Цончо Родев
И стана ден (103)

11.

С въстанието ние не ще освободим България. В това съм твърдо убеден. Но ще научим поне българина как се мре. Ще обърнем внимание на Европа и ще дадем възможност на Русия да вдигне гюрултията.

Цанко Дюстабанов

(реч пред габровските въстаници)

Мнозина бяха осъждали решенията на Гюргевския БРЦК. И наистина не е ли жестоко и безчовечно да вдигнеш едно въстание, за което отнапред знаеш, че няма да завърши с победа и освобождение? Не е ли грях и престъпление да пожертвуваш 30 000 изклани, избити в сражения или избесени със или без присъда, хиляди мъже (точният им брой никога не стана известен) да се озоват в занданите или на заточение в Анадола, 80 селища да бъдат опожарени, а 200 — разграбени?

Оказа се обаче, че апостолите в Гюргево бяха имали достатъчно трезва преценка за последиците. Писъците на невинните жертви отекнаха в цяла Европа, а димът на пожарищата се разстла навред от Москва на изток до Лондон на запад. Мнозина от най-великите умове на епохата вдигнаха глас против турските зверства — Всеволод Гаршин, Достоевски и Тургенев в Русия, Юго във Франция, Гарибалди в Италия, Оскар Уайлд и Гладстон в Англия накараха света първо да изтръпне, а после да разбере, че на тази азиатска диващина в Европа веднъж завинаги трябва да се сложи край.

Голяма роля за разтърсване на общественото мнение изиграха европейските консули (между руските имаше и не един българин) и честни, и правдиви журналисти, които с докладите и кореспонденциите си накараха правителствата си да проумеят, че на света съществуват и по-важни неща от тънките политически сметки, а обикновените граждани — че османското владичество над България е като гноен цирей върху лицето на планетата Земя. Мнозина бяха те, които събудиха съвестта на човечеството, но като че най-ярка бе ролята на трима — на дипломатите княз Алексей Николаевич Церетелев и американеца Юджин Скайлер и на американския журналист Дженерариъс Макгахан (той пращаше кореспонденциите си всъщност не до Съединените щати, а до лондонския вестник „Дейли нюз“.) Те не само предприеха рисковани пътешествия по всички места, където кръвта на жертвите още не бе попила в пръстта, но и съобщиха за тях по такъв начин, че светът първо се слиса, после се изпълни с гняв и възмущение. А в Русия — въпреки въздържаността на камарилата в лицето на канцлера Горчаков и военния министър Милютин — Източният въпрос се превърна изцяло в Български въпрос, пък народът, Дядо Иван, и неговите духовни водачи нескрито призоваваха за помощ на братята-българи не само с дипломатически ноти, но и с оръжие…

* * *

… След като огледаха Ямбол, Бояджик и другите пострадали по тези места селища, Макгахан и Скайлер поеха с конвоя си към Сливен. Случи се, че по пътя застигнаха една твърде странна процесия — четири заптиета на коне водеха един-единствен арестант с тежка верига, закачена в единия й край на врата, а с другия на крака му. В последно време тази гледка беше толкова обичайна за Турция, че тя не оправдаваше думата „странна“. Странен беше по-скоро изгледът на арестанта. Нисък и набит човек с голяма чаталеста брада, той беше с турски фес на главата, с дрехи по европейска кройка и напълно бос. Именно външността му накара двамата американци да проявят повече интерес. Те показаха на заптиетата документите си, ошарени от високопоставени подписи и печати, и получиха разрешение да поговорят със задържания.

— Наричат ме Нено Господинов и съм от Сливен — отговори арестантът на първия въпрос на Скайлер; именно на Скайлер, защото той твърде прилично се оправяше на български език.

— А, също и ние сме за Сливен…

— В такъв случай не изпущайте утре големия сеир, уважаеми господа. Ще видите бачо си Нено да увисва на въжето.

— Говориш по чудноват начин, Нено ефенди — каза на турски Макгахан. — За собствената си смърт говориш, пък в гласа ти не усещам тревога.

— Напротив, тревожа се и още как! — Дребните очички на българина се смееха неудържимо. — Тревожа се да не би въжето да мине през тази хубава брада и да я развали. Ще бъде язък за нея, знаете… Вие като притежатели на такива красиви бради сигурно ще ме разберете.

Наистина двамата американци носеха бради, и то оформени почти по един и същ начин. Изобщо Макгахан и Скайлер имаха твърде сходни физиономии — едри лица, изпъкнали чела, еднакви бради и мустаци, пооредели коси, — само журналистът беше значително по-плешив от дипломата.

— Този човек ме удивлява — пошушна на английски Макгахан на спътника си. Обиколил съм половината свят, но не съм срещал друг като него, който да отива на смърт и да се шегува.

— Сигурен ли сте, господине, че наистина ви чака гибел? — попита отново Скайлер.

— Така сигурен, ваша милост, сякаш работата е вече свършена. Дори тези синковци — Нено показа с поглед заптиетата — ако не страдаха от анадолския си дембеллък, можеха да ви покажат присъдата ми.

— И за какво сте осъден?

— За това, че на един ден път от мене е бил задържан човек с револвер в джоба и когато го набъхтали хубавичко, той рекъл, че револверът бил мой.

— Престанете да се шегувате, господине — недоволно сви устни дипломатът. — Ние оценихме смелостта ви така, с шега на уста, да отивате към смъртта, но този път въпросът ми беше напълно сериозен.

Смехът в очите на българина изчезна.

— Не се шегувам, ваша милост. Присъдата ми е точно за онова, което ви казах. Все едно вас да ви обесят тук, понеже в Америка е намерен ваш револвер.

— Невъзможно е! — разтърси глава Юджин Скайлер. — Може би сте участвували във въстанието и са ви заловили по време на сражение?

— Ако има нещо невъзможно, то е именно вашето предположение, господине. Защото мен ме задържаха около седмица преди да избухне въстанието.

— Не!?

— Да! — Странният затворник отново не устоя на възможността да се пошегува: — Освен ако не допущате, ваша милост, че господа османлиите са ме пуснали от тъмницата за кратко — в отпуск, така да се каже, — колкото да се бия под знамето на Стоил войвода, а сетне да са ме върнали отново при въшките и дървениците. Или аз да съм се върнал по собствено желание, за да не ги лиша от възможността да ме обесят.

Скайлер преведе на спътника си, после добави гневно на английски:

— Кълна се в Христа, че няма да допусна този човек да бъде погубен. — И като се сбогува набързо с Нено, викна на файтонджията: — Карай! Карай доколкото стигат силите на конете. Дори ако умрат от умора, обещавам да ти ги заплатя двойно и тройно. Карай час по-скоро, човече!

Те наистина пристигнаха сравнително бързо в Сливен и, както постъпваха в подобни случаи, най-напред се представиха в конака, за да се запознаят с хората на властта и да им покажат документите си. Мехмед Абдул Рефи ефенди беше предупреден за тях, та ги посрещна с такива почести, сякаш бяха двама държавни глави. Като минаха първоначалните любезности, но преди кафетата, Юджин Скайлер поиска хартия и мастило, за да напише бърза телеграма.

— Толкова ли наистина е бърза, че да не може да почака като за едно кафе? — ухили се насреща му мютесарифът.

— Ще ви прочета съдържанието й, господине, и вие ще прецените сам дали кафето е по-важно от нея.

Телеграмата му беше с открит текст^[1], адресирана едновременно до английския посланик в Цариград и до Савфет паша. Съдържанието й бе толкова остро, че докато я слушаше, шишкавото тяло на Рефи ефенди се тресеше, че чак се отлепяше от миндера.

— Ще се погрижа депешата да бъде изпратена начаса, дори ако се налага да пререди някои държавни документи — едва съумя да изрече мютесарифът.

Нека да прескочим във времето и да разкажем как се развиха събитията на следния ден. На тях Юджин Скайлер и Дженерариъс Макгахан не присъствуваха лично, но българите, у които гостуваха, им ги разказаха с пълни подробности. Конакът изпълнил цялата програма, която съпътствувала бесенето на бунтовниците — теляли, зурни и дюмбелеци и прочие. И точно извели Нено Брадата (така го наричаха сливналии) и го подкарали към Старата круша, обичайното място на екзекуциите, когато дотичал човек от пощата с депеша в ръка. Смъртната присъда на Нено се заменяла със заточение на остров Кипър…^[2]

* * *

За пристигането на двамата американци бяха уведомени, изглежда, също и други в Сливен, (понеже само като наближиха към дома на Димитър Жечков (бащата на Захария, председателя на читалището) и вратите се отвориха пред тях. Скайлер и Макгахан отначало много се притесняваха за затрудненията, които ще причинят на любезните си домакини. Но като се запознаха с просторната къща — стопаните оставиха на тяхно разположение целия горен кат, — те си дадоха сметка, че едно такова гостуване е играчка за богатото семейство, включително изхранването им през цялото време.

Като се разчу за тях и особено като се разбра за ролята на Юджин Скайлер за спасяването на Нено Брадата, в дома на Жечкови се проточи цяла върволица народ от Сливен и селата — пострадалите от изстъпленията на башибозука идваха не толкова да изплачат злочестията си, колкото да покажат на „европейската комисия“ (така се говореше за дипломата и журналиста от САЩ) какво е преживял Сливенският край по време на развилнялата се диващина. Двамата изслушаха абсолютно всеки, който бе дошъл да им се жалва или да им показва белезите си от ятагани или куршуми, но те само разменяха по един пълен с взаимно разбиране поглед и отпращаха свидетеля — след като бяха посетили Батак и Бояджик, след като се бяха наслушали и нагледали на убити, насилени и оставени без покрив, новите примери на издевателствата не можеха да им направят особено впечатление. „Това, което бе за тях смазващо нещастие — щеше да запише по-късно Макгахан, — ужасна напаст, загуба на влюбени, мъка и отчаяние, нищета и неизказано страдание, за нас имаше значение (само) за още един ред в нашите бележници. Ние можехме само да обещаем, че ще се опитаме да им помогнем по някакъв неясен начин, когато се завърнем в Константинопол.“ И народът им вярваше: ами че нали именно тези хора с една депеша бяха свалили Нено Брадата от бесилото?

Така измина единият ден в Сливен, а на другия Скайлер и Макгахан пожелаха да се запознаят с града. Разведоха ги навсякъде и те бяха буквално поразени от красотата и уредбата на Сливен. Смая ги чистотата, толкова непривична за Турската империя, спретнатите и красиви къщи им грабнаха погледа, не можеха да се нарадват на вадите, които течаха по всяка улица и всеки двор и разнасяха хлад и свежест в знойния летен въздух. Две сгради им направиха особено впечатление — по големина те съперничеха на конака! А като научиха, че са християнски училища, в които се преподава на български език, двамата изразиха желание да се запознаят и с учебното дело на града. Съпровождачите им приеха молбата като нещо, което се разбира от само себе си и ги въведоха — ей така, без никакво предупреждение за учители и ученици — в едно от училищата. Американците не скриха удивлението си, когато видяха колко добре бе обзаведено това училище — не липсваха в него географски карти и глобуси, математически и астрономически таблици, уреди за опити по химия, геологически сбирки и изобщо всичко, което можеше да се намери и в което и да е западно училище. Не отстъпваше и учебната програма, окачена на стената — от нея можеше да се разбере, че малките сливенчета изучават история, геометрия, френски, старославянски, турски, счетоводство, европейска литература и какво ли още не. След това двамата помолиха — стига да не пречат — да присъствуват и на един урок. Главният учител, чието име тъй и не запомниха, с готовност ги заведе в една учебна стая. Беше клас на момчета, около петдесетина на брой, а по възраст — около шест до десетгодишни. Те послушаха донякъде преподаването на учителя (говореше им, представете си, за трагедиите на Расин!), а когато господин Скайлер — подозираше, изглежда, че му се устройва театър — помоли да изпита лично учениците, учителят с готовност му предостави мястото си.

— Стани ти — каза американецът, посочвайки едно хубавко русо момче на осем-девет години в скромно, но чисто облекло. — Как се казваш?

— Нойко Йосифов.

— Какво работи баща ти?

— Нямам баща — простичко отговори момчето. — Убиха го турците.

— Сега? По въстанието?

— Не, господине. Станало е още преди моето раждане. — И уточни: — По Хаджидимитровско време.

— И живееш само с майка си?

— Само с мама…

— Кокон Таша! — изхихика друго дете от редиците.

— … и кака. Но ни взе един добър дядо, у него живеем.

Скайлер му зададе въпроси из областта на математиката (всъщност все още на смятането), на географията, на всеобщата и свещената история, на френския език и синът на Таша спокойно и без усилие отговори на всичко.

— Да опитаме и как си по писане — предложи дипломатът. — Вземи тебешира и пиши на дъската онова, което ще ти продиктувам. Готов ли си? Тогава пиши: „Моето… отечество… е велика… Турция…“

Дженерариъс Макгахан, който не можеше да следи добре въпросите и отговорите, нито верността на написаното, се възхити само от майсторската калиграфия на момчето: „… малкият приятел — щеше да си спомня той по-късно, — очарован, че може да покаже своите знания, изписваше буквите на кирилицата така закръглено и гладко с твърда ръка, че засрами мнозина от нашата група.“ Засрами се дори и той сам, докато в същото време Скайлер избухна в смях. Журналистът приближи до него и го подпита за тази ненавременна веселост.

— Знаете ли какво написа безгрешно момчето — обясни му Юджин Скайлер. — „Моето отечество е велика България…“

Те се сбогуваха с децата и излязоха в общия коридор, който отвеждаше във всички класни стаи и в стаята на учителите. Главният учител и преподавателят на малчуганите — беше Иван Ханджиев — ги съпроводиха до външните стълби на училището.

— Отговорът на момчето ми се видя — как да кажа? — твърде необичаен — подхвърли Скайлер, докато се сбогуваха.

— Не виждам защо, господине — с достойнство отговори учителят. — Ние непрекъснато втълпяваме на децата, че най-главното в учението не е да се подготвиш за по-умело трупане на пари, а по-добре и по-славно да служиш на отечеството си.

— Така е и в моята страна — кимна американецът. — Поздравявам ви, господин учителю. Вие подготвяте не само просветени, но и родолюбиви младежи. А специално за дни като сегашните за това се иска не само знание, но също мъжество и народностна гордост.

И с тези думи Скайлер и Макгахан тръгнаха нататък в обиколката си из града. Не подозираха, че имаха още за много неща да се смайват — за трудолюбието на сливенци, за приветливостта им, за чистосърдечието и гостолюбието им.

Минаваха по дължината на Сарашката чаршия, когато Скайлер неочаквано не каза, а почти извика:

— И после има хора да разправят, че българската нация била фикция, че такова нещо не съществувало! Защо не дойдат тези господа да видят!…

— Да видят какво? — озърна се журналистът.

— Училището, разбира се, господин Макгахан — отряза Скайлер. — Училището и… учениците…

— А тридесетте хиляди жертви, с които българите принудиха Европа и света да заговорят за тях?

Скайлер спря посред чаршията и разпери безпомощно ръце:

— Вече се обърках, приятелю, напълно се обърках. Не зная кое е на първото стъпало и кое — на второто: дали когато на роба му причернее и се вдигне с кремъклии пушки и черешови топчета срещу тиранина, или когато под робство създава училища, които не отстъпват на френските или английските.

— А защо не помислите, господин Скайлер, че комбинацията от двете въздига нацията наведнъж на третото или дори на четвъртото стъпало?

Дипломатът не отговори и те продължиха разходката си в мълчание.^[3]