Цончо Родев
И стана ден (61)

9.

Въпреки предупреждението на Танас Яваша, верния им ятак от Артаклари^[1], че нощес ще ги споходи гост из Сливен, Стоил не измени нито реда в дружината, нито привичките си. Когато септемврийската нощ вече прихлупваше планината, той нареди да угасят пламъците и в огъня да остане само жарава, после определи постовете и назначи смените за тях, накрая метна на рамо ямурлука си и се отдалечи от момчетата. Такъв беше навикът на войводата, придобит от дълъг опит в Батовската гора и Добруджа — да спи отделно от четата и никога две нощи на едно и също място^[2]. Удари първо по нанагорнището, сетне се върна донякъде по стъпките си, избиколи към запад и се сгуши в една трапчинка, забелязана още през деня. Услуша се, но не чу нищо извън обичайните звуци на планината. Тогава се зави в ямурлука, подложи ръка под главата си и начаса заспа. Това мигновено заспиване също му беше „кяр“ от хайдушкия живот — когато те гонят потери и всяка минута за почивка ти е преброена, нямаш време за нагласяне.

Събуди се рязко и изведнъж, както се събуждат горските животни. И пак както горските животни не помръдна, само наостри слух. Да, не се бе излъгал, някъде се почукваше камък о камък: три бързи удара, подир това два на по-рядко, както беше уговореният знак с ятаците му. От укритието си Стоил проследи всичко по шумовете — срещата и разпознаването с поста (ясно отличи гърления изговор на Йовчо), отвеждането на гостите до тлеещия огън, надигането на другите момчета. Войводата не побърза да се присъедини към тях. Научен на предпазливост, той първо опипа оръжието в силяхлъка си, после с крадливи стъпки на лисица се спусна надолу, откъдето бяха дошли посетителите. Слухтя и се взира в тъмнотата някое време, пък едва като се увери, че гостите нямаха „опашка“, все така безшумно приближи към останалите.

Още не го бяха усетили, когато той хвърли наръч съчки в жаравата, та лумна огнец и освети хората. И се познаха:

— Стоиле!…

— Димитре!…

Стоил войвода не беше твърде по външните прояви на разчувствуванията, но този път не се удържа и сграбчи в прегръдките си госта. Защото бе не някой случаен познат, а Бял Димитър Събев, с когото още преди години бяха давали дума пред Левски за вярна служба на България. Прегръдката трябва здравичко да е разтърсила новодошлия, защото калпакът му се капична настрана и под него лъсна черепът — гол и гладък като кокошо яйце.

Бял Димитър го улови за раменете, отдалечи го на една ръка от себе си и се взря в него:

— Ууф! — възкликна. — Станал си дваж по-страшен, Стоиле. Човек може да те сбърка с мечка-стръвница, бе. Не е за чудене, че амуджите се стряскат нощем, когато сънуват каяфета ти.

— Остави това, ами седни и разказвай. И за Сливен разказвай, и за онуй, дето тресяло, казват, Ески Заара. А вие — обърна се към хайдутите си, — погрижете се за Танаса. И прегледайте що ни е донесъл от Артаклари в торбата си.

… Вече около два часа седяха един до друг край огъня и си приказваха. Всъщност говореше главно Бял Димитър, а Стоил го прекъсваше рядко, но винаги на място.

— Ще излезе — каза например по едно време, — че вие в Сливен здраво сте се изпокарали. Защо? Има̀не ли делите? Или за пуста власт?

— Нямахме единство по призива на ескизаарци. Повечето настоявахме да грабнем пушките и да въстанем. Други обаче се възгещисваха: нахалос щяло да бъде туй, нямали сме подготовка и прочие.

— Ъхъ̀ — замислено произнесе Стоил. — Отминало е времето на вехтите войводи и на четите, сега трябва да се действува като в черковните борби — целият народ да се вдигне като един.

Димитър Събев го изгледа слисано.

— Някой от нашите даскали ли ти наприказва тия, Стоиле? Зер ако не броим черковната борба, сякаш дума по дума повтаряш тяхното.

— Не, не са даскалите. Един стар и мъдър човек ми го каза пролетес. Остави това и карай нататък. Какъв хабер имате от Железник?

Гостът му разказа, каквото знаеше. Не беше нито много, нито радостно: Георги Икономов и другите апостоли вдигнали няколко чети, но едни се разпилели по пътя, други се разминали и не могли да се срещнат, комай до истинска битка с турчина тъй и не се стигнало, само няколко души погинали в случайни сблъсквания. А сега и в Железник, и другаде в Българско турците заптисвали, търсели нишката на съзаклятието. Сливен, разбира се, не останал незасегнат, неколцина здрави и сигурни люде били в хапуса: Кондю Кавръков („Нали го помниш от едно време, кундураджията?“), Михаил Гаджалов, двама-трима от по-младите… Но народните дейци вярвали, че ще се отърват най-много с по един пердах: едно, че били юнаци и нямало да се разбъбрят, и второ, че на дело нямало и какво да кажат — те се готвели да накажат един турчин-злочинец, ама това си била вътрешна работа, сливенска, нямала връзка с ескизаарската буна.

— А Таню? — неочаквано попита Стоил.

— Какво Таню? Забравил ли си, че гние вече две години в Диарбекир?

— Ъхъ̀, значи, не знаете. Таню лятос си е прибрал партакешите и рекъл едно „хошча калън“^[3] и на Диарбекир, и на Анадола. Рекох, че ще да е дошъл да разпалва буна в Сливен, ама трябва да е вдигнал праха на друга посока. Карай нататък!

— То комай няма повече „нататък“, Стоиле. Такива ми ти работи в нашия Сливен.

Войводата остана известно време мълчалив и неподвижен, загледан в играта на пламъците. Докато го наблюдаваше, Бял Димитър си каза, че всъщност от лицето му се виждаха само очите с острия поглед — всичко друго се губеше в гъстата четина на брадата и мустаците и в рунтавите вежди.

— От цялата работа разумявам — каза Стоил най-сетне, — че онези измежду вашите, дето са били против въстанието, са имали право. Може и да ти става чоглаво, когато ти го казвам, ама е тъй. То и на мен ми е чоглаво, че онзи стар човек, дето говореше за вехтите войводи като за минала работа, е хортувал истината, ама няма как, трябва да му направя евалла на думите. И ако искам да съм полезен, да зарежа „лявото“. И невям тъй и ще направя, Димитре.

Бял Димитър видимо трепна. И макар че беше хладна септемврийска нощ, по голия му череп лъснаха капчици пот.

— Какво значи туй, Стоиле? — попита дрезгаво.

— Ам’чи туй, което чуваш: да разпусна дружината и през Дунава — във Влашко. Където вече няма хайдути, а само истински революционери.

— Сакън, не думай, кардаш! Че нали съм дошъл при тебе анджък като при хайдутин и войвода, народен отмъстител!…

Косматото лице се изкриви — Стоил вероятно се бе засмял.

— Говори де, говори! Виждаш, още съм тук, не във Влашко!

Гостът му разказа за двамата катили в Козосмоде и за поразиите им. И като обясни защо сливенските народни дейци не могат да въздадат заслужената казън, предаде на войводата молбата на всички той с юнаците си да ги смени в това дело. Говореше Бял Димитър, подбираше колкото се може по-тежки думи и долавяше, че те, както се казва, хващат дикиш: образът на войводата от мечка-стръвница все повече замязваше на бесен вълк.

— Вярно ли е туй за майката и дъщерята, Димитре? — попита войводата, когато гостът завърши разказа си; уж не повиши глас, пък се усещаше, че е напрегнат до скъсване.

— Да пукна, ако съм изрекъл барем една лъжовна дума. Щях да те подиря още през август, ама нарочно отложих. Намерих си работа в Бинкос и лично, с двете си очи и с двете си уши, изпитах работата. Тъй е, както го чу. А хората говорят къде-къде повече. Да речем това, че озлочестеното девойче хич не било единствено в казата. Имало още поне десетина със същата участ в този край.

Отново поразмисли Стоил, пък внезапно се провикна:

— Кара Георги!

— Ето ме, войводо.

Бял Димитър с изненада изгледа повикания. Не вида му — в края на краищата корав мъжага с добре натъпкан силяхлък като всички други от дружината, — а порази го лицето му. Защото на̀: намираха се в Балкана по тъмна доба, пък този Кара Георги беше така гладко обръснат, сякаш току-що е бил в ръцете на берберина.

По настояване на Стоил гостът повтори от игла до конец наученото за двамата сина на покойния Ружди бей от Козосмоде. Когато завърши, младият Кара Георги кимна смръщено:

— Всичко е чиста истина, войводо. Не съм им светил на катилите, но комай тези мръсотии с невръстни момичета са дело на Руфи Сезгин, по-стария. Тъй поне се носи приказка в Козосмоде.

— Какво ще кажеш като техен земляк: ние ще можем ли да им платим хака за безчинствата?

— Като нищо, войводо — уверено рече хайдутинът. — Преди да хвана „кривото“ туй исках аз сам да свърша, та изучих всичко изтънко: къде са им вардяните, как може да се проникне в сараите им и прочие. Ала се отказах, понеже ми стана беллѝ, че не е работа за две ръце. Но за нашата дружина ще бъде като детска игра, войводо. Особено ако го поставиш на един кантар с онова, което свършихме при Абдито в Оризаре^[4].

Стоил го изслуша, после се обърна отново към госта:

— Носи „чок селям“^[5] на приятелите в Сливен, Димитре. И им предай, че туй за двамата козосмоденски бабаити ще бъде моя грижа, аз ще им набия обръчите. И друго им предай: че таз ще бъде последната хайдушка работа на Стоил. После го търсете само като комита и революционер. — Той сложи два пръста в уста и свирна приглушено. — А сега, ако слушате мене, плюйте си на петите с тогова, Танас Яваша, и поемайте надолу. Разумно ще е преди развиделяване да сте вече на сигурно в Артаклари. — Четинестото лице отново се изкриви в някакво подобие на усмивка. — И да не си забравиш калпака, кардаш. Горските животни ще помислят, че е дошла втора месечина…

Бял Димитър намери сили да отговори в същия дух:

— Защо? Нали уж е речено, че на празна плевня покрив не се слага?

* * *

Оказа се, че Кара Георги наистина познава тези места като петте си пръста. На следващата нощ той преведе четата по някакви стръмноти, които нарече „Катърски стени“; когато после по видело минаваха по тях обратно, момчетата майтапчийски си плюеха в пазвите, но не на майтап се кръстеха и благодаряха на Бога, че нощес не са стъпили настрана, та да си изпотрошат вратовете нейде надолу по урвите. После ги прекара по една тясна пътечка, която криволичеше покрай малка, но буйна, пенеста и стремглаво забързана надолу рекичка. Ако не беше момъкът, тук щеше да възникне ново препятствие, понеже тридесетина тепавици бяха наредени една под друга по течението и от всяка се показа не куче, а цял звяр; Кара Георги обаче познаваше всяко куче по име, заприказваше го сговорчиво и хайдутите слязоха до крайната махала на Козосмоде (той я назова Косана), без изобщо някое да ги издаде с лая си^[6]. „Ама наистина е бил панта и половина — цъкаше после с език и гърлено нареждаше Йовчо. — Тъдява и кучетата са «на ти» с него…“ Не мина по най-прекия път през селото, а избиколи през разни околни пътища, като само тихо споменаваше имената на махалите: Гаджовската, Манювската, Влашката… И само веднъж Кара Георги си позволи да каже нещо повече:

— Нашите — показа на своите хора една къща. И въздъхна не на шега: — Ех, да можехме да се отбием, та да ви посрещнат моите, да ни нагостят с един лопуй!…^[7]

Така ги отведе до средната махала и показа отдалече:

— Сараите на Ружди бей.

Също и тук се разбра, че Кара Георги не се е хвалил напразно — под негово ръководство завладяването на сараите свърши за по-малко от десет минути. Щеше да мине и почти безкръвно, ако не бе пострадал Али, същият онзи Али, който през пролетта бе свалил с един куршум Делчо Чипиша от капрата, а сетне бе разпознал и владиката Серафим. Именно той се случи вардянин до широката вратня на бейовите конаци, а Рангел уж искаше само да го зашемети с един удар на кондака на пушката си, ала не прецени силата си, та му прекърши врата. Пък иначе успехът на превземането се дължеше не само на доброто разузнаване, но и на това, че четата не действуваше разпиляно, отделно човек от човек, а събрана в едно, удряше ту тук, ту там, като юмрук. Така без едно „гък“ изловиха тайфата ясъкчии на братята, после още по-лесно разните аргати (с тях всъщност се оправиха съвсем без усилие — аргатите бяха българи и българки, които не само се радваха на нападението, но и тайничко помогнаха на отмъстителите) и накрая туриха ръка и на двете разкошни къщи на близнаците.

В края на краищата, каза се вече, по-малко от четвърт час след нападението Стоил, ограден само от Йовчо и Кара Георги с обнажени калъчи (другите двама от дружината пазеха край портите на просторния двор), се изтягаше на възглавниците в широката колкото цял харман одая на Юксел бей; стараеше се да го прави „бей гиби“ и салтанатлийски, ала не му се отдаваше много-много — къде ти бейски привички в един бивш овчар и настоящ хайдутин! Навързани, пред тримата стояха в една редица Юксел и Руфи Сезгин с все харемите им, всичките по нощни ризи, жените и с по един чорап в устите — не от страх да не съберат махалата с писъците си, а за да не пречат с вайканиците си на мъжкия разговор, който предстоеше.

— Аз съм Стоил, бейляр — започна войводата; говореше наглед с благодушие, ала долавяше се, че туй е привидното благодушие на котката, която мърка на мишката в лапите си. — Трябва да сте се досетили вече. Ще да сте се досетили и за какво съм дошъл.

Редицата пред него се разтресе. Тримата хайдути забелязаха, че треперенето идеше не от жените, а от братята. И наистина в този момент не можеше да се види нищо бейско и бабаитско в Юксел и Руфи Сезгин, и то не само поради смешноватия им изглед в нощни ризи и с по два чифта космати крака под тях. Анадолската мутра на Руфи изглеждаше по-сплесната от всякога и ококорените му като палачинки очи закриваха почти цялото му лице — ниското чело, топчестия нос с четинестите мустаки под него, щръкналите настрана скули. Юксел, по-големият, се държеше малко по-курназ, но този мним и престорен курназлък беше само в русоватото лице с чипия нос, не и в снагата, която се тресеше чак до върха на голите палци на краката му.

— Бисмиллах^[8], пощади ни, Стоил войводо! — с пресъхнало гърло удари на молба Руфи Сезгин. — Заради децата ни, заключени оттатък в собата…

— И заради славата ти на великодушен човек — вметна Юксел.

— … умилостиви сърцето си и не ни вземай живота.

— Е, бин берекет версин^[9] — рече Стоил все с предишното „благодушие“, от което ти полазват тръпки по гърба. — Щом молите за милост, значи се признавате за виновни. Туй ще ни спести много наддумване. И тъй, за кой грях искате пощада, бейляр?

По-хитър или поне с по-бърз ум от двамата, Юксел бей отговори с показно разкаяние:

— Ами сигур загдето изкарахме по принуда дермендеренци на жътва и вършитба, пък още не сме им се наплатили. Друга вина пред Бога и закона комай нямаме…

— Тъй ли? — Повесмата на Стоиловите мустаци помръднаха заплашително. — Друга вина нямате, а? Ами наскоро да сте мърсували тук с майка и невръстна дъщеря от Бинкос, бейляр?

Юксел отново изхитрува, махвайки пренебрежително с ръка:

— Я, това ли било, Стоил челеби. Имаше такова нещо, ама…

— Ама?

— … ама те сами дойдоха, войводо. Дойдоха да се позабавляват и… и си го получиха. — Турчинът намери сили да изхихика нечестиво. — Е, че няма да ги върнем, я?

Защитата му всъщност беше твърде сръчна: уловеше ли се на въдицата Стоил, иди доказвай доброволно ли са дошли българките, или са били докарани силом, пък докато доказваш, колко неща могат да се случат!… Но в този случай беят бе подценил войводата:

— Йовчо! — каза той, без да отмества поглед от турците.

— Заповядай, войводо.

— Върви и доведи майката и момичето, що чакат в съседния сокак. Като се изправят тук, ще се разбере дали наистина по свое желание са дошли да се, хм, повеселят по турски тертип.

Беше хитрост срещу хитрост. И не Стоил, а братята се хванаха. Едва хайдутинът Йовчо прекрачи към вратата и двамата се хвърлиха така стремглаво на пода, че повлякоха цялата завързана редица.

— Милост, войводо, милост! — заговориха едновременно. — Грях сторихме, туй е вярно. — Те вече се цивреха съвсем непресторено. — Не отвръщай на нашия грях с дважди по-голям, войводо. Пощади ни и ние ти се обещаваме нивга с пръст да не закачим жена или момиче, даже закрила ще бъдем от днес нататък не само на българките, но и на българите. Кълнем ти се в това, войводо, само ни дай прошка и опрощение.

Стоил ги гледаше как се валят в краката му и в острия му поглед наред с яростта се мярна и погнуса.

— Наказание ще има и за двамата — каза студено. — За майката и дъщерята от Бинкос, за другите пострадали от развратността ви, за всичките зулуми, що сте вършили по този край вече ред години. Но казънта ще бъде различна. Кой от двамата насили девойчето?

Братята не отговориха — похвална задружност пред смъртната опасност. Вместо тях обаче се обади Кара Георги:

— То ще е било мръсно дело на ей тази анадолска твар, Руфи Сезгин, войводо. В Козосмоде отколе се приказва за неговата извратена слабост към невръстните момиченца…

— Тогава отрежете врата първо на русия — заповяда Стоил. — Но бавно и тертиплийски. Нека Руфи да гледа. И хем да плаче за брат си, хем да вижда що го чака него самия. Хайде!

В следващите секунди се случиха едновременно три неща: хайдутите прекрачиха към коленичилите турци; двамата осъдени се задавиха в рев и плач; обаче по-силна от тях се оказа някаква гълчава на чардака пред одаята. Кара Георги и Йовчо се сепнаха и в това време в одаята връхлетя една жена. Беше също по нощна риза и с разпуснати сиви коси. Зад нея гузно прекрачи и Рангел, който не я бе овардил.

— Ти пък коя си? — попита Стоил.

— Майката на виновниците — отговори жената на най-чист български език. Тя се огледа с подивели от страх очи и мигом разбра какво се готвеше в стаята. — Няма да река да не ги предаваш на смърт, войводо. Заслужили са я десеткратно. Само ще помоля заедно с техните да вземеш и моята душа. Защото за греховете на синовете е виновна преди всичко майката, загдето лошо ги е възпитавала и не ги е направила човеци.

Стъписан от онова, което ставаше пред него, Стоил полека се изправи на възглавниците и се взря в жената. Тя беше стара, може да гонеше седемдесетте, но отвъд бръчките и повяхналата кожа личеше нявгашна чудна хубавица. Той запита неуверено:

— Искаш да речеш, че не са виновни двамата ти хубостници, тъй ли?

— Поне не са виновни само те. Вина имам и аз. И още повече — проклетата им вяра. Ислямът ги учи на извратеност и жестокост.

— „Проклетата им вяра“? — повтори войводата бавно. — Тяхната вяра не е ли и твоя вяра, жено?

Вместо отговор тя бръкна в пазвата си и измъкна пиринчено кръстче, окачено около шията й на обикновена връвчица.

— Ако разпиташ стари люде от селото, ще ти разкажат как нявга Ружди бей отвлече Пройна, дъщеря и едничко чедо на отец Харалампий, поп на Козосмоде. Можех да се освободя, но аз се примирих с орисията си. Родих на Ружди тези двама сина, а той ме направи първа жена в харема си и децата ми — свои наследници. И само едно не сполучи беят или нарочно се престори, че го е забравил — да промени вярата ми.

— Ще рече, че двамата имат в жилите си наполовина българска кръв?

— Българска и християнска, войводо. И то кръв на Христов служител.

— О, Господи!… — изпъшка объркано коравият войвода. После вдигна очи към небето: — Кога най-сетне, милостиви Боже, ще вдигнеш проклятието си от българското племе? Къде се е чуло и видяло внуци на почтен свещеник да озлочестяват християнски жени и девойчета? — Той се извърна пак към старата жена. — Повярвах на всяка твоя дума, майко. А сега ми дай и съвет: що да правя с тези хългъзници тука?

Пройна се поколеба и тази минута беше използувана от Юксел:

— Пощади живота ни, войводо. Давам ти дума, ние никога не сме и подозирали, че колкото сме от турско, толкова и от българско коляно. Иначе можехме ли да извършим грях като… като онзи…?

Стоил сякаш не го чу, той чакаше само отговора на жената.

— Какво да кажа, войводо? — произнесе тя най-сетне. — Може ли една българска майка да отсъди за децата си „Убий ги!“? И една християнка и дъщеря на свещеник да те прикани да нарушиш шестата Божа заповед, може би най-важната от всичките десет?

— И все пак чакам думата ти, майко! — настоя войводата.

— Добре, ще ти отговоря. И то не едно, а две неща. Когато едно време Ружди нае шайка и стори над мене къзкачирмасъ̀^[10], дойде да му отмъсти не друг, а един от най-прославените ти предшественици. Лично Кара Танас войвода, не може да не си чувал за него. И оттатък, в старата къща, аз самата измолих милост за Ружди. Измолих я и Кара Танас се вслуша в думата ми. И ето — негова първа жена съм и не посегна на вярата ми. Туй беше едното, войводо. А другото пък е от мене. Но не от отминалия, а от днешния ден. Последваш ли примера на Кара Танас, аз самата давам обет пред Исуса и пред българщината да отговарям за делата на синовете си.

— Наистина ли?

— Наистина. Пройна може да е грешила в живота си, ала нивга не е престъпвала думата си. На нейната дума можеш да вярваш.

Стоил помисли, помисли, пък кимна:

— Да бъде твоето. — После се обърна към коленичилите турци. — А вие, бейляр? Вие давате ли дума като тази светица, майка ви? И ще повторите ли клетвата от одеве на тогова?

Те, изпълнени с надежда, го удавиха в порой от клетви.

— И все пак ще ни платите за труда ни. И бъдете благодарни, бейляр: алтъни се припечелват отново, животът е само един. — Войводата се засмя странно. — И за радост на българската половина в кръвта ви ще кажа, че златото ви ще отиде за борба на кръста против полумесеца. Хайде, водете ни към ковчежетата си.

… Половин час по-късно се разделиха. Стоил не беше ясновидец, та затова не можеше да прозре, че му предстои още една — при това далеч по-страшна — среща с Юксел и Руфи Сезгин…