Цончо Родев
И стана ден (63)

11.

Три заптиета не го носеха, а по-скоро го полувлачеха по земята — две за краката и трето за ръцете. За малко го оставиха, колкото единият да отвори дебелата дъбова врата, пък го залюляха, изброиха „бир… ики… юч…“^[1] и го запокитиха в мрачното помещение отвъд нея. За част от секундата Стефан съобрази, че ако там е калдъръм и се сгромоляса върху него на главата си, черепът му може да се строши като яйце, и се опита така да се превърти във въздуха, че да падне по задник или поне на гръб. Но странно — тялото му изобщо не стигна до пода. Непознати доброжелателни ръце се протегнаха от тъмното и го уловиха още по време на летежа. Въпреки това младият човек извика така, сякаш току-що си бе строшил врата. Отговори му изкискването на заптиетата и щракването на катинара на вратата.

— Лошо ли се удари? — попита го един загрижен глас. — Или невям те уловихме точно по натъртеното?

Стефан Боянов изчака да се приспособят очите му към здрачината на хапуса и се огледа. Видя все познати лица — с тези хора народните дейци на Сливен се бяха опитали да съживят нявгашния частен революционен комитет, основният камък на който бе поставен от самия Левски.

— Ами, ударил съм се — прихна в смях той. — Врещенето ми беше за агаларите: нека мислят катилите, че съвсем са ме претрепали.

Приятелите го положиха внимателно върху един застлан ямурлук.

— А те не те ли претрепаха? — попита Кондю Кавръков. — Чухме как те налагаха… Не си пестяха силите, чини ми се.

Като щадеше по-лошо ударените места по тялото си, Стефан се понадигна и седна. Другите насядаха в кръг около него.

— Претрепали са ме, вятър. — Той продължаваше да се хили. — Приложих им един чалъм, на който се хвана дори Али Байрактар, главният им джелатин.

— Я кажи, я кажи!… — подканиха го, развеселени, няколко гласа.

— Като захвана втората вълна на заптисванията в Сливен, сетихме се, че този път тя ще подмокри и моите крака. Първата ми мисъл беше да запраша нанякъде, дорде се укротясат гъжвалиите тука. Но тогаз един стар човек ми даде друг акъл: нека съм се оставел да ме заптисат, бягството щяло да бъде нещо като самопризнание, че се смятам виновен. — Стефан отново се изсмя. — И друго ми каза. Още прадядо ти е рендосвал дюшемето на зандана…

— Георги Силдаря — с уважение вметна Михаил Гаджалов. — Името му и до днес е като легенда в нашия Сливен…

— После го е правил дядо ми — продължи момъкът, — след него и баща ми. Е, сега било и мой ред да си платя даждията.

— Бас държа, че мога да позная чия уста е дала този съвет — рече Васил Желчев, един от младите в народните работи. — Дядо поп Юрдан, никой друг.

— Хубаво, че не приех баса — съгласи се Стефан. — Наистина позна.

— Ама ти щеше да кажеш за чалъма — подсети го някой.

— Научих го пак от дядо поп Юрдан. Катилите, казва той, не си броят ударите, ами слушат доколко жалостиво крещиш. И аз не си пестих гласа — на една тояга на Али Байрактар може да са се паднали по три мои крясъка…

Хапусът се огласи от последното, което му подобава — дружен весел смях. После Кондю Кавръков, той очевидно беше нещо като горгорбашия на затворниците, въдвори тишина и въпреки протестите на Стефан настоя да го прегледат за поразиите от боя. Оказа се, че „чалъмът“, научен от поп Юрдан, не е бил чак толкова удачен: ходилата на младия човек бяха подути колкото средно големи възглавници, бедрата и гърбът му бяха на сини и бели ивици, а някъде и кървяха рани. Кондю и другите почистиха раните и превързаха по-зле натъртените места, дори ги намазаха с някакъв мехлем, който близките на Марин Димитров били успели да вкарат в затвора заедно с храната, накрая настаниха Стефан колкото се може по-удобно и го оставиха да си събира душата след тежкото премеждие. Така започна първият ден на Стефан Боянов в сливенския зандан.

Измина едно денонощие, после още едно. Стефан постепенно престана да бъде в центъра на вниманието и в същото време взе да се запознава със затворническото ежедневие — със страховете, предсказанията и „аз пък чух от…“, с пощенето на въшки и гниди, с вечерните разговори за жени и за мними или преживени приключения. Междувременно болките се поуталожиха, поспаднаха и отоците. За храна не страдаше, техните му носеха достатъчно и предостатъчно всяка сутрин; ако нещо го измъчваше, то беше мисълта, че нощем, когато го надвиеше сънят, той може би стенеше несъзнателно и така разрушаваше образа на юнак и безразличен към страданието, който иначе се мъчеше да поддържа — малка младежка суета и желание да се покаже достоен за Силдаровците, пребивавали и се показали мъже между същите тези четири стени в десетилетията преди него. (Сетне му казаха, че той наистина е охкал и пъшкал на сън, но с това съвсем не се е принизил в очите на събратята си по участ, дори напротив.)

Късно, много късно през третата нощ някой го събуди внимателно и веднага предупредително притисна ръка върху устните му. В мъждеещата светлина на кандилото, което задължително гореше на зида срещу вратата, той разпозна Кондю Кавръков. Когато се увери, че младежът е буден и е надмогнал първоначалното стресване, кундураджията свали пръсти от устата му и тихо се изпъна на рогозката до него.

— Дойдох да си побъбрим биз-бизе — започна Кондю шепнешком. — Познаваш ме, можеш да не се страхуваш от мене. Какво става навън?

— „Всяко чудо — за три дни“, тъй каза баща ми, когато ме изпровождаше насам — каза Стефан, след като помисли. — И комай по убеждение го каза, а не само ей тъй, за кураж.

— Да, ама на̀ — продължават да заптисват, а от нас, заптисаните, не са пуснали нито едного.

— Туй е тътен, бате Кондьо. Даже едновременно два тътена — от Железник и от Козосмоде. Да, също и от Козосмоде, защото там Стоил войвода си е свършил работата при ония двама бейове, както решихме да го помолим.

Тази новина още не беше проникнала през дебелите стени на сливенския зандан, та се наложи Стефан да разкаже, каквото се бе разчуло за случката.

— Халис бей познаваш ли, бате Кондьо?

— Има ли някой в Сливен, който да не го познава?

— Халис бей се отбил на ракия при господин Русчо Миркович и от лаф на лаф се „изпуснал“ да каже, че в конака тълкували нападението над козосмоденските бабаити като ехо от Железник. Разбираш ли? Все едно, че тук също сме въстанали и сме ударили най-напред близнаците, дето са си разпасали поясите в Козосмоде.

— Затова ли продължават да заптисват и да пердашат?

— Затова. Ама било на привършване, тъй рекъл между две ичкии Халис бей. Защото Мехмед Хайдар бей, мютесарифът, е по-умен от своите подчинени и виждал, че туй обвинение е съшито с бели конци, както е думата. — Стефан помълча малко. — Помогнало е и това, бате Кондьо, че никой от вас, заптисаните и измъчваните, не е издал нито дума за комитета.

— Какъв комитет бе, човече? Комитет имаше, докато Дякона още ходеше по друмищата на България. Сега нали ни знаеш на какъв хал сме… — На свой ред и Кондю замълча, явно събираше мислите си. — Какво се чува за братята от Ески Заара?

Стефан разказа, каквото знаеше.

— Подигравахме учените глави — рече другият, — ама невям трябва да им направим евалла. Неподготвена работа се оказа туй въстание, само се дадоха излишни жертви. Пък и ние нахакерне хрантутим дървениците тука. Лошото е, че разложението не е само в Сливен, в Железник или във Филибето. Навсякъде е така, дори и най-горе, във Влашко, от където уж божем трябва да ни ръководят и направляват. Даже сам Христо Ботев е напуснал БеРеЦеКа^[2].

— Това пък откъде го знаеш? Навън не се е чуло таквоз нещо.

— Чух го от устата на самия Хайдар бей. Беше дошъл на едно от изпитванията ми. И уж ме подигра за скапаността ни, пък ми се стори, че съзнателно го каза, анджък за да ми съобщи новината. — Ново замълчаване. — Нещо съвсем друго искам да те питам, Стефане. Още като те изхвърлиха тука и веднага се разприказва: какъв акъл ти бил дал дядо поп Юрдан, как си надхитрил биячите и прочие. Не ти ли се вижда, че туй е неразумно? Че и опасно? И за тебе опасно, и за поп Юрдан?

Преди да отговори, Стефан Боянов изхихика приглушено.

— Всичко това беше скроено пак от дядо поп. Виж, бате Кондьо, навън много мислят и се кахърят за вас… е, вече мога да кажа за нас, заптисаните. И доста противоречиви мисли се изказват.

— Например?

— Ами например това, че наистина като че никой не се е разбъбрил за комитетите, иначе тук да се е препълнило с народни дейци от града и санджака. Но в същото време има и съмнение, че, както ти го рече, за комитетите нищо не е издадено, защото нищо няма за издаване. А иначе… Иначе комай някой не е издържал на мъченията.

— От какво съдят?

— От имената на заптисаните. На̀, погледни ги, бате Кондьо. Никой от нас не свари да въстане с ескизаарци, ала всички до един сме все от лизнатите от стремлението за свобода. Всички! За нито един не можеш да кажеш, че е попаднал тук напълно по погрешка.

Кондю Кавръков размисли продължително върху тези думи.

— И после? Какво има това връзка с твоето многоглаголствуване?

— Преди десет-петнайсет години в този затвор станало едно истинско чудо. Избягал човек. И то не кой да е, а Филип Тотю, дето денем и нощем го държали закован с пранги за стената. Аз не го помня, трябва да съм бил малък, но всички други го потвърждават.

— Аз пък го помня. Гаджалите до един изглеждаха като деца, напълнили гащите.

— Когато замислил бягството, Филип Тотю започнал с това — да разбере има ли край него шпионин или не. И за да изпита работата, гласно се заканил да избяга. И наистина видял как един от кауша, грък някакъв от Анхиало, го издал. Е, заптиетата удвоили бдителността си, ала Филип Тотю и другарите му пречукали предателя. И вече можело на дело да се подготви бягството.

— Все още не разбирам…

— А е много просто. Дядо поп заръча, ако заптисат още някого от нас, хем да крещи до Бога, когато го пердашат, хем веднага да изприказва кой го е подучил за това и как го е сторил.

— Аха, досещам се — замислено каза Кондю Кавръков. — Ако имаше издайник, първо на тебе отново щяха да ти хвърлят една кола бой, и сетне поп Юрдан щеше до вечерта да е тук, между нас. — Той се изсмя безгласно. — Брей, пустият му хайдутяга в попско расо!…

— Да, ама виж — всички тук издържаха. Няма издайство от тези хора. Защото нито мене ме биха повторно, нито поп Юрдан е в кауша.

— Ала и другото си остава вярно — че няма човек от нас, заптисаните, който да е „свята вода ненапита“… Значи, все пак има от крушка опашка.

— Това ще се разбере, когато ни пуснат.

Кондю хвърли особен поглед към младежа.

— Казваш го тъй, сякаш го знаеш на сигурно. Хайде холан, момче, в турските зандани са си оставяли костите хора, дето са били същински божи кравички в сравнение с нашего брата.

— Навън се знае на сигурно, бате Кондьо. Туй пък го дължим на друг добър турчин от града ни. Юмер ефенди от Айше Хатун махала, може да го знаеш и него. Чул как в конака решавали, че ако до още някое време не ни изобличат в комитаджилък, ще ни пуснат. И побързал да го каже уж между другото пред господин Панайот Минков.

От гърдите на кундураджията се откъсна въздишка, изпълнена със спотаена надежда. После той каза изведнъж:

— Чу ли? Не? Бяха втори петли, момче. Хайде да подремнем. Че погледнеш — може новият ден наистина да докара празник и за нас…