Цончо Родев
И стана ден (107)

3.

— Ти си луд! — не на шега кресна Бяно Абаджи. — Луд за връзване, ето какво си ти! Как изобщо ти дойде в главата да се качиш тук?!

Стефан не очакваше такова посрещане. Бе се надявал дядо му да изрази изненада, да се зарадва, да го похвали за мъжеството, изобщо надеждите му бяха все в розово и златно. И тази ненадейна острота, почти грубост, го стъписа.

— Представи си, че може би исках да ти помагам в работата, дядо — каза. — Или да видя повторно мястото, където се спасих от гладна смърт…, за да разбера, че съм загубил крака си. Или още — пожелал съм да докажа сам на себе си, че не съм престанал да бъда човек и мъж, а не някакво чучело, което само се мести от двора в одаята и от одаята в двора.

— С това последното съм съгласен — поомекна старият човек. — На твое място може би и аз щях да изпитам себе си по същия или подобен начин. И все пак е лудост — допълни. — До Барите и здрави хора виждат зор, пък ти… Дай да проверим като си доказал на себе си, че си човек и мъж, какви поразии си причинил на крака.

Момъкът се подчини и събу панталона, и запретна левия крачол на ичовете си. После размота каишите и свали дървения крак. Бяно внимателно огледа коляното, което лягаше върху корубата. Имаше охлузвания и претривания, разбира се, но не и по-тежки наранявания — за тези последни месеци бе хванала шия.

— Вържи го пак и се облечи — продума. — А за надолу ще ти отсека една тояжка да се подпираш. Ако толкоз държиш да се показваш курназ, хвърли я при Свети Тодоровото аязмо и влез в града без нея.

Малко по-късно, когато седяха един до друг на скемлетата пред долапа, старецът подхвърли:

— Изучи ли тютюнджийския занаят?

— Изучих — призна Стефан. — Ама пред тате все още ме е срам да запаля.

— Пред мене може и да не те е срам. Ето ти тютюн и хартийки, аз ще запаля лулата. — После, когато запушиха, продължи: — Кажи, защо все пак се надигна чак до Барите?

— Одеве не те излъгах, наистина исках да докажа на себе си, че още ме бива за нещо.

— Ти най-напред трябва да благодариш на Бога, че изобщо оцеля. Само още малко несполука и вълците отдавна да са оглозгали и последното месце от тебе. На Бога да благодариш, а също на доктор Планински и на Юмер ефенди.

— Не ги забравям нито за миг, дядо. Нито тях, нито Мюрсел и Емине, сина и дъщерята на бай Юмер. Зная, че на всички тях дължа живота си. Впрочем и на тебе също. — Бяно го прекъсна с махване на ръка. — Знаят го и в къщи. И тези дни мама ще прави курбан, нали ще станат шест месеца откакто Стефан се превърна в Топал Стефан… Ще занеса на всичките. Да беше тук Хайдар бей, и него нямаше да отмина.

— Хубаво е, че помниш. Човекът е човек, защото може да върши добро и да е благодарен за сторената му добрина. Другото си е чиста свинщина. Нали се знае: „Свинята като се наяде, обръща коритото.“ — Бяно пусна няколко кълбета дим към облаците, които се гонеха по небето. — И все пак не си дошъл само да си изпиташ силите, нали?

— Позна, дядо. Също и за съвет съм дошъл. Омръзна ми да ме съжаляват: на улицата ми сторват път, в кафенето някой става да ми отстъпи мястото си, в къщи ме глезят и ми угаждат като на болно дете… Пък аз искам да си имам свое място под слънцето. И да ме уважават заради самия мене, не за крака ми.

Старият човек го изгледа изпод вежди. Боже, каква прилика с неговия, Бяновия баща! Не само в ръбатото лице и острия като връх на кама поглед — да беше жив и със Стефановото нещастие, също и Георги Силдаря би разсъждавал напълно по същия непримирим начин.

— Чест ти прави, каквото си намислил — каза. — Гордея се с тебе.

— Не е само това, дядо. Чувствувам се в дълг. Към семейството и към България.

— На България ти даде достатъчно. — Бяно показа с очи към дървения крак на младежа. — Кешки и други да й дадяха толкова…

— Не си прав. България няма нужда от лентяи и тунеядци, които щастливо се оставят да ги хрантутят до края на живота им заради някакви минали заслуги.

— Ами че тогаз — колко му е! — стани апостол — засмя се пресилено дядо му. — На̀, Левски умря, Ангел Кънчев умря, Иларион умря — мястото е свободно.

— Мислиш ли, че нямаше да го направя, ако не беше този крак — отговори сериозно Стефан. — Но белязан човек като мене не става за тази работа. Нито тегав и тромав, апостолът понявга трябва да бъде по-пъргав и от планинска коза.

— И тогава какво?

— Ето как от само себе си стигнахме до съвета, за който дойдох при тебе. Мъча се да си втълпя, че човек може да бъде полезен на България не само с пушка в ръка. Цървули да шиеш, калдъръм да редиш, тикви и кратуни да отглеждаш, кал за кирпич да бъркаш…

— Хорски губери и шаяци да валяш — вметна старият човек.

— … дори боклук да събираш, ти наистина го правиш за себе си и за хляба си, но едновременно то е и труд за България.

— Пропусна може би най-важното, сине: майките, които раждат и отглеждат достойни чеда.

Стефан потвърди мълчаливо, но не се отклони от мисълта си.

— А мене не ме бива за нищо, дядо. Колкото и да се оглеждам, не виждам нещо, което бих могъл да върша с достойнство.

Двамата се умълчаха. За да запълни тишината, пък и да събере мислите си, Бяно Абаджи се залови да изчисти пепелта от лулата си.

— Ако си имал на ум да дойдеш помощник при мене и сетне да поемеш сам барата, тозчас ще ти отговоря „не“, сине. Не се засягай, но тази работа е за здрав, много здрав човек — клякане, носене на напоени с вода губери, газене до пояс във вадата, какво ли няма в него. Не е за тебе. Но ти минаваше за силен ученик, добър и в краснописа, и в смятането. Искаш ли да поговоря с чичо ти Иван да те прибере в кантората си?

— Не! — отряза сухо Стефан. — На човек, който слугува на турците, аз помагач няма да стана, пък ако ще свинка в джамия да пропее.

Старецът се сгъна от обидната дума, сякаш го бяха ударили с юмрук в корема, но се въздържа, не каза нищо за да защити сина си, трябваше да издаде една тайна, пък тя, тайната, не му принадлежеше.

— Преди години чувах Райна да те хвали, че се справяш отлично със стана и ткалото — внимателно подхвърли той.

— Справях се, вярно, макар да не мога да кажа, че чак съм бил за хвалба. Ще ти призная, мислил съм и за ткалото. Но това не е труд за България, дядо.

— Хайде да не се обиждаме — засмя се другият. — Ами че мен още ме кичат с прозвището „Абаджи“ и да си призная — драго ми е.

— По твое време е било и за почит, и за драгост — оживи се Стефан. — Но животът е отишъл напред, дядо. Да се посветиш днес на абаджийството, туй значи да дърпаш и себе си, и отечеството назад, към отминалия ден. Не знам какъв пример да ти дам. Ами че то е все едно да си много добър тюфекчия и като пръв майстор да изпипваш кондаците на пищовите, докато в Европа вече правят барабанлии револвери с по шест патрона и с нарези в цевта. Или да откриеш килийно училище, в което да преподаваш Псалтиря и Часослова, когато в Класното учат физика, астрономия, ботаника и зоология, география. Или още — да изобретяваш нов вид конска каруца, докато света кръстосват тренове, че и балони.

— Разбирам, разбирам — прекъсна го старецът. — Искаш да служиш на България, но не как да е, а по пътя на напредъка. — Стефан потвърди. — А помислял ли си за фабриката, сине? Фабриката, ще признаеш, е от утрешния, не от вчерашния ден.

— Бог да ме убие, ако ми бе минавало през ума! — плесна се по челото младият човек. — Всяка сутрин изпращам тате, пък…

— Виждам поне две предимства. Отдава ти се работата при стана, пък там е същото, само че задвижвано не от ръка, а от машини. И после — фабриката, индустрията въобще, туй е бъдещето и на България, и на света. Искаш ли аз да поговоря с баща ти?

— Ще ти бъда благодарен. Той от жалост към мене може да отреже едно „не“, пък сетне иди го разубеждавай…

— Значи, решено. Довечера съм на почерпка и разговорка у вас. Но само при едно условие, сине: че до аязмото ще ползуваш тоягата, която ей сегичка ще отсека…

* * *

Единственото затруднение за работата на Стефан във фабриката произлезе от… самия Стефан. Беше далечко за него, пък и пътят по Асеновския боаз му идеше доста стръмен, но когато Боян предложи да му купи магаре или конче за отиването и връщането, той — не, та не! Казваше: не искал в Сливен да го запомнят така недъгав, че да го разнасят надолу-нагоре като торба с картофи. И дали беше момчешки инат, или накърнено мъжко самочувствие, но той успя да се наложи. Е, това му струваше да тръгва един час по-рано и да се прибира също един час по-късно, ала Стефан нито веднъж не се оплака.

А иначе работата потръгна още от първата минута. И причината навярно следваше да се подели между природната му схватливост и един добър стар спомен на баща му. Боян си спомни как някога, започвайки работа в „хавриката“, Добри Желязков Фабрикаджията не го сложи направо там, където се накатаваше платът, а отдели един ден да го запознае с пълния процес на работата. Точно по същия начин постъпи сега Боян със сина си. Поведе го от хавуза (все още така казваха на водохранилището) високо над фабриката и стъпка по стъпка го запозна с цялото производство — чак до маазата под „канцелярията“, където се струпваше готовата стока.

По-специалното му внимание като на баща към син стигна само до тук. В нищо друго той не се държеше към Стефан по-различно, отколкото към другите новопостъпили работници. Прати го най-напред на най-мръсната и черна работа — при дарака, където дори и да имаш дробове като ковашки мехове, пак ще захванеш да се давиш от прахоляците. След това… Но нека не изреждаме всичките стъпала, по които се изкачи Стефан в битието му на „хаврикаджия“. По-същественото е, че навсякъде той нито се оплака, нито се изложи. Напротив — все биеше на очи като отличен работник, та дори Стефан Саръиванов и Тотьо Кювлиев го забелязаха и сами подтикнаха бащата: грехота е, пък и фабриката губи такъв работник да прахосва сили и умение в дейност за чираци.

И стана така, че още преди Коледа на момъка повериха стан, и то не какъв да е, а от най-добра белгийска марка. Пък като изкара около месец на този нов пост, лично бащата настоя да се направи сравнение между сукното, тъкано от Стефан, и другото, което излизаше изпод ръцете на старите майстори. В огледа участвуваха не само Саръиванов и Кювлиев, старшите съдружници във фабриката, но и опитните майстори, някогашни ортаци на Боян в работилницата. И мнението на всички беше единодушно: пастафите на младежа в нищо не отстъпваха на другите, „личало си — каза един, — че е син на баща си и внук на онзи, когото сливналии до днес зоват «Абаджи» и който заради майсторлъка си бе удостоен дълги години да бъде устабашия на абаджийския еснаф“. Друг пък свали от себе си майсторската престилка и я опаса на момъка.

И ето как стана така, че дори не навършил двайсет и една години, Стефан бе прогласен за майстор, пък и платата му стана майсторска… Боян и Стефан не си даваха сметка, но всъщност от този ден занаятът на бащата се превърна в потомствена професия на рода Боянови.