Цончо Родев
И стана ден (30)

3.

Даже да не беше прещедрото възнаграждение, обещано му от непознатия сливналия, доктор Начо Планински пак щеше без колебание да приеме поканата. Имаше две големи подбуди. Може би щеше да помогне на един страдущ и нуждаещ се (в този смисъл само преди година той бе давал клетва пред учителя си д-р Карел Давила), при това, както се говореше, един от стожерите на българщината в бунтовния Сливен. И още: че пътуването щеше да го откъсне за ден или два от враждебността, която го ограждаше в родния му град. Впрочем не — враждебността не идеше нито от града, нито от обикновените отрудени ескизаарчани; още със завръщането му от Букурещ те, неговите съграждани, усетиха готовността му да раздава докрай сили и знания за здравето и добруването им и търсеха каквато и да е сгода, за да му се отплатят с внимание и признателност. Но точно това дружелюбие на простия народ стана причина Планински да си спечели ненавистта и зложелателството на чорбаджиите. Никога не се разбра дали бяха очаквали да стане доктор само за тях и техните семейства — каймака на града, — или поне да се приобщи към кръжеца им на благоденствуващи верноподаници, ала съвсем, съвсем скоро той, лекарят, се озова в ролята на чумавата овца в мирното (според чорбаджиите) стадо на Ески Заара. И започна едно тровене на живота му — с повод и без повод, — което скоро го накара да стане пишман за радостта и нетърпението, пришпорвали го да се върне час по-скоро в родния град след годините на учение в Букурещ. При това положение как можеше да не е доволен от внезапно дошлото разнообразие в ежедневието?

Макар и да тръгна още по първи петли, пътуването не го уморяваше. Причината, не беше само в младостта — по това време д-р Начо Планински караше едва двадесет и четвъртата си година — и в здравата му физика. Непознатият му Русчо Миркович се бе погрижил в Ени Заара и в още две ханчета по пътя да остави свежи коне за смяна, та всъщност пътуването донесе на лекаря едно неизпитвано досега усещане — той за пръв път позна удоволствието на бързината. Тъй или иначе още далеч преди пладне каруцата с меки яйове навлезе в Сливен, не измина, а сякаш прелетя покрай коритото на някаква река, прекоси един голям и внушителен мост, после свърна наляво и скоро спря. Преди да слезе, доктор Планински се огледа. Да, човекът, който притежаваше подобен богат дом — ще речеш цял сарай^[1], — можеше да си позволи лукса да повика лекар чак от Ески Заара и със смените на конете да му устрои такова шеметно пътуване. Скочи пъргаво на земята и пое от каруцаря чантата си, когато внезапно друга мисъл проряза съзнанието му: притежателят на този палат положително беше от съсловието на чорбаджиите, пък болният му зет бил начело на народните работи в града — това също го нямаше в Железник…

Още се пооправяше от пътя, когато от къщата излязоха да го посрещнат. Онзи, който вървеше с широки крачки отпред, беше мъж над петдесетте, но прав, стегнат, лъхащ на сила и енергия. Носеше фес, но облеклото му беше изцяло европейско — тъмен сюртук с кадифяна яка, сива жилетка, тясна вратовръзка („папийон“, определи я лекарят) също в сиво. Лицето му отговаряше на фигурата и походката — удължено и с открито изражение, засукани не нагоре, а настрана каврък мустаци и почти черни очи с твърд поглед. „Здрав българин! — с уважение помисли д-р Планински, докато го изчакваше. — Навярно е започнал от нищо, а се е издигнал с труд, воля и характер.“ И прозорливостта му не го измами дори и в подробностите. Зад стопанина на дома ситнеше млада жена, виждаше се — бременна; по черти приличаше на възрастния мъж, а сълзите й издаваха, че е съпруга на болния.

Здрависаха се и размениха неизбежните приказки за пътуване, умора и прочие. Предложиха му закуска, но младият лекар отклони — имало време за трапезата, нека да му полеят да се измие и да го заведат при болния. Със задоволство изпълниха молбата му и не след дълго го въведоха в една стая, в която буквално всичко, трепереше от чистота. Д-р Планински се огледа. Потънало в белоснежната възглавница на леглото, едно слабо лице с изпъкнали ябълчни кости и воднистосини очи го следеше — едновременно с любопитство и надежда.

— Вие сте, значи, Стефан Гидиков — заговори с професионална опитност лекарят. — Като мотор на всички народни дела славата ви отдавна долетя и до нас в Железник. Е, няма как, самата тази ваша роля за въздигането на българщината налага да ви изправя час по-скоро на крака.

— Вярвате ли го наистина, докторе? — попита отпаднало болният. От усилието на няколкото думи се задави в мъчителна кашлица.

— Ако не го вярвах — вдигна рамене Планински, — щях ли да бия пътя до вашия войводски Сливен? — Каза го, както е думата, без да му мигне окото, а вътре в себе си вече съзнаваше голямата неистина на изреченото. Защото беше достатъчно добър лекар, за да не се измами в значението на тази суха кашлица, на трескавия блясък на хлътналите очи, на неестествения руменец върху сухата, заприличала на пергамент, кожа на бузите. После се обърна към Русчо Миркович и другите домашни: — Ако нямате нищо против, бих предпочел да прегледам господина Гидикова насаме. Моля, почакайте ме оттатък.

Прегледът му продължи дълго, почти час. Когато излезе от стаята, изтърсвайки термометъра в ръката си (този май беше първият медицински термометър, видян някога в Сливен), жената на болния седеше в ъгъла и кършеше ръце на скута, а Миркович мереше с нервозни крачки дължината на стаята. Впериха въпросителни погледи в него, но той се задоволи да каже:

— Госпожа, ще имате ли добрината да ми полеете да се измия отново? А сетне, ако е възможно, няма да откажа онова кафе, което ми предложихте при пристигането ми.

Хитростта му не успя. Щилияна наистина стана да му прислужи, но преди да го отведе към мивника, запита го „в упор“:

— Какво мислите за болестта на Стефан, докторе?

Той отговори на въпроса с въпрос:

— Ще бъде ли възможно да намеря за нощес място в някой хан? Иска ми се да остана до вечерта тука и да прегледам още на два пъти господина Гидикова — следобед и вечерта. За заключението ми е важно да го видя и да проверя температурата му и надвечер…

— Какъв ти хан! — възмути се стопанинът. — Целият този дом е на ваше разположение, докторе.

Лекарят се върна след малко сам, подръпна панталоните си и седна срещу Миркович от другата страна на кръглата масичка. Този път не се престори, че не забелязва въпроса в очите на стопанина:

— Не зная нищо за житието-битието ви — каза, — но ми правите впечатление на човек, пред когото в живота не са застилали китеници и никой не е отварял вратите пред вас. — Другият потвърди; сигурно се досещаше докъде ще доведе това встъпление, но с нищо не промени твърдото си изражение. — Така и предполагах. И затова пожелах кафето, макар, общо взето, да не минавам за негов любител.

— Одеве познахте, докторе. — Русчо Миркович говореше спокойно, но свали феса и с един шарен месал избърса потта, избила отново по челото му. — Аз наистина съм видял две и двеста. И с мене може да се говори направо, без думите да се заливат с шуруп като баклава.

— Не излъгах, когато казах, че бих искал да прегледам още два пъти вашия зет — привечер телесната температура е най-показателна, пък и искам да видя как ще му подействува едно лекарство, което му дадох.

— Тук сякаш ще последва едно „обаче“…?

— Познахте. И това „обаче“ е, че още сега дръзвам да изкажа мнение за болестта на големия българин Стефан Гидиков. И за съжаление думите ми няма да съдържат нищичко насърчително.

Ново избърсване на челото.

— Охтика, нали, докторе?

— Да, туберкулоза по нашему. И ме е страх, че е от най-лошия вид — скоротечната.

— Неспасяемо ли е? — тихо произнесе Миркович.

— Ако диагнозата ми се потвърди, на вас ще призная, че засега науката е безпомощна пред това заболяване. Но ще ви предпиша неща от народната медицина. Аз вярвам в нея, господин Миркович, макар и да не я смятам способна да извърши чудеса. Ала тъй или иначе през столетията и хилядолетията човекът се е научил да разпознава болестите и да открива как да се преборва с тях. Например още сега ще помоля в стаята на болния да се разхвърлят борови и елхови клончета — те ще освежат въздуха за увредените му дробове. Ще направим и всичко останало. А за по-нататък ще се доверим на милостта на Бога.

Влизането на дъщерята от само себе си промени руслото на разговора.

— Може би господин докторът е уморен — рече тя, докато поднасяше кафетата и чаши с вода. — И ще пожелае да отпочине след тежкия път…?

Докторът се засмя пресилено, за да разсее атмосферата в стаята:

— Ще излъжа, ако кажа, че не съм уморен — отговори. — Но въпреки това бих предпочел да поизляза. За пръв път съм в богатия Сливен, знаете, и ми се ще да го поразгледам. Единствено ме е страх да не се объркам на връщане…

— Само попитайте за къщата на Русчо Миркович, всеки ще ви упъти.

* * *