Цончо Родев
И стана ден (87)

9.

После събраха са башибозуци и… защото имаше сняг, оловиха дирите на бонтовниците…

Приписка на поп Янко от Котел

Загубваха се и пак се намираха. Разпиляваха се и пак се събираха. Преброяваха се и пак се оказваха в неизвестност.

Никой нямаше точна статистика (така се казваше тогава) колко са убити, колко са се загубили и колко, уплашени, са побягнали. Тъй или иначе на Кална Усоя нощуваха Стоил, Иларион и още само единадесет момчета. Нощуваха ли? Не, мокри до кости, те прекараха нощта в зъзнене и в подскачане от крак на крак, а сякаш за подигравка околовръст по хълмовете весело виеха езици огньовете на потерите.

— Нищо — казваше при тази гледка войводата, — нека да им е топло на поганците. Така сънят по-лесно ще натежи на очите им.

Разбираше занаята си този човек, натрупал бе опит в стрелби и преследвания не от страниците на дебели книги. Вечерта от огньовете се чуваха зурли и дайрета, към полунощ всичко се укроти, а когато пламъците се снижиха и се превърнаха в жълти петна, Стоил каза:

— Сега е наш ред. Заспали са и стражите им, та няма кой да хвърля дърва в огъня. Вървете един след друг и като вълци стъпвайте в следата на предния. Аз ще бъда пръв и ще дебна да не настъпя суха съчка…

И така ги изведе от капана. Какви ли хитрости не приложи след това! Крачиха заднешком, за да оставят обратни дири, газиха в поточета, влачиха перести клони връз стъпките си — уви, нищо не помагаше: турците дори и да загубваха за час или два дирите им, после издайническият сняг отново им ги показваше. Било, щото било, когато мразовитото слънце надникна между облаците и огря планината, остатъкът от четата бе на Демир капия. Точно тринадесет души, колкото бяха и на Кална усоя — нито един не се бе загубил по време на безпримерното нощно бягство.

— Ще се скрием тук — реши войводата. — Пътят е отъпкан от друмници накъм Елена, наоколо има шубраци и повалени дървета — да се надеем на Бога, че ще останем незабелязани от потерите.

Наистина една потеря мина и не ги забеляза; не я разпознаха, разбира се, но тя бе потерята на Осман, новия бьолюкбашия на Сливен. Да не беше мъчителният глад и да им удържаха нервите, може би изобщо да сполучеха да изкарат тук деня и „да пратят за зелен хайвер“ потерите. Но когато се зададе от юг втората башибозушка паплач, именно нервите не устояха. И то не на друг, а на Иларион Драгостинов. Той имаше добро укритие зад едно повалено от бурите дърво, но при вида на потерята кой знае защо му скимна, че зад съседното ще стане по-незабележим. И когато най не му беше времето, метна се от едното към другото. Видяха го и някой изкрещя:

— Урун, комиталар бурда-дър!…^[1]

Руско Жейнов, който, обезумял от страх за своя любимец, с широко отворени очи следеше всичко, зърна как поне десетина пушки извърнаха черните си дула към главния апостол. Забравил всичко, включително и предвечния инстинкт за спасение на живота си, Руско не прибяга, а сякаш прелетя във въздуха, за да закрие Иларион с тялото си. Все за да отвлече вниманието на турците, малко по-нагоре, близо до пътечката, която се отклоняваше към извора на Камчия, Стефан Серткостов се изправи в целия си великански ръст и дръзко развя над главата си знамето с лъва и короната.

Всичко се оказа напразно. Руско закъсня със скока си и двете тела тупнаха едно подир друго — мъртви още по време на летежа им, всяко с по една дузина куршуми в себе си. Отдолу, ще речеш, прострян на една страна за сън, лежеше Иларион Драгостинов. А върху него, с ръка през гърдите му, сякаш го прегръщаше в смъртта, бе паднал Руско Жейнов.

Не ги остави сами в пътя към отвъдното и Стефан Серткостов. Също и той бе надупчен от безброй куршуми. Повали се по гръб, а върху него се надипли зеленият цвят на пряпореца. Знае ли някой по-достойна смърт за един знаменосец?

Също и още едно момче загина, Васил Кавлаков — то пък в отчаянието си се опита да замери предводителя на башибозуците с пушката си. А в нея имаше топка кал, не барут…

Стоил обаче не се поддаде на чувствата си. С тихо подсвирване той даде знак на останалите да се изтеглят надолу по стръмното към извора на река Азма дере. Не ги преследваха — с викове на дива радост турците останаха на Вратника да режат главите и да си делят дрехите и съдържанието от джобовете на загиналите. Осман бьолюкбаши, който междувременно се бе върнал с хората си, привлечен от гърмежите, взе за себе си само едно нещо от ягмата, но то му се видя най-представителното от всичко — сабята на Илариона.

… За да заличи следите, Стоил заповяда оцелелите половин час да газят ледената вода по самата среда на Азма дере. Когато най-сетне излязоха и налягаха, капнали от глад и умора, на една поляна — влажна, но с вече разтопен сняг — те отново се преброиха. От цялата войска на Втори Сливенски революционен окръг бяха останали само шест души: войводата, Георги Дражев, Андон Кутев, Кондю Кавръков, Михаил Гаджалов и Васил Желчев. Тези бяха хората, които беряха душа, но още се надяваха да сразят петвековния тиранин…