Цончо Родев
И стана ден (71)

6.

Стръмен и трънлив е пътят на апостолите… Това разбра също и Стефан Боянов, когато пое мисията си на помощник-апостол в Жерарвна.

Провървя му напълно и безрезервно, само при братовчед му Руско Жейнов. (Всъщност те бяха вуйчо и племенник, но тъй като вуйчото Руско беше само с две години по-голям от Стефан, бяха възприели да си думат „братовчеде“). Отраснал в родолюбивото семейство на Жейно Литаш, по време на овчарлъка си многократно изпитал на своя гръб турското безправие и насилие, Руско още от първата дума на братовчед си така се разпали, че не дочака да бъде убеждаван, а мигом скокна да си приготвя навуща, ямурлук, калпак, вулия и всичко друго необходимо за бъдещия си живот във възродената българска войска и само за едно му се доплака — че си нямал пиринчено лъвче с огнените думи „Свобода или смърт“, за да украси с него челото си. Но когато първото му въодушевление се поуталожи и двамата поприказваха по-изтънко за онова, което предстоеше на Стефан да извърши, разпалеността му твърде лесно отстъпи място на недоверие. Или поне на сериозно съмнение.

— Ще бъде мъчна работа, брат’чед — каза, докато трапчинката на бузата му се стопяваше в изражението на загриженост. — Истински здравите българи сега са подир овцете в Добруджа или надолу чак към Бялото море. Да сложим мене настрана — аз останах тук да се оправя подир тежката огница, дето ме задържа цели три недели на одъра. А иначе кои са в Жеравна? Кои момци, годни да носят оръжие, искам да кажа? Ако погледнеш, всичко на всичко две-три дузини, и то все синове на чорбаджии и богаташи, все контета, за които е унизително — пък и не ги тласка нуждата — да хванат гегата и да подкарат стадото. Такива не са за революция, Стефане, на тях им е добре и под ботуша на Абдул Азиза…

— Е какво? — ропна се Стефан. — Мигар от таквоз българско гнездо като Жеруна ще излезе само един войник, Руско Жейнов?

— Не зная колко войници ще излязат брат’чед, но трябва да ги подхванем внимателно, без бързане и насилване. И да им напипаме дамара. Що разбирам под дамара ли? Ами например да им внушим, че при една свободна България ще могат да трупат двойно повече имот и богатство. Вярно, може и да обидим някого, но погледнеш, че за други се окаже по-голям подтик от всички писма и прокламации…

Съветът беше добър, а Стефан достатъчно разумен, за да го възприеме. Цяла седмица те се правеха на шляещи се ергенаши, пък неусетно се поразговорваха ту с един, ту с друг; опипваха до колко са народни хора и дали им се жертвува имане, рахатлък, пък може би и живот, за да скъсат робската верига, оковала цели пет века снагата на татковината. За съжаление подозренията на Руско се оказаха основателни. Истински и всеотдайни патриоти те срещнаха само двамина, ала и двамата по възраст и по телесно здраве бяха такива, че не можеха да ги броят за утрешни войници — поп Тодор и даскал Харалан Ангелов. Някои от младежите изобщо не даваха ухо на полугласните им призиви, други проявяваха колеблив интерес, но интерес по-скоро като за нещо чудновато и необикновено (както се случваше да минат хора, които показваха срещу гологани я крава с шест крака, я пеликан, я маймунка с червен задник), не като за приближаваща битка на живот и смърт.

Двамата „братовчеди“ все пак отделиха седем-осем младежи, които им се видяха по-надеждни, и чрез един приличен бакшиш Руско успя да придума Тиньо Бекяров да им предостави за една вечер кафенето си. Тъй или иначе на уречения час се събраха зад спуснатите кепенци на кафенето. Бяха точно десетмина. Руско, който играеше ролята на домакин, направи кафета. Но по-голям успех има̀ една бъклица с папазка, донесена от едного, която без подкана преминаваше от ръка на ръка. Както се бяха наговорили „братовчедите“, разговорът бе подет от Руско: „Аз ги знам от ей таквиз — бе рекъл той, — че и слабостите им знам, невям по̀ ще съумея с думи да ги спипам за пъпа…“ Така и направиха. Руско заговори за теглото на роба, за тиранията, за идеите за свобода, които идат от просветена Европа и тъй нататък, а в това време Стефан седеше по-настрана, преструваше се, че сърба кафето си и наблюдаваше. Същински революционен интерес съзря само у двама (знаеше ги вече по име: Вендю Цонков и Симеон поп Тодоров), останалите слушаха така, както биха слушали да речем за пътуване на Руско Жейнов по Австрия или Русия. „Ще излезе, че братовчедът е прав — помисли Стефан. — Само двоица са запалени и те не са от чорбаджийско коляно. Единият е потомък на стар революционер, който в олтара на църквата си е бил посветен в делото от самия Левски, вторият е фукара и терзийски калфа, който вероятно още десет-петнайсет години ще боде с иглата, дорде му опашат майсторската престилка…“ Още търкаляше тези думи в главата си, когато една подробност го порази: изключи ли се Руско, който — както целият род на Литашите — имаше коса като гарваново крило, всички останали без изключение бяха все подчертано руси хора^[1]. После се ядоса сам на себе си: на̀, също и той се беше поддал на общата вялост и равнодушие — до него се говореше за бунт и война, пък той взел да гледа цвета на хорските коси…

Беше се опомнил точно навреме — едва откъсна вниманието си от косите на жеравненци и Руско го прикани да прочете прокламацията на Втори революционен окръг, съчинена от апостола Драгостинов. Стефан извади от тайния си джоб прокламацията, изглади листовете на коляното си и, като се стараеше да вложи в гласа си всичкия плам, на който беше способен, зачете:

— „Братя българи! Пълномощниците от страна на Българския Революционен Централен комитет, които ще ви се представят, да ги приемете като братя и да им спомогните за разпространение на бързото пропагандиране и приготовяние за въстанието, за което пратените пълномощници ще ви дадат наставления как да работите. Затова побързайте да се приготвите за всеобщо българско въстание, което скоро ще се прогласи по цялото ни Отечество и на което е наближил определений ден…“

Той продължи по същия начин до последното „Напред! И Бог да ни е на помощ.“ И с тържествуващ вид показа печата с лъва, който се кипреше най-отдолу. Огледа се. Беше очаквал, че след огнения призив на БеРеЦеКа и на Иларион Драгостинов всички ще скокнат на крака и ще пожелаят още тази нощ да се въоръжат и с „Не щеме ний богатство, не щеме ний пари…“ да се отправят към Куш-бунар или към Агликина поляна. А то какво се оказа? Вярно, в три чифта очи — Русковите, Симеоновите и Вендювите — имаше разпаленост, но другите не проявяваха повече интерес, отколкото ако бяха присъствували на разиграването на мечка.

Възцари се тишина, която на Стефан се стори безкрайна. После един от чорбаджийските синове в алафранга костюм от тъмносиво сукно и със златен ланец през карираната жилетка подхвърли почти равнодушно, като се обръщаше към Руско:

— Кой е негова милост, който ни приканва на оръжие?

— Името му е Стефан и е от Сливен — каза Руско. — В интерес на тайната на съзаклятието, по-добре е да не питате повече. Знайте го само така, Стефан Сливенчето.^[2]

И отново се възцари тишина — по продължителност не отстъпваше на предишната. Наруши я друг от „безразличните“:

— Доста важни неща чухме днеска тука, кардашлар. Толкоз важни, че човек не може тъй, от първи раз, да отсече „да“ или „не“. Време е нужно нам. Време да премислим поне…

Наставаха да си ходят. Стефан, който усещаше сълзи да напират в очите му, подметна заядливо:

— Използувайте времето не само за мислене, но и за подготовка, братя жеравненци. Че започне ли се кървавата сватба, никой няма да е такъв серсемин да ви остави да гледате сеир отстрана. И за вас няма да е без значение с пушка и сабя ли ще бъдете тогава, или като голи нишани за турските куршуми!…

… А на сутринта в дома на Жейно Литаш дойде един измекярин на дядо Божил Глуханека, може би най-влиятелния чорбаджия на Жеравна, който с твърде повелителен и нетърпящ възражение глас покани Руско Жейнов и „неговия гост от Сливен по име Стефан“ да се явят начаса при господаря му. Явно беше, че вечерта в кафенето на Тиньо Бекяров е имало и „черна душа“, издайник… Двамината „братовчеди“ се посъветваха набързо и решиха, че ако отидат „по-добре може да стане (най-малкото: да разберат какво се знае за тях), по-лошо — не“.

Можеха да последват много неща, включително да ги сполети съдбата на двамата Димитровци в Градец. За щастие Божил Глуханека бе възприел донесеното сведение откъм несериозната му страна — като работа на момчета, за които морето е до колене. И се задоволи „да им тегли едно конско“: хич ти имат ли акъл, че с шушукане из кафенетата ще свалят царщина като турската, надяват ли се, че с по десетина души от село — я въоръжени, я не — ще се опрат на аскера с белгийските пушки и германските топове, толкоз ли дълго са живели, че вече им е дотегнал животът и прочие, и прочие все в същия дух. И завърши с едно сплашване:

— И от днес нататък да си налягате парцалите, брей! Че само едно писмо да драсна на мютесарифа в Сливен и още преди да сте стигнали до там, въжетата за вратовете ви вече ще са метнати на Старата круша!… Послушайте ме и си правете сметката!…

„Братовчедите“ наистина го послушаха и си направиха сметката. Не че се отказаха от апостолската си мисия, не! Само извлякоха поуката, че трябва да действуват даже по-внимателно, отколкото съветваше Руско в началото. И привидно „да си налягат парцалите“, пък иначе да не престават да действуват, но да знаят, че по всяко време на деня или на нощта могат да попаднат на шпиони и издайници.

Така и направиха — вече много по-скрито и по-подмолно продължиха да калесват войници за приближаващото въстание.

В интерес на истината — със скромен успех…