Към текста

Метаданни

Данни

Серия
Тътени (3)
Включено в книгата
Година
(Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
Характеристика
Оценка
5,9 (× 40 гласа)

Информация

Сканиране
Диан Жон (2011)
Корекция и форматиране
taliezin (2013)
Допълнителна корекция
Диан Жон (2013 г.)
Допълнителна корекция
moosehead (2018)

Издание:

Цончо Родев. И стана ден, 1998

Редактор: Добромир Тонев

Художник: Емил Марков

Технически редактор: инж. Станислав Лулов

Набор: Юлия Ташева

Коректор: Юлия Ташева

ISBN: 954 442 067 3

Издателство „Христо Г. Данов“ — Пловдив

Печат „Полиграфия“ АД, Пловдив

История

  1. — Добавяне
  2. — Корекции от Диан Жон
  3. — Корекция на правописни и граматически грешки

5.

Погромът на Бояджик стана в понеделник, а във вторник в Сливен вече се знаеше за него. Вечерта, след като лично отслужи литургия за упокоение душите на невинните жертви, дядо Серафим от църквата отиде право при мютесарифа в конака и го помоли за охрана, с която да отиде до унищоженото село и да види всичко с очите си. Хайдар бей, покрусен не по-малко от владиката, обеща да му даде един юзбашия и осем заптиета, ала иначе поклати глава:

— Не си прахосвай времето да гледаш кървите и пепелищата, дядо Серафиме. Бояджик се погуби вече и никакви молитви няма да го върнат. По-добре бързай на юг, защото затиалилериниз Ешек паша, извинявай, исках да кажа Шевкет паша, е ударил към Беш тепе[1], щял и там да потушава въстание.

— Въстание? — вдигна белите си вежди свещенослужителят. — Мигар наистина вярваш, че в Бояджик е имало въстание, бей?

— Празна работа! — махна с ръка Мехмед Хайдар. — Аз зная, че в селата няма въстания, но да спра войската не мога.[2]

— И тогава защо трябва да загиват и други невинни?

— Може би за прикриване на първото престъпление — сви рамене мютесарифът. — Ако някой затрие цяло село за лична мъст, може и да се намери човек, който да му издърпа ушите. Ала ако се ударят четири-пет села, тогаз същият този „някой“ ще може вече да се кълне, че е потушавал въстание. И може нишан[3] да получи даже… Животът на живите е по-важен от помена за умрелите, дядо Серафиме.

Хайдар бей изпълни обещанието си. Когато на разсъмване в сряда Делчо Чипиша изведе кочията от двора на митрополията, навън ги чакаха юзбашията Мехмед ага и осем заптиета, всичките на коне. Градът не беше се още напълно събудил, когато кочията и охраната прекосиха Големия мост и поеха на юг.

Няколко часа нито Делчо, нито ездачите дадоха почивка на конете. По едно време, трябва да беше към пладне, коларят дръпна дизгините и посочи с камшика си:

— Бояджик.

Дядо Серафим се взря в указаната посока, но освен едно черно поле, не видя нищо друго. Наистина тук-там можеше да се различи очертание я на дувар, я на кирпичена стена, ала всичко изглеждаше като под покров с цвят на катран. Изненадан и леко объркан, старият свещенослужител даде знак на Делчо да го чака, слезе от кочията и бавно тръгна към огромния черен саван. Стъпките му навярно отекнаха в мъртвото поле, защото онова, което бе сметнал за покривало, се нагърчи, повдигна се и с грозен грак отлетя към близката река — бяха гарвани и лешояди; много стотици гарвани и лешояди над много стотици мъртъвци — полуразложени, полуизкълвани, някои вече изглозгани до кокал. Птиците на злото навярно раздвижиха въздуха с крилата си, понеже след тях дойде смрадта; онази смрад, леко сладникава и упойваща, която издава само гниещата човешка плът.

Владиката се чувствуваше така, сякаш душата му бе опряла о гърлото. По гърба и гърдите си усети да се стичат вадички пот. Ако послушаше порива си, той би направил само едно — би запретнал полите на власеницата си и би побягнал, накъдето му видят очите, само да е по-далеч от този ад. Но като се пребори със себе си, той си наложи да се овладее. Падна на колене, прекръсти се и се помоли за Божията подкрепа. После, докато шепнеше непрекъснато молитви, дядо Серафим прекрачи в онова, което допреди два дни бе представлявало село Бояджик.

Всъщност искаше се въображение, за да разбереш, че тук е имало село с белостенни къщи и живи хора. Сега всичко наоколо бе руини, а руините имаха цвят на пепел. И трупове, трупове, трупове, безброй трупове, които лежаха там, където ги бе застигнала смъртта — намушкани, обезглавени, рязани на късове, с дупки от куршум в черепите, изтърбушени, всякакви…

Старият човек мина по най-широката улица („Господи Боже! Няма и година, откакто точно тук ме посрещаха с китки и кръстове селяните и коленичеха да целуват епатрахила ми!…“) и отиде до онова, което бе останало от черквата. Вратите и бяха издънени отвътре навънка и сега висеха, разкривени на пантите си. „Ами да — каза си владиката, — вътре са избухнали снарядите и…“ Той изкачи двете стъпала на входа и надникна през избитата врата. Олтарят, разбира се, не съществуваше, нямаше ги и иконите — взривовете ги бяха превърнали на трески. Нямаше и камара мъртви човешки тела, както дядо Серафим очакваше: от тези двеста или триста души, които бяха потърсили спасение зад каменните стени на „Свети Архангел“, сега бе останало нещо като пихтия от разлагащи се късове човешка плът. Един-единствен труп се открояваше от кашата меса, кости и вътрешности, която покриваше до един аршин дебелина пода на църквата. Беше мъртвото тяло на жена, кестенявата й коса издаваше, че до преди два дни е била млада, или най-много на средна възраст. Навярно не е била убита веднага, а само е получила тежки рани, та тя, когато се е свестила, се е опитала да се спаси, забивайки пръсти в стената и теглейки се към прозореца. Успяла бе само да се изправи на колене и бе издъхнала; навярно все пак бе впила нокти в мазилката, защото в смъртта си бе остала така, като залепена за стената.

Дядо Серафим коленичи отново и прочете полугласно кратка заупокойна молитва за тези, които се бяха сбогували с живота тук, в светия Божи храм. После запърши отново полите на расото си и тръгна напосоки през селото. Колко пъти му се наложи да прескочи мъртъвци, той никога не можа да си даде сметка. При първите молеше Всевишния за прошка, сетне престана да го прави — щеше да бъде една безкрайна еднообразна молитва. И само при два трупа спря владиката. Единият беше на млада жена, навярно толкова пъти изнасилена, че смъртта я бе застигнала по гръб и с разчекнати крака; това навярно се бе сторило недостатъчно на насилниците, защото после бяха отрязали главата й и я бяха оставили на един камък до обезглавеното и разчекнато тяло. Старият човек не се удържа и издърпа ризата върху разголените срамни части на жената. Искаше му се да премести и главата там, където бе стояла допреди два дни, но не намери сили да я вземе в ръце и да я вдигне от камъка. Вторият път беше при мъртвото телце на дете около годинка — русичко като ангелче от иконите. Него убийците го бяха почели, като го бяха разпрали на кръст — веднъж от гръкляна до чатала и втори път напреки през коремчето. Нещо възропта в стареца, не му даваше да се отдели от останките на този младенец. Потърси из джобовете си, но нямаше нито чекийка, нито друг твърд предмет, за да изкопае с него гробче за детето. Поколеба се да повика Делчо Чипиша, но се отказа. И се залови да събира наоколо начупени кирпичи, отломки от стени и камъни да ги трупа връз мъртвото дете. Даваше си сметка за цялото безсмислие на онова, което вършеше, но не можеше да го изостави — мисълта, че гарваните ще изкълват и това невинно създание, се оказваше по-силна от разсъдливостта му.

Прибра се после при кочията, каза само „Карай!“ и потъна в меката облегалка. И дори не си даваше сметка, че устните му продължаваха да редят молитвите си…

… Селяни ги напътиха, та те настигнаха пашата и безбройната му войска даже по-рано, отколкото очакваха. Не само защото придвижването с такава паплач беше само по себе си безредно и пипкаво. Бавеха се и заради самия Шевкет, който се забавляваше да лови из къра укрили се бегълци от Бояджик (случваха се и от околните села) и да ги предава на смърт. Благодарение на това намериха стана му още при Караджа Муратлий[4] — по-близо до Бояджик, отколкото до Беш тепе. И „при“, а не „в“ — на минаване към Сливен Шевкетовата орда се бе погрижила да разграби и унищожи българските махали на селото, та в него не само нямаше място за отсядане, но и още пъплеше вонята от пожарищата и сплуващите се непогребани човешки трупове. Не се разбра на какво се дължеше тази чест, но пашата прие дядо Серафим веднага, още с пристигането.

Макар и да бе очаквал дълго разтакаване, старият човек не се смути от неочаквания прием — по пътя бе имал достатъчно време да размисли какво и как да говори. Той започна веднага с това, че се намираха в неговата епархия и затова щял да говори не въобще, а като за свое паство, което познава и за което отговаря. И веднага помоли пашата да престане с наказанията, защото той, митрополит Серафим, гарантирал, че по тези места няма нито един християнин, комуто да може да бъде прикачена думата девлет-душманин.

— Свърши ли, деспот ефенди? — попита го по едно време пашата. Попита го с такъв тон, че дядо Серафим изведнъж се усети без слюнка в устата. Все пак той намери сили да отговори с привидно спокойствие:

— Мога да ти говоря и доказвам реченото до утре сутринта, затиалилериниз, но най-важното ушите ти вече го чуха.

Шевкет извади от джоба на мундира си един лист и му го подаде:

— Чети! — каза сухо.

Старият човек повъртя хартийката из ръцете си и му я повърна.

— Съжалявам, паша ефенди — рече, — но не мога да чета написаното.

— Много странно — пронизаха го змийските очи на другия, — че можеш да четеш попските си книги, а не разбираш официалния език на този девлет. Нищо, аз ще ти го прочета. Депеша е това от затиалилериниз Абдул Керим паша, нашия сердарекрем, от Одрин. Съобщава ми, че Бояджик, Беш тепе и още пет села в околността са пълни с комити и ми заповядва да ги прочистя от враговете на падишаха. Е, какво ще отговориш, деспот ефенди?

Дядо Серафим се прекръсти мислено — само мислено, не посмя да го направи наяве — и изговори бавно:

— На идване се отбих в Бояджик, паша ефенди. Или, ако искаш, в онова, което до понеделник е било село Бояджик. Там добре си изпълнил повелята на сердарекрема, две думи за това не могат да се кажат. Все страшни девлет-душмани, паша. Нагледах се на избити старци, баби, жени и моми, сигурно са били много опасни врагове на светлия наш падишах. А най-страшния погребах с ей тези две ръце, паша. Беше момченце на около годинка. Разпрано ей така и после така. Мога да те уверя под клетва, затиалилериниз, че в Беш тепе и другите села ще трябва да раздаваш казън на все таквиз върли душмани.

Шевкет паша преглътна така шумно, че се чу как плюнката му преминава през гръкляна.

— Какво искаш да кажеш, деспот ефенди?

— Че е малко странно някой да вярва на Абдул Керим паша из Одрин, вместо лично да се запознае хората пред него врагове ли са или са само набедени. Особено когато ще наказва с гибел.

— И ти мислиш, че са пострадали и невинни?

— Вече поръчителствувах за това с главата си.

Пашата плесна с ръце и нареди нещо на притичалия мюлезимин. Искаше да говори шепнешком, но дядо Серафим долови, че става дума за хора от съседното село, Караджа Муратлий. Не мина много и с теманета до земята двама турци, от дрехите им личеше, че ги биеше парата, се отзоваха на повикването.

— Кажете на този човек — заповяда Шевкет, — имаше ли във вашето село комити?

Нови теманета, дори по-усърдни от предишните.

— Евет, паша ефенди. Имаше неверници, които се бяха заклели да пронижат в сърцето нашия падишах, нека му даде аллах да живее сто години.

— И готвеха ли се тези девлет-душмани за въстание?

— Не само се готвеха, но, може да се рече, вече бяха с единия крак в Балкана.

Шевкет паша разпери многозначително ръце.

— Е, деспот ефенди? Защо ми се струва, че взе да се чувствуваш не много удобно на възглавницата си? Да не би да е защото ти поръчителствуваш за едно, те за друго, а аз, представи си, предпочитам да дам вяра на следовника на Пророка, а не на Христа?

Миналата пролет, правейки обиколка из полските села, митрополит Серафим бе посетил и Караджа Муратлий, даже бе поседял три-четири дена тука. Сега, слава на Бога и на всички светии, един светкавичен спомен го озари.

— Мога ли и аз да попитам нещичко тези хора, затиалилериниз? — Другият потвърди с вид на победител. Дядо Серафим се обърна към единия от караджамуратлийските турци: — Как се казваш, ефенди?

— Февзи Нихат, деспот ефенди.

— Имаш ли деца?

— Наспорил аллах — засмя се турчинът и показа два реда жълти тютюнджийски зъби. — Единайсет парчета и комай дванайсетото е на ред.

— Сами ли идваха на света, Февзи Нихат бей, или имаше опитен човек да помага?

— Една тукашна баба. Не я давам за десетмина хекими.

— Да помниш името й?

— Разумява се. Баба Петрана Николица, тук всеки я познава.

— Гяурка?

— Гяурка.

— Също и тя ли беше от комитите с единия крак в Балкана?

— Какви ги хортуваш, деспот ефенди…

— Ами хортувам ги ей такива, на̀. — Дядо Серафим се обърна към пашата. — Не съм служил аскер, затиалилериниз, но толкова разбирам и аз. Българските махали са разрушени не с търнокопи, ами с топове. Как правеха твоите топчии, затиалилериниз, че снарядът да удари комитата, а да пощади баба Петрана Николица, която, забележи, е такъв девлет-душманин, че е спомогнала да се родят живи и здрави всичките синове на Февзи Нихат бей?

Шевкет паша така яростно прехапа устни, че между зъбите му лъснаха капчици кръв. Лицето му отново придоби цвят на патладжан.

— Вън! — каза ледено студено. — Вън и тримата, чувате ли!

Отделиха една войнишка шатра за владиката, но го снабдиха с достатъчно храна и завивки. А на сутринта преди още бурията да призове аскера за ставане от сън, същият онзи млад и пъргав мюлезимин повика стареца при пашата. В ранния час Шевкет изглеждаше така, сякаш цяла нощ не бе лягал. Покани с жест свещенослужителя, нареди да донесат кафе и цигари.

— Деспот ефенди — започна, — ти или си много умен, или си голям ахмак.

— Мене недей ме смята за умен, смятай ме за глупав. Защото аз от три години съм владика, а владичеството е отдавна, затова не зная реда. И моля да ме извиниш за моето незнание.

— Ще дойдеш ли с мене в Беш тепе? Разбрах, че по-добре от моите хора можеш да отбираш кои са врагове на царщината и кои — не. Ще ми помагаш.

— Излишно е да бия пътя до Беш тепе, затиалилериниз. Още отсега ставам поръчител, че нито в Беш тепе, нито в другите села, за които ти е съобщил сердарекрем, няма комити. Ако се докаже обратното, ей ме на̀ в Сливен. Дори въжето ще си приготвя за Старата круша.

— Нека бъде твоето, този път ти правя „пес“ — с непроницаемо лице каза пашата. — Но не бързай да се радваш, деспот ефенди. В Сливен не моите, а твоите плещи ще бъдат на алая. И обещавам ви да запомните кога Шевкет паша е гостувал в града ви. Кълна се в брадата на Пророка, мнозина ще завидят на бояджиклии… — Владиката се приготви да каже нещо, но той го спря с вдигане на ръка. — Наддумването свърши, деспот ефенди. И ще продължи в Сливен. Върви и ме чакай там! — И се присмя: — Както вече се разбра, моите топчии могат да уцелват комитите, като опазват правоверните…

Дядо Серафим се поклони и излезе. Трябва да бяха предупредили Делчо Чипиша, защото кочията вече беше запрегната.

Старият човек бързаше да стигне час по-скоро Сливен, но въпреки това не изостави другото си паство: нареди да минат през всички заплашени села и предупреди чрез свещениците що да правят при идването на пашата и как да отговарят на въпросите му.

Дали добре спазиха наставленията му или Шевкет след разговора с владиката сам промени намеренията си, ала никое друго село не последва съдбата на горкия Бояджик.[5]

Бележки

[1] Беш тепе — днес с. Пет могили, Сливенско, община Нова Загора.

[2] Репликата на Хайдар бей — автентична.

[3] Думата „нишан“ има няколко значения; в случая имаме предвид „орден“.

[4] Днес с. Еленово, Сливенско, община Нова Загора.

[5] Главата вярно отразява събитията, като са спазени и истинските дати; последният диалог между владиката Серафим и Шевкет паша е отчасти дословно възпроизведен по писмото-доклад на митрополита от 24 май 1876 г.

Държим да предупредим читателя, че в книгата нито с дума не сме преувеличили народозащитната роля на митрополит Серафим. Описанието ни е въз основа на пребогат изворов материал, български и чуждестранен; дори в дипломатическия си рапорт за събитията Юджин Скайлер не пропуша да спомене за „смелото посредничество на владиката Серафим“, който лично имал заслугата за спасяване на селата, за поръчителствуването му пред Шевкет паша, с което успял „след претърпени големи унижения да извоюва милост за много лица, които били невинни“.