаимното само по някакво чудо не се срути. Беше невъобразима смес от благословии, възхвали, ругатни по адрес на Фенер, добропожелания и обикновен ликуващ рев, в която възторгът поглъщаше и удавяше отделните слова. Димитър хаджи Иванов прецени, че небивалата радост не може да не бъде ознаменувана и от оркестъра, та по негов знак музикантите подхванаха една мелодия, която съвсем не беше от богосмирените. Дали поблагоразуми, че в този случай е редно и малко „да се направи политика“, но Стефан Гидиков сам започна да вика, а с ръце прикани и другите да го последват: „Падишахамъз чок яша!… Падишахамъз чок яша!…“[5] И само един в „салона“ беше и недоволен, и смъртно обиден: Йоргаки чорбаджи. В случката той видя едновременно и престъпване на разпоредбата му, и последен, този път вече смъртен, удар върху елинизма в църквата. Той се надигна от „ложата“, в която беше с троица от другите общинари, проправи си път до най-предната и не подшушна на мютесарифа, а му извика с всички сили, за да превъзмогне гълчавата:

— Да внесем ред, мютесариф ефенди. Превърнаха театрото в бунтарско сборище. Да проводя ли в конака за заптиета?

— Ти луд ли си, чорбаджи? — отговори му по същия начин Хайдар бей. — „Падишахамъз чок яша“ ли е бунтарското тука? Или ти дръзваш да оспориш фермана на нашия господар?

Думите, разбира се, не се чуха, но всички забелязаха разговора им, досетиха се и за естеството му. Като не знаеха какво ще последва, хората малко по малко замлъкнаха. Но щом се видя как Йоргаки „с подвита опашка“ се връща към мястото си, избликът на всеобщата радост отново изпълни „салона“. И точно тогава един толкова кльощав мъж, че дрехите му се въртяха като гол кокъл в тенджера около него, стъпи на чина си и размаха ликуващи ръце към артистите, които междувременно се бяха появили пред завесата, за да се присъединят към тържеството. Беше обичаният от всички учител Димитър Инзов Злъчката, който преди тридесет години на тези слаби плещи бе изнесъл борбата срещу гърцизма в българското училище. Поради сплеснатия си нос той обикновено говореше гъгниво, но сега, макар и задавен от сълзи, гласът му прозвуча ясно и звънливо, като песен на родопски чанове:

— Давайте, давайте по-често представления, приятели. Виждате — сам Бог обича Българското театро: преди десет години вестта за „Българския Великден“ в Цариград дойде точно когато изнасяхме „Михал“, пък днес…

Последните му думи се загубиха в новия взрив на ликуването[6].

Бележки

[1] Автентично — срв. Юбилеен сборник на читалище „Зора“, с. 44.

[2] Автентично — пак там.

[3] За да не утежняваме романа с допълнителни герои, тук съзнателно променихме (с изключение на Петър Чинтулов) състава на изпълнителите. Всъщност главните роли са били изнесени от Георги Петров — граф Зигфрид, Димитър Хаджи Кондев — Геновева, Георги Бояджиев — Голос, Тодор Проданов — Берта и др.

[4] За съществуването на този оркестър, гордост в културната история на Сливен, се споменава в много извори и публикации, но се знае, общо взето, непростимо малко. Състоял се е от четири цигулки, две китари, малък хармониум, физхармоника, кларинет, две флейти и голям барабан. Първата му публична изява е била именно във връзка с представянето на „Геновева“. На интересуващите се препоръчваме статията на Андрей Андреев. Сливен в музикалната история на България, в-к Сливенско дело, бр. 31 и 38/1973 г.

[5] „Да живей падишахът“; същото е и военен поздрав.

[6] Представянето на „Геновева“ в Сливен е било крупно за времето си събитие не само за града, но и за цяла България. Отразено е от почти всички тогавашни български вестници, а за него се е говорило и писало и дълги години по-късно. На читателя с по-специални интереси препоръчваме напр. Д-р Добри Минков. Петдесетгодишнината на Сливенския театър. Илюстрация Светлина, г. ХХХІ, кн. 1; Захария Киров. Исторични бележки за българското народно читалище „Зора“ и Атанас Николов. Два момента от театралния живот на читалището „Зора“ в цитирания Юбилеен сборник на читалище „Зора“, с. 43 и сл. и 204 и сл. Д-р Симеон Табаков. История на град Сливен, т. ІІ, с. 555.