Към текста

Метаданни

Данни

Серия
Тътени (3)
Включено в книгата
Година
(Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
Характеристика
Оценка
5,9 (× 40 гласа)

Информация

Сканиране
Диан Жон (2011)
Корекция и форматиране
taliezin (2013)
Допълнителна корекция
Диан Жон (2013 г.)
Допълнителна корекция
moosehead (2018)

Издание:

Цончо Родев. И стана ден, 1998

Редактор: Добромир Тонев

Художник: Емил Марков

Технически редактор: инж. Станислав Лулов

Набор: Юлия Ташева

Коректор: Юлия Ташева

ISBN: 954 442 067 3

Издателство „Христо Г. Данов“ — Пловдив

Печат „Полиграфия“ АД, Пловдив

История

  1. — Добавяне
  2. — Корекции от Диан Жон
  3. — Корекция на правописни и граматически грешки

12.

— Диспозиция за четвърти януари хиляда осемстотин седемдесет и осма година… — диктуваше Кардашевски, докато крачеше на дългите си крака от ъгъл до ъгъл в стаичката, която бе провъзгласил за свой щаб в село Бинкос.

— Дис-по-зи-ци-я за че-твър-ти я-ну-а-ри… — повтаряше си под носа щабният ротмистър Слюсарьов, докато дращеше усилено под светлината на две лоени свещи.

И двамата не подозираха, нито пък някога щяха да разберат, че вписваха една дата, утрешната, която за дълги десетилетия щеше да остане паметна за града под Сините камъни и за неговите жители.[1] Защото рядко биват дни, които да донесат светлина след една нощ, продължила цели пет столетия…

* * *

Когато дивизионът пристигна в Бинкос, казашкият полк на Бакланов вече го чакаше там — събитията около Твърдица бяха забавили драгуните. След неизбежната размяна на информация и след обсъждане на подробностите с капитан Силдаров решението на майор Кардашевски за следния ден изглеждаше така: атаката на Сливен и евентуалния сблъсък с ариергардните турски части (опитът от Твърдица вече си казваше думата) той запазваше за себе си и своите драгуни, докато на казаците възлагаше да избиколят града от юг и да прочистят набързо района около Лъджите, Бършен и Краставо поле (двамата с Бакланов щяха да припаднат от смях, когато Силдаров им преведе значението на последното име) от възможните башибозушки шайки, скитащи за плячка, и да продължат към Ямбол, както беше заповедта на генерал Радецки.

— Всичко ще бъде изпълнено, господин майор — кимна полковник Бакланов. После изостави служебния тон: — Сега, ако нямате нищо против, ще отида в квартирата, определена за мене, да си поопъна кокалите след днешната езда. Но преди това една молба…

— Молба ли? Стига да е във възможностите ми да я изпълня, няма да ви откажа нищо, господин полковник.

— Сбърках, трябваше да кажа по-скоро ходатайство. Нали ви е известно, че началник-щабът на 24-ти полк пожела да дойде с моите казаци? Ходатайството е за него, господин майор. Подполковник Корзухин има някакви лични причини да отиде в Сливен, а при вашата диспозиция това ще бъде невъзможно, ако остане при мене.

— Разбрах и не възразявам. Изпратете ми го, господин полковник. Утре, ако ни закриля Всевишният, ще влезем заедно с него в Сливен.

Подполковникът се яви точно когато Кардашевски и Силдаров вечеряха. Тъй като майорът отдавна познаваше Корзухин, веднага му спести всичките задължителни церемонии по представяне и прочие:

— Заповядайте, Василий Романович, заповядайте, споделете трапезата и виното ни. И без това нашият стопанин бе толкова натъжен, че не му осигурих като гости цялото офицерство на дивизиона.

Беше вярно. Както навсякъде от Свищов дотук също и в Бинкос хората се надпреварваха да оказват всяко възможно гостоприемство на „братушките“ — нямаше по-голяма беда за българина, ако къщата му е останала без гост-руснак.

Подполковникът остави фуражката си и приседна до тях, но не посегна веднага към гозбите и виното.

— Истина ли е, Леонид Иванович, че при вас има българин от Сливен, който утре ще ви служи за проводник до града?

— Не само че е истина, но ето го цял-целеничък пред вас, приятелю.

— В униформа на капитан?

— Той действително е капитан от армията на Негово императорско величество. Сражавал се е за нас и край Севастопол, и в Кавказ, а после е преминал под разпорежданията на полковник Артамонов.

Корзухин се обърна към българина:

— Много ми е приятно… Може би познавате не само пътя към Сливен, но и някои сливенци, господин капитан?

— Не може да бъде другояче — на великолепен руски език отговори Иван Силдаров, — щом съм родом от този град. Е, наистина отсъствувах от него повече от двадесет години, но в последната година и половина възстанових много от някогашните си познанства.

— Да знаете случайно дома на семейство Силдарови?

Иван изпусна вилицата.

— На кое семейство? На кое семейство?…

— Силдарови. И по-точно — на Бяно Георгиевич Силдаров.

— Свети Боже! — изпъшка изумено Кардашевски и белегът на лицето му отново заприлича на въпросителна. — Ами че Силдаров е пред вас, Василий Романович!…

— Василий Романович? — слисано повтори Иван. — Да не сте синът на Роман Алексеевич Корзухин? Боже мой, та вашите имена се споменават у дома наред със светците от календара, господин подполковник!

— Тогава вие сте…?

— Иван Бянович. Зная ви само по име… както впрочем и вашия баща. Защото когато сте идвали тук през петдесет и трета, аз като доброволец марширувах от Москва към Севастопол. — Той се поколеба. — Но сигурно не сте същият Василий Корзухин, който е отишъл при баща ми в планината?

— Защо мислите така?

— Простете откровеността ми, но… защото сте само подполковник, господине. Онзи младши офицер от петдесет и трета би трябвало да бъде поне с една-две генералски звезди на пагона.

— Причината е в миналото на баща ми. Научиха, че е декабрист. В нашето министерство не забравят такива неща, Иван Бянович. И макар че баща ми не е вече между живите…

— Починал е?

— Да, представи се[2] преди девет години.

Българинът се прекръсти.

— Ще бъде тежък удар за баща ми. Но утехата пък ще бъде от това, че подир толкова години отново ще срещне вас, Василий Романович. Но ние вероятно дължим известни обяснения на нашия стопанин…

Леонид Иванович Кардашевски отметна русия си перчем, който бе се свлякъл върху челото с белега:

— Говорете си, говорете си, господа — каза майорът с променен глас. — Но трябва да ви предупредя, че по никакъв начин не ще успеете да ме изненадате. Дори да ми кажете, че сте братя, които като в приказките са били разделени от зла сила още в люлката. Или ако единият е дошъл от Луната, а другият от Марс. Невъзможно е да ме изненадате, разбирате ли? Вече имам доста опит в тази война…

— Не, не сме братя — засмя се насреща му Корзухин. — Още по-малко сме от Марс… Работата е далеч по-проста.

— А, защо?! — шеговито му възрази Иван Силдаров. — Тъй като бащите ни са побратими, ние се оказваме нещо като братовчеди…

— Ето, виждате ли! — изпъшка Кардашевски. — Оставям ви да си приказвате, господа. На мен повече нито ми се слуша, нито ми се яде. Казано накратко, убихте ми апетита и отивам да си легна. Но не прекалявайте с приказките, господа. Имам нужда утре капитан Силдаров да е свеж като люляк през май…

… И капитан Силдаров беше свеж, и качествата му на проводник — превъзходни[3], но въпреки това дивизионът се забави. И не защото — като в Твърдица — имаше да преодолява укрепени турски части, а поради затруднения от самата природа: Тунджа бе придошла, та драгуните трудно намериха брод, на места по пътя имаше а натрупани преспи, другаде пък бе заледено и конете губеха равновесие… Тъй или иначе отдавна бе преминало пладне, когато изкачиха една обла височина (българинът я нарече със странното име „Джан-Куртаран“) и проводникът дръпна юздите на коня си и посочи с ръка:

— Сливен!…

Драгуните от двата ескадрона се струпаха около него и майор Кардашевски. Мнозина зацъкаха с език: отдавна не бяха виждали такъв голям и целия варосан в бяло град, а високо над него — скали със цвят на избеляла от слънцето и ветровете синя униформа.

Майор Кардашевски не си позволи да се отдава на съзерцания. Той се разпореди за бойния ред, изпрати разезди напред и встрани и повтори жеста и думата на българина:

— Към Сливен. Търсооом… марш!…

Предпазните мерки се оказаха излишни — никакъв враг не излезе насреща им, но и никакъв посрещач. Те сякаш не влязоха в град, а в мъртвило, което случайно имаше улици, къщи и дворове. Никаква следа от живот и тропотът на конете като че нарушаваше тишината, царяла тук от сътворението на света.

Кардашевски понамали хода на коня си, за да бъде застигнат от препускащите зад него Силдаров и Корзухин.

— Какво ще кажете за тази пустош, капитане? — попита. Не си даде сметка, но говореше приглушено, както се говори в гробище.

— Хората са избягали от смъртта, господин майор. Или…

— Или?

— Или не са успели да избягат от нея. Беше ад, господин майор. Воювал съм и зная какво е война. Повярвайте, тук беше по-страшно…

— Вижте! Вижте!… — прекъсна ги Корзухин. — Ей онази врата се открехна и пак се затвори. Сигурен съм, видях с очите си…

Иван препусна до посочената врата. Опита бравата, но тя, разбира се, не се отвори. Тогава се надигна на стремената и извика:

— Не се крийте, хора! Не виждате ли — свободата, свободата дойде!

Зад вратата се чу сподавен говор — обитателите на къщата очевидно се съвещаваха. Най-сетне един глас се престраши да попита:

— Ти кой си?

— Българин и сливналия.

— Ако си българин, повтори след мене: „Во имя Отца и Сина, и Святаго духа. Амин.“ — Иван повтори веднага, но вратата все още не се отваряше. След малко същият глас попита: — А какви са тия конници в униформи? Не са ли низами на Реуф паша?

— Какви ти низами, човече? Видя ли по главите им фесове? Дядо Иван е това, разбираш ли, братушките! Така, със заключени порти ли ще го посрещнем? Не е ли грях пред Бога и пред славянството?

Още малко мълчание. После вратата леко-леко се открехна, едно ококорено колкото филджан око надникна през цепнатината. Иван сметна за необходимо да направи широк, по̀казен кръст. Тогава вратата се отвори напълно и от нея прекрачи старец и, разплакан, затича тромаво напред, улови крака на един от конниците (случи се Корзухин) и занарежда благословии, докато обливаше ботуша му със сълзи. Сетне се посъвзе и се развпка с треперлив глас:

— Ганке!… Кирчо!… Божиле!… Излизайте от скривалищата, хора!… Дядо Иван е дошъл!… Излизайте!… Чувате ли, Дядо Иван!…

По стъпките му приближи една старица, от някои съседни къщи също наизлизаха посърнали и невярващи на очите си мъже и жени. После, осъзнали истината и явно объркани, незнаещи какво да правят, я удариха на плач и запрегръщаха, и зацелуваха конете, амунициите, ботушите на ездачите.

Майор Кардашевски, който бе наблюдавал сцената със смес от удивление и разчувствуване, даде знак с ръка — напред! — и ескадроните потеглиха, придружени от шепата разплакани посрещачи, преминаха един широк и добре построен мост, а отвъд него — сякаш паметник на унищожението — се ширеха изпепелени чаршии и почернели от огъня стени, които, виждаше се, само допреди ден-два са били китни и богати къщи.

Конниците направиха един безцелен кръг по пустия площад, сред който, полуразрушено, стърчеше нещо, което напомняше фонтан. Кардашевски смушка коня си и отново приближи до своя проводник:

— Е, Иван Бянович, можем да смятаме, че Сливен е свободен, а?

— Почакайте, докато хората, които са побягнали из околността, разберат за идването ви, господин майор. Тогава, уверявам ви, ще говорите с други думи и… по друг начин.

— Съжалявам, но не ще мога да послушам съвета ви. Сам знаете, челен отряд съм… Ще се върна за пренощуване в този квартал отвъд реката — Кардашевски говореше за Клуцохор, — там като че ли има повечко здрави къщи и, хм, повече живот.

— Няма ли да направите честта на бащиния ми дом?

— За втори път ще ви кажа, че искрено съжалявам, драги. Дълг, какво да се прави. А утре рано ще продължа към Ямбол, ще пратя няколко души и към Котел. Но на вас с подполковник Корзухин разрешавам не само да отидете до бащиния ви дом, но и да се отделите от дивизиона. Да, да, и вие, Василий Романович. Присъединете се после към главните сили на генерал Безяев. А ние… Да се сбогуваме, Иван Бянович. От сърце ви благодаря за всичко, което направихте за мен лично и за хората от дивизиона.

Те се прегърнаха. После майор Кардашевски направи знак с ръка и двата ескадрона изтрополяха по моста назад към Клуцохор. До руините на „шадърфана“ останаха само Иван и Василий Корзухин и махаха за поздрав подир драгуните.[4]

* * *

Таша притисна глава о рамото му:

— Някой се опитва да насили портата, татко!…

Бяно извади револвера от пояса си и го погледа втренчено няколко секунди: виждаше се, че си припомня как се действува с „това нещо“.

— Ти стой тука — каза й. — Аз крадешком ще отида да проверя.

Успя, но само наполовина. Още слизаше от хаета, когато забеляза как един човек се прехвърли през дувара, с един ритник изби подпорната греда, после се залови да вади джугата от мандалото. Бяно Абаджи несръчно вдигна револвера, но сетне се разколеба: пришълецът беше в униформа, но не турска, а някаква по-бамбашка и във всички случаи не с фес, а с фуражка на главата. Непознатият отвори и през вратата влезе още един в същата униформа, като водеше за юздите и два коня.

С револвер в ръка Бяно Абаджи измина последните стъпала. И точно стъпи на калдъръма, когато онези го видяха. За момент останаха неподвижни — старият човек до стълбата и двамата в особената униформа до дворната врата. После първият, онзи, който се прехвърли през дувара, килна настрана фуражката си и с разперени ръце се спусна през двора. Два вика се сляха в един:

— Тате!…

— Иване!…

Прегръдка, от която костите и на двамата изпукаха.

— Таша? — попита после Иван. — Жива и здрава ли е Таша, тате?

— Горе е. И те чака, сине. Чака те всичките тези дни и нощи, не е мигнала нито за минута.

Иван се втурна към стълбата, но направи само две крачки, сети се нещо и се върна.

— Ела да видиш кого ти водя, тате. А вие, господине, свалете фуражката…

— Василий! — тежко и несръчно се затича към госта Бяно. — Свети Боже, помогни ми да не умра от толкова щастие наведнъж… — Той прегърна офицера, после го отдалечи от себе си. — Наистина ли си ти, Василий?

— Аз съм, чичо Бяно.

— Носиш ли ми вест от баща си?

Онзи отклони очи.

— Нося нещо много по-важно, чичо Бяно. Свободата. Онази сладка свобода, която вашият народ е чакал цели петстотин години.

Те стояха прегърнати посред двора и мълчаха. Имаха толкова много неща да си кажат, че не знаеха откъде да започнат. Но и Иван не им даде възможност. Той се появи откъм къщата, като почти влачеше подире си Таша. Бяно забеляза, че лицето на младата жена бе обляно в сълзи.

— Тръгвайте, хора! — каза пътем Иван и продължи към изхода.

— Къде? — сети се да попита Бяно.

— Към митрополията, тате. Ще помоля дядо Серафим да ни венчае тутакси. Искам свободата на Сливен да бъде посрещната от семейство Таша и Иван Силдарови.

— Но чакай, човече. Ами че вие дори кумове си нямате…

— Ето го единия. — Иван кръстоса поглед с Корзухин. — Нали няма да ми откажеш, побратиме?

— Кой би отказал такова нещо!

— А вторият? — продължи с въпросите си старият човек.

— Няма да е лошо да поканите Кардашевски — предложи руснакът. — Той е много загрижен, знаете, как щял да разказва на внуците си за тази война. Ето за него един чудесен епизод: атакува с дивизиона си Сливен, за да стане веднага кум на един руски офицер от български произход…

— Далече ми е, не искам да губя толкова време — нетърпеливо възрази Иван. — Все ще намерим втори човек по пътя.

— Да поканим госпожица Аргира Димитрова — обади се Таша, като продължаваше да бърше очи с опакото на ръката си. — Зная къде се крие от „бозгуна“ — тя положително ще се съгласи.

— Добър избор — съгласи се Бяно Абаджи.

Уловил Таша за ръка, Иван почти я повлече подире си. Корзухин тръгна след тях, като си мърмореше:

— Боже мой, за пръв път виждам сватба, която да прилича на кавалерийска атака.

Понечи да поведе със себе си и стареца, но Бяно отклони:

— Вие вървете, вземете госпожица Аргира и продължете към митрополията. Но да ме чакате за тържеството, ей! Аз ще дойда след малко.

Каза „след малко“, но не беше съвсем „малко“. Осъзнал чудовищното положение — братушките да са донесли свободата, пък да няма кой да ги посрещне като света, — той се почуди що да стори. Една наглед нелепа мисъл му мина през ума веднага след като изпрати своите. И начаса тръгна да я изпълни. Без дори да хлопне вратата зад себе си, той пое към центъра на града и след малко откачи желязното клепало на храма „Свети Димитър“. После тръгна на зигзаг по пустите и наглед мъртви улици на Кафтанджийската и Мангърската махала, биеше с всички сили клепалото (след няколко дни щяха да открият, че желязото се е спукало от ударите му) и викаше колкото му глас държи:

— Ставай, народе български!… Излез от тайниците, народе!… България възкръсна!… След петвековна нощ дойде ден и за нас!… Ставай, народе български!… Излез и посрещни братушките-освободители!…

Отначало никой не се отзова на призивите му, но постепенно някои порти се пооткриха. Познали човека с клепалото, наизлязоха още хора. Когато се събраха двадесетина-тридесет, Бяно Абаджи отдели трима по-млади или поне по-здрави от тях и ги изпрати по трите главни направления, където „бозгунът“ бе прогонил сливенци — към Бармук баир, към Кара-кютюк и към Куминя:

— Ще им кажете да слязат още нощес — нареди им. — Ей тъй на̀: Бяно Абаджи им заповядва да се приберат начаса и да посрещнат Дядо Иван както подобава. Разбрахте ли? Тръгвайте тогава, докато още виждате пътя в краката си.

А когато тримата пратеници поеха към планината, се обърна към останалите: — А вие — след мен! Каня те на сватба, народе български. Нека се запомни тъй: че свободата в Сливен е дошла и с нов живот…

Пообърканите сватбари тръгнаха след него. И едва прекрачиха в митрополията, чуха малко слабия, но звънлив и тържествен глас на дядо Серафим:

— Венчается раб божи Иван и рабиня…

Неочаквано между гостите се озоваха и неколцина турци с фесове на главите; после се разбра, че те са се крили в митрополията и са излезли от скривалището си, за да разберат каква е тази тупурдия.

… И стана така, че един представител на прочутия с родолюбието си род Силдарови се венча в руска униформа, а сред сватбарите имаше и мюсюлмани с фесове на главите…

Бележки

[1] Всички дати в книгата са по стар стил.

[2] Изразът „представи се“ често се е употребявал през епохата вместо „почина“ или „умря“. Навярно е съкратена форма от „представи се пред Бога“.

[3] Исторически факт е, че дивизионът на майор Кардашевски по пътя към Сливен е имал за проводник (т.е. човек, който познава пътя, водач — рус.) българин. Според Табаков. История на…, т. ІІ, стр. 321, бележка под черта, той се е наричал Коста Карадимитров.

[4] За нуждите на романа представяме, като че ли освобождението на Сливен е станало в по-ранен следобеден час, докато в действителност това е било по мрак, към 17,30 часа. Това е единственото ни отклонение от истината — всичко друго е предадено с документална точност. В подкрепа на твърдението ни ще приведем част от доклада на началника на Твърдишкия отряд генерал-лейт. Малахов с дата 5 януари 1878 год:

„Вторият дивизион на 13-и драгунски на Военния орден полк под командата на майор Кардашевский заел вчера, 4 януари, в 5,30 следобед г. Сливен (действувайки) едновременно с казашкия полк на полк. Бакланов, който се съедини с драгуните в с. Бинкос.

Центърът на града е изгорен; турската войска от Стара река, Сливен и Ямбол спешно отстъпила към Адрианопол; жителите българи се връщат в своите домове. Телеграфният апарат е взет от турците, жиците и стълбовете са цели…“

А за първия контакт на освободителите с местното население ще приведем един откъс от цитираната вече „Възпоменателна книга за 50-годишнината от…“: „Следобед на 4 януари към Сливен е настъпил един руски кавалерийски отряд, състоящ се от два ескадрона драгуни. Изплашеното население още повече изтръпва — предполагали са, че идат турски конници. Разездите са се задали откъм «Джан-Куртаран». Когато са били вече на «Харманите», ония, които са ги познали, са тичали към тях. Недоумявали какво да правят. Целували им са ръцете, ботушите, конете… други са тичали пред тях и са плачели. Трети са изнесли вино и са черпели новите «гости». И все пак, разправят паметливи очевидци, улиците били съвсем тихи и пусти, а посрещачите тъй малко. Когато кавалеристите «казаци» са стигнали отсам «Големия мост» в Сливен, разположили са се до сегашното помещение на Популярната банка (б.а. — днес «Център за културни и стопански връзки»). След малка почивка те се върнали обратно в Клуцохор, дето са и нощували… На другия ден единият от ескадроните отпътувал за Ямбол, друга част се върнала да съобщи положението, а 7 души са отишли в Котел, за да го обявят за свободен. Тези 7 освободители са били посрещнати най-тържествено от целия град отвън града. Дошлите в Сливен първи руски войници са били от драгуните на майор Кардашевски.“

И един последен второстепенен щрих към описанието на паметния 4 януари 1878: в сливенския квартал „Клуцохор“ майор Кардашевски е пренощувал в дома на Кавалджиеви.