Цончо Родев
И стана ден (96)

4.

И страшно клане станало,

страшни писъци ечели,

Бояджик оглушавали.

Народна песен

Този човек изглеждаше така, сякаш от рождение до сега понятието усмивка беше напълно непознато за него. Лицето му, малко скулесто като на зебек и малко мургаво като на татарин, имаше едно-едничко изражение — смес от студенина и свирепост; в зависимост от случая преобладаваше или студенината, или свирепостта, но като че докато беше в Сливен, пълноценен господар на лицето му беше само свирепостта. И ако нямаше поводи за това, той сам си ги създаваше.

Шевкет паша бе някъде между четиридесетте и петдесетте, но по стойка и по начина, по който носеше обшитата си със сърма и украсена с еполети униформа, изглеждаше под тридесет. За това спомагаше, че без да е висок, беше доста над среден ръст. Когато му бяха нужни, не му липсваха добри обноски (на тях във военното училище ги възпитаваха френски преподаватели), но той съзнателно или подсъзнателно ги отбягваше — разваляха израза на студенина и свирепост. Изобщо имаше външност на началник поне от десет поколения, а държанието му по нищо не отстъпваше на външността.

— Посмали малко хвалбите за твоите сливналии, мютесариф ефенди — говореше сега той, докато мереше на крачки диагонала на одаята. — Ако те слуша човек, ще си рече, че те са кротко стадо овчици, а ти — безгрижният им чобанин. Само дето ти липсва кавал… Или що? Може би и кавал си имаш?

Мехмед Хайдар бей предпочете да не чуе подигравката.

— Позволявам си да кажа, че мислим и гледаме по различен начин, затиалилериниз. Ако в едно стадо има две-три бодливи крави, аз не смятам, че трябва да се изколи или да се изрежат рогата на цялото стадо. Същото е и за „моите сливналии“. Като е речено за тях: хайдути, че пак хайдути… А каква е истината? Излезли няколко хайдамаци в Балкана да правят царщина с кремъклии пушки, пък в същото време истинските сливналии от тъмно до тъмно се трудят, с абата си обличат цялата войска на падишаха, а с другата си стока запълват пазара от Дунава на север до Стамбул на юг. Бива ли, питам се аз, заради няколкото бодливи крави да лишим от мляко цялата европейска част на империята?

Пашата прекъсна разходката си и вторачи своите кръвнишки очи в мютесарифа. Изглеждаше така, сякаш се готвеше да го клъвне.

— Сбъркал си си занаята, бей? — изсъска злъчно. — Трябвало е да станеш адвокатин, не мютесариф на този пребогат санджак.

— Адвокатин на кого, затиалилериниз?

— На сливенските божи кравички, между които, виждаш ли, се били случили и няколко бодливи. А знаеш ли ти, бей, че през Дунава тези дни са преминали две чети комити. Едната при Тутракан, другата малко по-нагоре от Оряхово? И че тутраканската се води от тукашна божа кравичка, някой си Таню войвода, който, за да оглави четата, избягал не от другаде, а от Диарбекир? И че в другата чета, някъде около двеста върли комити на брой, половината били пак от този твой кротък и работлив Сливен?^[1]

Макар да беше притиснат до стената, Мехмед Хайдар успя да запази самообладание и да отговори с външно спокойствие:

— Признавам, това за четите е нещо ново за мене, паша ефенди. Но за втори път ще дръзна да кажа, че надали е правилно да се приравняват няколкото щури глави в Балкана или четите с двайсетхилядния богат Сливен. Разумният стопанин не гори юргана заради една бълха.

— Охо! — зло му се присмя пашата. — Ти дори си служиш с български поговорки, бей. Това за юргана и бълхата е българско, нали знаеш?

Мютесарифът отново успя да запази присъствие на духа.

— Откровено казано, не знаех, че е българска поговорката, затиалилериниз. — И сякаш между другото премина в настъпление: — И се учудвам, че ти знаеш това…

— Отраснал съм в село, на седем-осем часа път от тука, където освен чифлика на баща ми и чичовците ми, другите бяха българи — спокойно обясни пашата. — И тогава научих езика им.

— Може би ти се е случвало да наминаваш и друг път нататък?

— Не! Напротив — дал съм клетва пред аллаха, че ще се върна там само за да срина селото до основи. — Нов зъл присмех: — Стига и там да си нямат добър адвокатин като сливналии…

Бръснатото светло лице на Хайдар бей се изчерви от напрежение.

— Искаш да кажеш, паша ефенди, че ако не беше моята защита, би унищожил такъв голям и заможен град като Сливен?!

— Бих унищожил не Сливен, а комитското гнездо, бей. Гнездо, което от десетилетия ражда само хайдути и бунтовници, не заслужава да има място под слънцето.^[2] Какво, мютесариф ефенди? Няма ли да намериш пак някоя българска мъдрост, за да защитиш твоите божи кравички?

Мехмед Хайдар за пръв път се надигна от мястото си и взе една книга от полицата на стената.

— Този път ще ги защитя с думите на Пророка — каза, докато се ровеше в страниците на Корана. И прочете: — „Кажи на неверниците, че ако те се въздържат да не се противят, каквото е вече минало — ще им бъде простено.“^[3]

Сега на свой ред се изчерви пашата. И тъй както беше мургав, лицето му доби цвят на патладжан. Изглеждаше по-кръвожаден от всякога, сякаш избираше по какъв начин да унищожи мютесарифа — да го застреля, да го заколи, или да го удуши със собствените си ръце. Но пашата не направи нито едно от трите. А като не намери и достоен отговор, за да запуши устата на този дързък бей, само измърмори една мръсна псувня, излезе и с хъс затръшна вратата зад себе си.

* * *

Два дни и две нощи Шевкет паша не излезе от покоите, които бяха отделили за него. Не прие повече мютесарифа. Не пожела да разгледа града. Не излезе да се поразходи из красивите околности. Изобщо нищо-нищичко не правеше. Цупеше ли се? Чакаше ли нещо? Каквато и да беше причината за странното му държание, никой не я разбра.

Вечерта на втория ден обаче той рязко се измени, превърна се в олицетворение на деятелността. Причината беше една депеша; Шевкет не благоволи да я покаже на никого, но чрез Хасан бей сливенци без труд научиха съдържанието й. Била пратена от ямболския каймакамин Ахмед ага и в нея се известявало, че село Бояджик^[4] и още шест села наоколо били пълни с комити и въстаници. При тази вест пашата засия; беше такова сияние, от което тръпки да те побият.

— Утре по тъмно цялата войска поема към Бояджик! — заповяда Шевкет на забитите си, докато триеше радостно ръце. — И артилерията, и башибозукът, всички! Искам ги отпочинали, за да вземем на един дъх пътя до селото.

Нетърпението му обаче беше толкова голямо, че не се стърпя до сутринта и вдигна войската още вечерта на 16 май. А при изгрев слънце беше вече пред Бояджик.

Вървяха бързо, но, изглежда, вестта за похода им все пак ги бе изпреварила, понеже извън селото го чакаха трима старци с хляб и сол в ръце. Първото намерение на Шевкет беше да ги отпрати, без да разговаря с тях. После обаче сметна, че като ги предупреди за намерението си, може да направи триумфа си по-бляскав. Смръщено и без бързане приближи до тях. И още отдалече позна човека с хляба и солта. Беше дядо Горан; някога, преди години, дядо Горан все намираше в гънките на пояса си по някое шекерче, за да почерпи Шевкет, сина на покойния мюдюрин. Като изговаряше някакви благословии, старецът поднесе табличката, но Шевкет без много-много приказки я изрита от ръцете му. Хлябът отхвръкна на една страна, солта на друга; паничката се удари о един камък, но не се счупи и това, кой знае защо, съвсем вбеси пашата.

— Шевкет, сине — заговори дядо Горан, — не обиждай хляба, той е свято нещо. И на нас не посягай, сине. Тук си видял белия свят, тук с майчино мляко си закърмен, тук от парче месо стана момък-левент. Никой никога не ти е казвал лоша дума, сине, не отвръщай на доброто със злина.

Пашата понечи да го опровергае и да му напомни, че има за какво да мъсти на селото, но се въздържа: ако наистина не помнеха, излишно щеше да извади на бял свят онези случки, с които хич не се гордееше, ако пък помнеха, само щеше да се направи на смях.^[5] И вместо това каза строго:

— Вдигнали сте бунт, а? Хайде де, бунтувайте се!

— Какъв бунт, паша ефенди — закръсти се друг от старците. — Ела да ни видиш в селото — само една бунтовна реч ако чуеш, готови сме да заплатим вината си с живота на цялото село.

Шевкет отлично знаеше, че в селото наистина няма да открие нито следа от въстание. Но и не помисли да го проверява — неговата цел бе друга. Той извади депешата на Ахмед ага и я навря в носа на стареца:

— Вам ли ще вярвам аз или на преданите служители на падишаха? Ей тука черно на бяло, че сте се вдигнали в подкрепа на оня хайдутин Стоил. Пък и аз ви знам, вие сте си цели комити. Нека бъде вашето. Изкарайте си войската и ще се бием.

Тримата старци се опитаха да продължат, но той рязко прекъсна разговора и ги напъди към селото. После разположи войската и башибозука така, че стегна като пръстен Бояджик. И след около час даде знак на артилеристите:

— Мерете се главно в църквата. Атеш!^[6]

Оръдията изгърмяха. Бяха лошо прицелени, та не удариха храма, а вдигнаха няколко сламени покрива. Началникът на артилерията, един бинбашия, видя колко е смешно да се стреля с крупови оръдия срещу кирпичени къщи и сламени покриви и понечи да го каже на пашата, но Шевкет с властен жест му забрани да говори. И повтори:

— Атеш!…

Този път три снаряда попаднаха в църквата „Свети Архангел“. Разнесе се нечовешки вопъл, който погали ушите на пашата — той правилно се бе досетил, че много от селяните ще потърсят укритие в тази най-яка сграда на Бояджик. На други места в селото лумнаха пожари. Шевкет заповяда още няколко артилерийски залпа, а сетне махна на аскера и башибозука:

— Вървете! Искам до икиндия камък върху камък и жива душа да не остане от Бояджик…

Чу се рев — не на хора, а на двадесет хиляди диви звяра. И шареното множество се люшна към селото. Повечето от освирепелите мъже бяха с ятаган в едната ръка и с чувалче в другата. За плячката…

Докато яздеше насам, Шевкет паша си бе казвал, че дорде хората му се разправят с Бояджик, той ще прескочи до чифлика на чичовците си хаджи Емин и Садък ефенди. Сега обаче се отказа — чифликът беше на половин час път от селото и през баир, от там нито щеше да се види, нито да се чуе как той, Шевкет, осъществяваше клетвата на младините си. И затова се отдръпна на една височинка до реката Калница и не мръдна до вечерта.

Ще рече — до когато Бояджик бе превърнат на пепел, а жителите му на трупове…^[7]