Цончо Родев
И стана ден (79)

1.

Излезли ми са момчета

на Кушбунарското кладенче

руски си талим учеха…

Народна песен

Дали в Одеса бе изучил всички тайни на военното изкуство, той самият искрено се съмняваше. Но поне две неща бяха сигурни — че там се бе научил на дисциплина, а и владееше оръжията, много по-добре, отколкото кой да е друг в Сливенската чета. Чувството си за дисциплина Георги Тихов прояви още с безпрекословното си подчинение на решението да се обяви въстанието, макар в себе си да не се съгласяваше с него; не защото се страхуваше от смъртта — всъщност той бе дошъл тук именно за да умре за свободата, — а понеже с хладен разум преценяваше недостатъчната подготовка, пораженското дело на Димитър Топалов и направо смешния брой на въстаниците.

Тъй или иначе Георги Тихов не даде повече глас на своите чувства и съмнения. Заедно с другите десетмина извървя улиците на сънния Сливен от дома на Кутьо Ганчеви до бахчата на Неновия баща, там изровиха сандъците с униформите и оръжията, преоблякоха се, после удариха през места, които Георги вече знаеше — Урум тарла, Къшленските лозя, Гюн-гьормез и на разсъмване бяха вече в прегръдките на другарите си, които ги чакаха под Куш-бунар. Радостта беше неописуема, а тя се удвои по-късно през деня, когато Стефан Серткостов доведе половин дузина ямболци начело с Георги Дражев, всичките с превъзходно оръжие. Четата вече им се струваше бая̀ военна сила, цели тридесет и един човека — дванадесет сливенци, хванали „кривото хоро“ преди месец, още толкова, излезли под знамето на Драгостинов, шестима ямболлии и един балканджия, проявил нетърпение да ги посрещне още на Куш-бунар — Дели Ради от Нейково^[1]. А се чакаха и подкрепления. В последния момент Коста Тотюв, Курти Стоянов, Дянко Цоцков, Георги Гиндев и Добри Пехливанов бяха обещали да изведат от Сливен и селата още поне сто и петдесет юнака, също и Георги Дражев гарантираше, че само до два-три дни втора чета, по-голяма от началната, ще излезе и от Ямбол… Оживлението бе всеобщо, единствено Стоил недоволствуваше; той навярно правеше сравнение между новодошлите и своите изпитани другари Йовчо, Кара Георги, Рангел и другите, които сега шетаха в Батовската гора край Варна, та мърмореше укорно: „За какво сте ми довели тези деца? С тях какво ще направя? Ами че те ей до отсреща като отидат и ще се подбият и уморят — да ги носим ли тогаз? А като ни погнат потерите, себе си ли да браним или тях?“ Стигна се дори до там, че той събра младоците и без да ги обижда, но твърде настойчиво ги прикани да се върнат, дорде е време. Те обаче се разплакаха, някои паднаха и на колене: „Молим те, бай Стоиле, нека вървим с дружината!“ Жертвоготовността им го трогна, та той склони да ги остави, но помоли Георги Тихов да ги запознае с „Аз, Буки, Веди…“ на военното дело. Георги прие задачата си като заповед на началник и още същия ден започна да учи младите на талим по руски образец… колкото от първите минути да разбере, че те наистина и хабер нямаха от воюване. По-късно се присъединиха и другите, по-опитните; за това настоя Дели Ради: „Бездействието и леността са враг на всяка жива твар, а най-паче на една войска — настояваше той. — По-добре да повтаряме вече познатото, отколкото да пропиляваме дните си в безделие и приказки за жени.“ Така в подножието на Куш-бунар се създадоха две групи, които усилено се учеха на талим; по-неопитните ръководеше Георги Тихов, а поназнайващите повериха на Дели Ради — тъй или иначе той бе минал през школовката на белградските легии.

Но изтекоха три-четири дни, а никакво подкрепление не идваше. Всички горе се ядосваха, а Стоил направо беснееше — „лют е като одринска ракия“, шепнешком говореха за него. Те естествено не знаеха, че турците, научили за излизането на четата, бяха разположили на всички изходи на Сливен такива силни постове, че не човек, а врабче не можеше да мине, ямболци пък наистина изведоха втора, двойно по-голяма чета, но тя, като нямаше проводник, лута се ден-два по непознатите им планински пътеки и накрая тихомълком се прибра в града си. А полските села от своя страна като не получиха уговорения знак от Сливен, изобщо не вдигнаха на крак „лизнатите“ — макар някои от тях по подготовка и въоръжение да не отстъпваха на сливенци и ямболци. И затова всички упрекваха — че и сипеха къде-къде по-пиперлии думи — „предателите“, „черните души“, „страхливците“.

Като минаха така в безплодно чакане няколко дни, ръководителите на четата направиха нещо като военен революционен съвет. На него по право присъствуваха Иларион, Георги Тихов и Стоил, но поканиха също Георги Дражев от страна на ямболци и Дели Ради за хората от Балкана, на които разчитаха. Сякаш да оправдае презимето си, Георги Тихов изобщо не се изказа на съвета, но затова пък внимателно наблюдаваше онова, което ставаше. А ставаше нещо, което всъщност обръщаше надолу с главата разпоредбите, донесени чак от Гюргево. Според гюргевските решения водач на въстанието във Втори окръг трябваше да бъде Иларион, Георги имаше задължението да бъде негов помощник и военен ръководител в сраженията (Иларион действително нямаше никаква представа от военното дело), докато Стоил бе пратен най-вече за да увлече подир себе си сливналии, които от памтивека не можеха да си представят борба срещу поробителя без опитен войвода. Тук обаче ролите неусетно се бяха разменили; фактически началник на четата стана Стоил войвода, Иларион Драгостинов имаше неясната длъжност на нещо като политически ръководител, а Тихов остана за помощник ту на единия, ту на другия — според нуждата на момента. Приучен от Одеса на йерархически ред, тази промяна отначало много дразнеше Георги Тихов. После обаче той не само я възприе (призна безспорния опит на Стоил в четническата тактика), но и се изпълни с уважение към „Лолчо“, който в името на целесъобразността и ползата доброволно се отказа да запише името си като командир на тази малка въстаническа войска и без поза и шум предаде властта на по-опитния и неоспоримо по-авторитетния — Стоил. Георги естествено не знаеше, че нещо съвсем подобно бе станало и далеч на югозапад, в Четвърти окръг, където апостолът Панайот Волов пусна пред себе си по-яркия и „салтанатлия“ Бенковски…

Съветът не продължи дълго: всички сметнаха, че е излишно да предъвкват очевидното. И решенията бързо дойдоха от само себе си: да закълнат четата пред знамето с разярения български лъв, после да ударят към Балкана, където с добро или насила да попълнят редовете си, а сетне, като завардят проходите и обявят Котел за временна столица, да установят връзка с въстаниците от другите окръзи за обединяване на действията по всички български земи. Че ще увеличат силата си, не се съмняваха. Сега бяха тридесет, а Дели Ради обещаваше още поне толкова само от Нейково. Разчитаха още на Жеравна, където Стефан Боянов вече цял месец водеше приготовленията като помощник-апостол, без да имаха така точни данни, надяваха се също като пратят вестоносци до Ичера, Градец, Катунище и Медвен — все села на непреклонни българи, — да получат подкрепа и от тях. Още по-сигурни, бяха за Котел — там секретарят на комитета Руско, синът на незабравимия даскал Димитър от Градец, съобщаваше, че е подготвена голяма чета, която само да получи знак, лично той, Руско, ще поведе на оръжие; като премислиха за котленци, решиха да не ги призовават, а да им определят среща на Разбойна или на Ветрила — защо да бъхтят напразно пътя от Котел до Куш-бунар и Карандила и обратно. Така и съобщиха на Руско Димитров^[2].

— Какво ще кажеш, Георге? — попита Иларион, докато петимата вървяха към четата, която ги очакваше в подножието на Куш-бунар.

Преди да отговори, Георги Тихов стрелна другаря си с поглед. Какво всъщност се криеше зад този кратък въпрос? Дали разочарованието и съмнението не бяха загризали сърцето на възторжения красавец, за когото уж не съществуваше по-голяма благодат от смъртта в името на Отечеството? Или питайки именно него, който само преди няколко дни бе говорил за въстанието като за безплодно самоубийство, той търсеше морална подкрепа да спре неизбежната салхана, преди да е паднала първата жертва.

Веднага разбра, че всичките му догадки са били напълно безпочвени — Иларион изглеждаше по-въодушевен, възбуден до екзалтация и по-готов да се принесе в жертва от когато и да било.

— Ще ти отговоря с твоите думи, Лолчо, както ти онзи ден ги рече на мъдрия старец Бяно Абаджи: че ние не тръгваме за победа, а за да направим с костите си пътя, по който утре ще мине свободата на България. Върви напред, брате, и знай, че аз винаги ще бъда само на крачка подир тебе.

Това беше последният по-отвлечен разговор между тях — нататък бе само действието.

Георги Тихов (това най прилягаше нему) строи четата с поглед към изток и това веднага подсказваше на всички, че ще последва свята клетва. Убеждението се засили, когато Стоил войвода развя пряпореца с лъва, а Иларион заповяда на юнаците да си свалят калпаците.

Апостолът излезе пред редицата и издигна глас:

— Вярна дружина! Изберете си достоен да носи това знаме?

Някой — тъй и не се разбра кой, но като че ли беше от ямболлии — пръв подхвърли името на най-личния от четниците: Стефан Серткостов. Само след секунда името бе повторено от още тридесет мъжки гърла. Иларион Драгостинов направи знак на Стефан да излезе напред, подаде му знамето, но докато още четирите ръце бяха върху дръжката, с висок глас му заръча:

— Стефане, дружината те одобри за знаменосец, като вярва, че няма да посрамиш избора им. В твоите ръце поверяват заедно със знамето и народната чест, и гордост; да ги опазиш непочернени и да ти са по-скъпи от живота ти. Поеми го и свържи душата си с него. Ако умреш, само тогаз да се разделиш от него!

Стефан Серткостов, просълзен, целуна тежката коприна на знамето, после го издигна високо над главата си. Целият се тресеше от вълнение, само ръката му, която държеше знамето, не потрепваше.

Както стоеше до него, Иларион се обърна пак към редицата:

— Вярна дружино! Ние се заклеваме в името на Отечеството си и в името на вярата си, че всички ще пролеем кръвта си за свободата на милото ни Отечество, за да отървем братята си, които гледат към нас. От нас очакват да умием поруганото име и честта на нашия народ. Земята да не приеме оногова, който стане изменник на тази клетва. Ние не принадлежим вече на нази си и не отиваме на печалба, но да мрем. Пазете това знаме да не падне в ръцете на неверника, защото ще стане за хула и поругание. От днес нататък ние ставаме волни жертви на народа си. Да вървим напред и Бог да ни е на помощ!

Още не бяха се опомнили от жарките думи на речта му, когато той измъкна сабята си. Сякаш по предварителна уговорка Стоил войвода от своя страна издигна вярната си кринка^[3] и те кръстосаха двете оръжия във въздуха. Пръв Георги Тихов премина под сабята и пушката, прекръсти се благоговейно и целуна знамето; един по един момците от дружината последваха примера му и, разхълцани от умиление, се връщаха на предишните си места.

Когато церемонията по клетвата завърши, пред редицата се изправи и Стоил войвода. Нему идеха малко чужди огнените призивни слова, но затова пък беше по-практичен по природа, та речта му бе по-скоро поредица от полезни напътствия, отколкото повик за славна смърт. Той им напомни, че повечето за пръв път ще влизат в бой и трябва да знаят, че от перчене пред турските куршуми файда няма: щом се сближат с турците, всеки да потърси укритие зад дърво, камък или могила. При настъпване да стрелят лежешком и да прибягват от едно място на друго; при отстъпление („и това бива във война“) след всеки изстрел да отскачат за прикритие зад друго дърво, зер пламъкът вече ще ги е издал къде са. Напъти ги също как да следят заповедите му и завърши приблизително така:

— Ако някой падне или се рани, да не се уплашвате, нито окото ви да мигне. Рани ли се някой, викайте да вземете мехлем да си вържете раната и колкото ви боли, по-люто се хвърляйте върху онези, които идат отгоре ни — тогаз и раната по̀ не боли. От някое място биля месо да се откъсне, считайте го, като че от дрехата ви се къса парцал. Болежката колкото не я окайваш, толкоз по̀ не боли. Глас да не се чува да викате другарите си, ами като вълци да душите дирята. И не се разделяйте и не се загубвайте. Все като рой подир знамето да пристъпвате!

— А сега — гответе се за път! — нареди Иларион, когато той свърши.

Не мина много и потеглиха. Начело крачеше Дели Ради, който ги водеше по най-преките планински пътища към Нейково. След него беше Стефан Серткостов с развятото знаме в ръце. После, проточена по един, се нижеше дружината — по-опитните отпред, новаците — по-назад. От лявата страна на колоната вървеше Иларион Драгостинов, от дясната — Стоил войвода.

Сливенци тръгваха да воюват и мрат за свободата си.^[4]