Цончо Родев
И стана ден (118)

1.

Малцината, които го бяха виждали, твърдяха, че между него, Сюлейман паша, и Начо Планински съществувала много голяма външна прилика — същата въздребна и слаба фигура, казваха те, същата подвижна походка, същото скулесто лице с черна, подстригана брада… Разликите, уверяваха, били две. По-незначителната — в носа; носът на доктора беше прав, макар и не съвсем гръцки, среден по големина, докато на пашата — леко гърбав и с винаги отворени ноздри, сякаш непрекъснато душеше във въздуха. Другата, по-съществената разлика, намираха в израза на лицето; лицето на лекаря имаше неизменен отпечатък на човеколюбие и отзивчивост, пашата — обратно — изглеждаше постоянно недоволен от хората и съдбата, сърдит, гневен.

Ако това за сърдитото изражение важеше изобщо, то в този топъл ден в края на септември Сюлейман изглеждаше направо свиреп и хищен. Облечен в походни дрехи и с ботуши до над коленете, той така бясно крачеше между прозорците и вратата, че човек можеше да го оприличи на рис, току-що заловен и затворен в клетка. Не говореше, а просто плющеше закани. И макар да не се заканваше на тримата души в одаята, те предпочитаха да мълчат — този яростен сердарекрем можеше да си изкара яда на тях, дори и ако само му пригласяха. И все пак единственият българин между тях, Иван Силдароглу, поне бе дръзнал да протегне крака напред и да кръстоса лачените си чепици. Другите двама се бяха сгушили в срещуположните ъгли и, както казват българите, се мъчеха да се покажат по-ниски от тревата и по-тихи от водата. Садък бей, който отдавна вече познаваше сприхавата природа на своя началник, чисто и просто чакаше бурята да отзвучи. Точно по диагонал на одаята седеше Фехим паша, новият мютесариф, изпратен на мястото на побегналия Рефи ефенди. Безлично и незначително човече, както впрочем обещаваше да бъде безлично и незначително властвуването му в санджака, Фехим изглеждаше да си е глътнал езика пред тази необуздана раздразненост.

— Войната трябваше да започне по съвсем друг начин! — крещеше в това време Сюлейман. — Със самото й обявяване трябваше да се предаде на смърт цялото българско племе. До крак! Само тогава щяхме да бъдем сигурни, че врагът ще е само пред нас, не и зад гърба ни.

— Не се ли увличаш, затиалилериниз? — някак лениво се престраши да продума Иван. — „Цялото българско племе…“ Ами че това са милиони хора! Впрочем…, впрочем и мене също ли, затиалилериниз? Знаете, че аз също съм българин. Да, българин съм, но макар и не с пушка в ръка, воювам рамо до рамо с воините на падишаха.

Пашата избегна прекия отговор, но затова пък запокити в лицето на Иван Силдароглу една дълга лента с точки и тирета.

— Погледни това — изрева. — Английски журналисти са го предали през Букурещ за Лондон, от Лондон е стигнало до Дари Хура в Стамбул и от там го съобщават на мене.

— Съжалявам. — Иван остави настрана лентата. — Не мога да разчитам тези знаци…

— В главното командуване на русите знаят моя план и са се приготвили за него. Знаят всичко: че частите, които съм оставил при Шипка и Хаинбоаз, са само за военна демонстрация, докато с главните сили се готвя да ги ударя през Елена към Търново. Откъде, питам аз, ще са им известни моите намерения? Не са ли им занесли сведенията онези, които и без това кръжат като хайдути в Балкана, дебнат всяко наше придвижване и час по час пращат куриери на север?

— Ще си позволя да кажа, че случаят ми изглежда малко по-друг. Войската има някакво странно свойство да узнава всичко. Онзи ден отидох с мющерии да полея един алъш-вериш в Лазовския хан. Току до нас се бяха разположили група низами и говореха високо за намисления удар през Елена. Дори точния ден и час на тръгването споменаваха. Аз съм убеден, паша ефенди, че така е осведомена войската от Бургас на изток до София на запад. А когато за нещо много се приказва…

— Но не можеш да ме убедиш, Силдароглу челеби, че някой от тези низами е притичал до княз Николай Николаевич да му прошушне намеренията ми. Това е дело само на проклетите българи. Нямаше ли ги българите, нямаше и кой да минава по недостъпните пътеки на планината, за да съобщава на русите.

— Ти употреби думата „намеренията ми“, затиалилериниз. Намеренията ти няма как да се узнаят от хайдутите в Балкана. Не е ли редно да помислиш за предателя някъде в най-близкото ти обкръжение, което е било известено за твоите намерения?

— Престани, челеби! — изсъска срещу него Сюлейман. — Престани, защото иначе не отговарям нито за себе си, нито за… съдбата ти. За мене виновни са българите и толкоз! Садък бей?

— Заповядай, затиалилериниз.

— Колко души имаш заптисани в хапуса?

— Тридесет и осем.

— Знаеш ли Татар Мезар джамиси?^[1]

— Евет, паша ефенди.

— След два часа потеглям с войската. Искам от тук, от конака, до Татар Мезар пътят ми да е украсен от тези български шпиони. На дърво ли, на стреха ли, ала искам те, избесени, да украсяват пътя ми. Нека Сливен запомни кога е минал тук сердарекрем Сюлейман!

— Ще бъде направено, затиалилериниз.

— Това е, ефендилер. Приемете, че сме се сбогували. Можете да ми спестите пожеланията си — достатъчно ще ми е, ако ги имате в сърцата си.

* * *

Сливен помнеше какви ли не ужасии, но като тази — хем страшна, хем извратена — като че виждаше за пръв път: не стига, че тридесет и осем души висеха, обесени, от двете страни на главната улица, която водеше на изток, ами до всяка от жертвите стоеше по едно заптие и люлееше трупа^[2] в знак на поздрав към преминаващите войски и техния главнокомандуващ. Настрана, посбутани между къщите и в кьорсокаците, се тълпяха сливналии и надничаха крадешком. Бяха и българи, и турци, но еднакво онемели пред страхотната картина. Кой знае как се бе случило, че там някъде, приблизително по средата между Чорбаджилар джамия и голямата вада, що миеше улицата пред Ески джамия^[3], се оказаха един до друг двама стари познати: Юмер ефенди и поп Юрдан.

— И това доживяхме! — със сгърчено лице произнесе свещеникът.

— Може би трябва да се радвате, папаз Юрдане — отговори турчинът. — Казват, че кучето най-лошо хапе преди да умре… Цялата тази страхотия ми напомня на куче, което е пред умиране.

— Не обиждай кучетата, Юмер ефенди. Куче, даже бясно да е, не е способно на такова злосторство. Този Сюлейман е…

Не можа да се доизкаже. Откъм конака се дочу свирня на зурли и думкане на даули и, като протегнаха врат, зяпачите забелязаха да се задават пищните по облекло и по конски снаряжения най-лични представители на войската. Странно, но не се чу нито един приветствен възглас — дори турците на Сливен бяха потресени от тази нечовешка украса на улицата, само заптиетата захванаха по-усърдно да люлеят труповете.

Колоната приближи бавно — ездачите изравняваха хода на конете си със стъпките на пешаците. С приближаването на процесията разпознаха и Сюлейман. Не по физиономията (малцина го бяха виждали), нито по униформата — всъщност той се носеше значително по-скромно облечен от повечето свои подчинени, — колкото по властността и високомерието, които се излъчваха от физиономията му, и от раболепието на приближените му.

Бяха почти пред мястото, от което надничаха поп Юрдан и Юмер ефенди, когато се видя как пашата дръпна дизгините и спря. След него спряха и висшите военни в златосърмени униформи наоколо му, после спирането се предаде и на таборите назад. Като разбраха, че става нещо необикновено, чалгаджиите от музиката един по един също свалиха инструментите си и на улицата се възцари злокобна тишина.

Пашата вдигна ръка и към него приближи само един от свитата — Садък бей, който щеше да остане да го замества в Сливен, а сега само го изпращаше по пътя към Котел. Негово превъзходителство показа една стряха. И думите му — правилни, но със своеобразни напевни извивки при произношението — изпълниха улицата:

— Тази стряха защо е празна, Садък бей? — попита строго.

— Моля те да ме извиниш, затиалелириниз, но просто виновниците не стигнаха за целия път до Татар Мезар джамиси…

— Че толкова ли нямаше други, бей?

— Не съм пощадил нито един, който беше в хапуса, затиалелириниз.

— Питам друго. Трябва ли непременно да е в хапуса, за да се досещаш, че е девлет-душманин и руски шпионин? — Сюлейман забеляза неразбирането върху лицето на председателя на военния съвет и това видимо му достави удоволствие. — Ето например този. — Той показа напосоки към едно момче, което се тулеше по-настрана. — Не ми казвай, че не е виновен. Утре и той ще стане я хайдук в Балкана, я помагач на русите. Хайде!

При това „Хайде!“ няколко млади забити, от тези, които се тълпят винаги около висшето началство, за да бъдат забелязани, се втурнаха старателно нататък и уловиха момчето. То ревна изведнъж, опита се да обясни, че с нищо не се е провинило нито към властта, нито към турците въобще, но никой не пожела да го слуша и го поведоха към стряхата.

И в този момент се разнесе могъщ глас, който не само заглуши печалното „Мамо… мамо…“ на момчето, но и сякаш плисна над къщите, достигна Сините камъни и се върна назад като ехо:

— Сюлеймане, чифутино^[4] и кучи сине, остави момчето!

Нападката, своеобразна оглушителна заплювка, беше толкова дръзка, че за момент цялото множество — Сюлейман, войска, зрители — останаха втрещени и като приковани към земята. Единственият, запазил самообладание, беше собственикът на гласа — поп Юрдан. Той прекрачи напред и продължи да запокитва обидите и предизвикателствата си:

— Дотам ли стигна, жид с жид, да посягаш и на невръстни деца?! Ако ще бесиш някого, поне обеси мене, зер целия си живот съм посветил само на борба против посрания ви султан и такива голи охлюви като тебе. На̀, виж! — Свещеникът поразгъна расото си, та се показаха тепелиците на два пищова. — Тези двата са пратили при Пророка ви повече гъжвалии, отколкото косми са ми останали на главата.

Сюлейман най-сетне се опомни и сви тесните си рамене:

— Какво пък, обесете него вместо момчето…

Престараващите се млади забити оставиха момчето и затичаха към поп Юрдан, но той ги изтласка със сила, която невероятно как се намери в мършавата му висока фигура.

— Нали виждате, че отивам сам — скара им се. — Какво ще ме водите вие… — И тъй като те, напълно объркани, се отдръпнаха и му сториха път, свещеникът приближи до момчето и го попита: — Как се казваш?

— Ангел. Син съм на Боян Боянов и внук на Бяно Абаджи — отговори през сълзи то.

— Виж ти, виж ти! — непресторено се засмя поп Юрдан. — Ами че ние на всичко отгоре се падаме и бир парче роднини… — Сетне тупна момчето по дъното на панталонките и му прошушна: — Не плачи. И бягай, колкото сили имаш. И не се прави на юнак да се боричкаш с мене за клупа на въжето. Аз дадох, каквото можах. А ти тепърва ще служиш на България! Върви!

Пропъди го настрана и със спокойни крачки приближи към стряхата. Не можеха да го обесят така, за минута — усърдните забити имаха нужда от време, за да намерят отнякъде въже и да го преметнат през един от мертеците на стряхата, да измъкнат едно скемле от близката къща. В това време Юмер ефенди, също поопомнил се, приближи до свещеника:

— Отиваш си като светец, поп Юрдане. Сливен ще те помни…

— Все ми е тая за помненето — отговори нехайно онзи.

— Тогава знай поне едно. Християните в Сливен няма да намалеят, понеже аз, тъй както съм пълен ей до тук с погнуса, наистина ще се покръстя.

— Това, виж, е по-добре — каза свещеникът; каза го малко разсеяно, защото следеше работата на младите забити, превърнали се изведнъж в джелати. Той приближи, взе свободния край на въжето и ловко направи клуп. — Не можехте ли да прокарате въжето през ей онази греда? — попита, докато хладнокръвно стъпваше на трикракото столче, надяваше клупа на врата си и изваждаше русо-бялата си брада над въжето, сякаш за него сега не съществуваше нищо по-важно от опазването на тези рошави вълма.

— Че какво значение има това за тебе? — попита го един.

— Не за мене, а за оногова. — Поп Юрдан показа към пашата. — Ще дойде неговият ред да увисне до мене. Ще трябва да е по-далече. Защото мен дори в смъртта ще ме е гнус да се докосна до това чифутско изчадие. Бъди проклет, Сюлеймане!

И с тези думи сам ритна скемлето и увисна на въжето.