Към текста

Метаданни

Данни

Серия
Тътени (3)
Включено в книгата
Година
(Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
Характеристика
Оценка
5,9 (× 40 гласа)

Информация

Сканиране
Диан Жон (2011)
Корекция и форматиране
taliezin (2013)
Допълнителна корекция
Диан Жон (2013 г.)
Допълнителна корекция
moosehead (2018)

Издание:

Цончо Родев. И стана ден, 1998

Редактор: Добромир Тонев

Художник: Емил Марков

Технически редактор: инж. Станислав Лулов

Набор: Юлия Ташева

Коректор: Юлия Ташева

ISBN: 954 442 067 3

Издателство „Христо Г. Данов“ — Пловдив

Печат „Полиграфия“ АД, Пловдив

История

  1. — Добавяне
  2. — Корекции от Диан Жон
  3. — Корекция на правописни и граматически грешки

9.

Зимата влезе в правата си точно така внезапно и изведнъж, както привидно ги бе отстъпила на подранилата пролет. Още на разсъмване откъм Балкана забуча, небето се смръщи, после някъде в боазите се отприщи онзи вятър, сливенският, който сваля ездач от коня, прекършва минарета и вдига цели покриви заедно с гредореда. Той прогони облаците на изток към морето, та не заваля, но затова пък целия ден и сетне цялата нощ си остана пълновластен господар над Сливен.

Този вятър беше добре дошъл за заговорниците, които за същата вечер си бяха дали среща в херодаята на Силдарови — в подобно време не заптийски стражи, а и обикновени минувачи няма да срещнеш по улиците и мегданите. Все пак онези, които бяха поканени за срещата с Левски, не се предовериха на ледовития си съюзник и не пренебрегнаха осветените от вековете правила на скритост и безопасност. Те бяха без фенери и загънати в тъмни ямурлуци, идваха от различни посоки, като се придържаха в сянката на стрехи и дувари, отминаваха портата до следващия ъгъл и сетне се връщаха до нея по стъпките си. И пак според дълголетния обичай от вътрешната страна на портата имаше вардянин, за да пропуща гостите. Без да гледа на годините си и на студа и вятъра, който час по час го поваляше, Бяно Абаджи настоя лично да поеме поста; не го призна, но същинското му основание беше, че искаше един по един да опознае хората, на които такъв „от по-друга кройка човек“ като Левски се готвеше да се облегне за великото си начинание.

Както и беше редно да се очаква — нали беше нещо като домакин наравно с Бяно, — пръв дойде главният учител Михаил Икономов, заедно с още един, появата на когото поизненада стопанина. Защото Димитър Топалов беше единственият фотографин в Сливен и, навярно за да подчертае принадлежността си към света на изкуството, отделяше Бог знае колко време за външността си — обличаше се като франт, къдравата му кестенява брада положително изискваше поне един час грижи всеки ден, носеше претенциозна джувка на врата и премяташе късо бастунче в ръцете си. А се говореше, че се проявявал и като добър дост на чашката. Изобщо, ако предварително бяха попитали Бяно, той вероятно щеше да се сети за Димитър Топалов един от последните…

Минута-две след тях дойде още един, който също изненада Бяно, макар и по съвсем други причини — синът му Боян. Вярно, Боян не беше безразличен към народните работи, дори лани, когато се очакваше четата на Хаджи Димитър и Караджата да предизвика всенародна буна, нему бяха възлагани трудни и рисковани работи, ама все пак… „Поканили са го, за да направят икрам на мене — помисли старият човек. — А иначе кой не знае, че Боян в едно въстание може да бъде редови боец наравно с другите хиляди, ала не го бива да е деец и съзаклятник от най-вътрешния кръг?…“ Той поръча на сина си да поеме грижата за отопляването на студената херодая, отпрати го нататък и отново остана сам.

Отново, но пак не за дълго — вратата скръцна („Дявол да ме вземе, как не се сетих да я смажа!…“) и се появиха двама непознати. Единият, като съдеше по дрехите му, Бяно можеше да се закълне, че е суватчия някакъв откъм Тузлука или Делиормана — го порази с поведението си: непознатият отметна гуглата си, свали калпак и стори дълбок поклон към горната греда на портата. Бяно го улови за рамото и го извърна към себе си. Беше Левски. Да, нямаше съмнение, беше Левски, но в него не можеше да се открие дори следа от онзи, който в неделя се бе представил за търговец из Битоля — нито очила, нито фес с дълъг пискюл, нито алафранга сюртук, дори походката му бе различна от предишната.

— Тази греда е светиня и за мене, дядо Бяно — отговори на неизречения му въпрос Левски. — Пък иначе запознай се с другаря ми. Дели Ради от Нейково. Стига да те приеме за приятел, ще влезе и в огъня за тебе.

Бяно се здрависа с непознатия и в оскъдната светлина на изцъкления от студ месец го огледа. Казаният Дели Ради, също както и Левски, беше със среден ръст, но къде-къде по-плещест. Имаше широко, ъглесто, почти квадратно лице; ако се съдеше по бръчките върху него, трябва да бе навъртял петдесетака, но по нищо не личеше това да е било съпроводено и от укротяване и помъдряване на нрава му — извитите покрай устата мустаци, свъсените вежди и кръвнишкият поглед отговаряха повече на хайдутин от Стара планина, нежели на мирясал от натежалите години човек.

— Можеше да си спестиш прозвището „Дели“ — засмя се старият човек; вятърът изскубна думите от устата му и ги запокити някъде към Сахатя и Татар Мезар. — То си е изписано на образа му…

— А можеш да съдиш какъв ще да е бил на младини, когато си го е спечелил — продължи шегата му Левски. — Тогаз главното богатство на Ради Мухтаров били силата и лудата храброст, та все го канели да охранява кервани. Веднъж по време на нощувка един турчин се опитал да обере каруца от кервана. Да, ама Ради спял само с едното око и едното ухо, та го усетил. И без много-много да му мисли, съсякъл го с брадвата. Като видели това, другите разбойници си плюли на петите, а на моя другар името от Ради Мухтаров станало на Дели Ради.[1]

Още търкаляше новите впечатления из главата си, когато през портата прекрачи един отдавнашен познат — Анастас хаджи Добрев. Беше запазил великанския си ръст, но не и великанската осанка — дори и през ямурлука си личеше, че снагата му, някога с прочута сила, сега бе изпита, стопена, прегърбена; сухата кашлица, която начесто раздираше гърдите му, издаваше причината за тази промяна във външността му.

Бяно го напъти към херодаята и почти веднага отвори на следващите гости — трима наведнъж.

— Знаеш ме, ала ще да си ме забравил, дядо Бяно — представи се първият от тях, строен и хубав момък на двайсетина години. — На поп Тодор от Клуцохор момче съм.

— Кой от тях? Че те, поп Тодоровите, един или двама са…

— Георги, най-малкият. Ама докато например бате се зове Димитър поп Тодоров, аз се пиша Георги Икономов. Зер нали дядо поп, баща ми, е иконом в Божия храм „Свети Никола“… — Той избута напред един от спътниците си. — От Клуцохор е и тогова от другарите ми. Таню.

— Син на Стоян Куртев — добави с приглушен смях другият, като отложи калпак. — През няколко къщи сме от поп Тодорови.

— Да не си момче на Стоян домусчията?

— Същият съм, господин Силдаров. Ама нали днес ще ни калесват за голяма сватба, та се премених — да не воня на татевите свинки.[2]

Бяно Абаджи го огледа по-отблизо и един далечен спомен трепна в съзнанието му. Тази сресана на среден път коса, подсуканите нагоре мустачки и това странно изражение на тиха печал и униние, което никак не се схождаше с юнашката фигура, старият човек не виждаше за пръв път.

— Май те зная — каза. — Не беше ли ти от ония, дето даскал Анастас ви учеше на талим нагоре по боазите?

— Същият съм — повтори думите си младият човек, но този път майтапчийското в тях бе изместено от погъделичкано честолюбие — зарадвал се беше, че са го запомнили като войник от българската войска. После прибави виновно: — Готвихме се тогава, и то как се готвихме, пък що направихме? Дупка в морето…

Стопанинът на къщата предпочете да се направи на глух за последните думи и се обърна към третия от групата:

— А ти, сине?

Запитаният чинно пристъпи напред, но, любопитно, колкото и да се взираше Бяно през светлика на премръзналата месечина, не видя нищичко от физиономията му; ако не беше блясъкът на двете остри очи, можеше и да помисли, че непознатият е нахлупил плиткото си калпаче не върху главата, а на лицето.

— Няма да ме знаеш, дядо. Отдалече съм аз, чак от Инджекьой[3], а покрай овчарлъка животувам още по-далеч — накъмто равна Добруджа.

— Стоил Иванов Вучков — представи го Георги Икономов. — Препоръча ни го поп Юрдан, та проводихме нарочен човек да го доведе. И за малко да го изпуснем — вече комай си стягаше торбата за Добруджа.

— Бъдете добре дошли, момчета. Вървете хей натам, вдясно е херодаята. Сигур ще има човек да ви посрещне.

— Да те сменя, дядо Бяно? — предложи се Георги. — От този вятър ще да си заприличал на ледена шушулка…

— Не се кахъри, сине — каза Бяно Абаджи, а в себе си похвали момъка за вниманието. — С тоя, сливенския, ние сме ески достове[4], свикнали сме си.

Тримата още не бяха презполовили разстоянието до къщата, когато на портата се чу не чукане, а нещо като драскане. Старият човек я отвори и веднага позна мъжа, който стоеше пред нея и тъкмо сваляше фес; макар и млад, посетителят бе така оплешивял, че челото му се бе ширнало вече до тила. Беше Димитър Събев или по прякор Бял Димитър, имаше малък хан в Коручанската Махала.

— Охо! — приветствува го весело стопанинът. — Дошъл е приятел…

— Благодаря за добрата дума, господин Силдаров — рече новодошлият, докато влизаше в двора, — но с какво съм заслужил да ме броите между вашите приятели?

— Нали сме от един занаят, сине. От еснафа на ония, дето се къпят в ледена вода, че белки хванат кръста на Богоявление…

Нека припомним, че Бял Димитър и другарят му Кондю Кавръков бяха двамината смелчаци, които за малко не се принесоха в жертва, опитвайки се да спасят затиснатия от срутения мост Стефан Серткостов.

— Потъвам в земята, като си спомня — посрамено каза гостът и нахлупи феса — беше му дохладняло без него. — Ние, уж млади и силни, станахме за резил пред вас, възрастния. Не само не свършихме работа, ами и за едното чудо не се удавихме.

— Двамата с Кондю нямате причина за срам, а за гордост — сериозно го поправи Бяно Абаджи. — Никой не става за резил, ако е презрял живота си, за да избави човек в беда. — После предпочете да промени разговора: — Леко ли се отървахте?

— Аз само здраво се понатъртих, господин Силдаров, но Кондю е пипнал настинка. Затуй няма да го видите довечера, а в кундураджийницата му — като че ли и още една неделя.

Бяно отпрати и него, но Бял Димитър почти веднага се завърна — не чакали други, тъй рекъл даскал Икономов, господин Силдаров да се приберял… Старият човек мълчаливо запречи вратата и мушна джугата, после бавно пое към херодаята.

* * *

Когато влезе при другите и се посмести зад яките гърбини на новите си познати Стоил и Дели Ради, Васил Левски тъкмо започваше:

— Сливен открай време се е славил с две неща, аратлик. С вятъра си и с непреклонните си синове. Вижте какъв късмет извадих, а? В една вечер се уверих и в двете.

Сподавен смях премина по кръга на събраните мъже; беше не толкова весел, колкото разтоварителен смях, който стопяваше разстоянието и придаваше на неизбежната за подобни сбирки скованост непринудена простота. „Бива си го — каза в себе си Бяно Абаджи. — Няма големеене в него, а знае направо да подръпне най-тънките струни в хорските души…“

— Ама първом да се запознаем — продължи гостът. — Нека не си кривя душата, аз поразпитах за всекиго от вас и що да ви кажа — проглушиха ми ушите от хвалби за вашето отечестволюбие. Аз пък се казвам Васил. Някои ми думат Дякона, зер на времето бях за няколко години под власеница. Други пък ме знаят като Левски…

— А, Левски! — възкликна Таню Стоянов. — Името ви на най-личен патриот изпревари идването ви в града под Сините камъни, господине.

— Толкоз по-добре — кимна Левски. — Но хайде да не се предоверяваме на името. Зер каквото имам да ви кажа, аз ще ви го кажа от себе си, ала и като глас на онези добри българи, на които е дотегнало да бъдат роби и наравно с Господа Исуса поставят и друг един бог — Свободата. Вижте правомощията ми, братя.

Той грижливо разгъна една сивкава жилава хартия и я пусна да минава от ръка на ръка. Когато стигна до Анастас хаджи Добрев, учителят се провикна възбудено:

— Поръчителствувам за всяка дума, написана тук, господа. Познавам Българското общество в Букурещ — в него са най-честните следовници на Георги Раковски, дейците от Тайния централен комитет, юнаците, които Провидението е опазило да не загинат с четите. Познавам също и подписа на господина Касабова, печата… — Кашлицата му го прекъсна за малко. — Говорете нататък, господине. Който от присъствующите господа вярва на мене, ще повярва и вам.

— Аз пък поръчителствувам за самия бай Васил — обади се Дели Ради, нейковчанинът; имаше дрезгав и сух глас, сякаш тракаха несмазани чаркове. — Че аз не само съм го чувал, ами съм го виждал и на дело. В легиите Левски като истински български лев летеше напред и предвождаше възкръсналата наша войска.

— Говорете, говорете, господине! — разнесе се от всички страни. — Приберете си правомощието и направо ни кажете ще огрее ли слънцето и за нас!…

Левски пак така старателно прибра хартийката с подписа на Иван Касабов и печата, после един по един огледа събраните мъже.

— Страх ме е, че на хора като сливналии трудно ще говоря за робство и свобода, но… Какво пък, нека да започнем от онова, за което всички сме единогласни. Днешният век е век на свободата и равноправието на всички народности. Днес всеки притеснен и потиснат, всеки, комуто тежат робските синджири на врата и който носи жалостното и срамно име роб, е напънал всичките си сили — и нравствени, и физически — и търси случай да отърси от себе си по какъвто и начин да би било робското тегло… (Всеки) иска да живее свободно и да се наслаждава на Божията природа, (всеки) иска да бъде човек. Роби сме и ние, българите. В нашата татковина върлуват турски разбойници и еничари и нашите долини ечат от робски въздишки и охкания. Но и ние търсим случай да разкъсаме робските вериги, да изгоним от земята си турските кеседжии, да подигнем и изградим храма на правата свобода и да дадем всекиму своето.

— Свята истина е в тези думи — тихо и с неподправено вълнение произнесе Димитър Топалов.

— Но те не са новост за нас — каза Михаил Икономов. — От Индже Стоян до Хаджи Димитър сливналията все се бори за същото — да разкъса робските вериги и да изгради храма на свободата.

— Чини ми се, че така е не само със сливналии — някак несмело се обади и Стоил от Инджекьой; тъй или иначе той се смяташе чужд сред тези хора, при това граждани. — Със стадата аз съм скитал от Бялото море на юг до Тулча на север. Ако не броим нерязаните турци — той очевидно говореше за чорбаджиите-изедници, — комай не видях българин, който да не дава мило и драго за сладката ни свобода…

Старият човек се извърна по посока на гласа. И едва сега проумя защо край портата не бе видял нищо от госта — цялото лице на Стоил бе не брадясало, а покрито с гъста четина, която нагоре почти се сливаше с рунтавите вежди, на всичко отгоре бе „украсено“ и от такива мустаци, дето можеха да делят мегдан и с Панайот-Хитовите, и както бяха разрошени, за малко не закриваха и целия месест нос. Прибави ли се към това и хищният поглед на очите, физиономията на овчаря беше направо страшна — „Да не го срещнеш нощно време“, помисли си на това място Бяно.

Още си говореше това, когато вниманието му бе привлечено от друго. Съвсем неочаквано за него в разговора се намеси и синът му Боян — едновременно да продължи думите и да възрази на Стоил:

— Абе уж дава мило и драго, пък дойде ли време да се мре, тогаз колкото искаш причини за възгещисване. В лято шейсет и седмо колцина се наредиха под байрака на Панайот войвода? А лани отиде ли поне един да умре с Хаджията и Караджата?

Левски едва доловимо помръдна, но то беше достатъчно, за да събере вниманието в себе си.

— Щом думата е за четите, нека да си кажа и аз моето, аратлик.

„За втори път пак «аратлик» — помисли Бяно. — Туй ще да е любимо слово на Василя…“[5] Докато си казваше това, бе изпуснал част от по-нататъшните думи на Левски:

… защо в 67 и 68-мо не взеха българите участие с четите? Ето че те си остават глупави на това питане, а българите направиха много хубаво, че не се измамиха подир четите. Обязаността беше не да бунтуват народа, но да свикват от градовете и селата умни хора и да им показват как трябва да се приготвят, че като им се даде знак за революция — да бъдат всички готови… Българите, ако бяха се повлекли след четите, щяха да принесат полза на руския цар, пък за тях си щяха да изгубят най-добрите си юнаци, в ръцете на които стои българската свобода. Пък тогава нека си отсвирюва[6] България чак до един век още.

— Ще си позволя да кажа, че не е съвсем тъй, бай Левски — рече Бял Димитър; той единствен в херодаята не бе гологлав. — Ката ден при мен в хана отсядат българи от где ли не. И на устата им все едно: до гуша им дошло, по-добре смърт, нежели още да влачат робския ярем.

— Аз пък ще си позволя да не се съглася — кротко възрази Дякона. — Недоволници много, вярно е. Ала става ли от тях една войска, способна не само да изгние за едната слава, а да сломи султановата? Ето, тук сред нас е един стар и мъдър човек. Нека да чуем и неговата дума.

Всички погледи се отправиха към Бяно. Той се насили да надвие смущението си — не беше привикнал да го вземат за съдник в препирните, — пък сви рамене и рече иносказателно:

— Хиляда стръка жито не правят една нива.

— Разбрах те, господине — не се съгласи Стоил, — ала ние не сме хиляда, а хиляда пъти по хиляда!

Анастас хаджи Добрев скочи на крака и понечи да заговори разпалено, но усилието от това движение разбуди кашлицата му, та успя да проговори едва когато се поуспокои. „Проклета охтика! — помисли тъжно Бяно Абаджи. — Бич Божий! Анастас имаше дробове като ковашки мехове, пък проклетницата ги разяде…“

— Няма какво да умуваме! — заяви решително учителят. — Да побием байрак на Куш-бунар и да вдигнем народа на оръжие за свобода или смърт юнашка.

Чуха се и други гласове на поддръжка, ала Левски замислено поклати глава:

— Ние дълго страдахме от тази прибързаност, брате — каза. — Все си приказвахме, че народът е готов и само чака знак, за да скочи срещу поробителя. И после какво? После си удряхме носа в действителността… Хайде сега да сторим обратното, а? Да си речем, че не сме готови или поне, че не знаем колцина ще грабнат пушките (ако изобщо ги имат), щом видят байрак над Куш-бунар. И да постъпим като в школото, учителю, да започнем от А и Бе… Пък това значи търпеливо да се огледаме кой и как е готов за голямото дело, а сетне още по-търпеливо да събудим заспалите и от отделни недоволници да стегнем една готова за битки войска.

Анастас хаджи Добрев не приседна, а сякаш се прекърши.

— Болно ми е от думите ви, господине. Защото им давам право, пък ми е жал, че аз няма да дочакам…

Над херодаята легна тегота — всеки имаше желание да каже утешителна дума на учителя, да го излъже, ако трябва, но не намираше сили да го стори. Защото всеки виждаше, че свещта на Анастас хаджи Добрев е запалена даже не от единия, а от двата края…

— Но тогава защо сме се събрали? — нацупено попита Георги Икономов. — Само за да си кажем, че нищо няма да правим?

Левски му отговори с широка усмивка:

— Ние вече го правим, аратлик. Ето, запознахме се, казахме си едно-друго, видяхме, че от днес трябва да подхванем работата по друг, нов начин. До̀ ще време, да преминем и към дело.

— Всеки дълъг път започва с една първа стъпка — вметна Бяно и Левски му поблагодари с кимване на глава.

— А на други да казваме ли? — осведоми се Димитър Топалов.

— Само ако им вярвате като на себе си. Ония, които искат да умрат за отечеството си, предизвестете ги да бъдат готови. — Дякона отново обходи с поглед събраните. — Виждам, недоволни сте, братя. Нали сте потомци на Злати Кокарчоолу, Алтънлъ̀ Стоян, Кара Танас и Сяро Барутчията, вие сте чакали от мене призив и лозинка за въстание. Сиреч — старото наше прибързване. И сега ви е чоглаво, като ме чувате да говоря: гответе се и чакайте. Разбирам ви. Разбирам ви, но се кълна в майката Родина — не сте прави, братя. Много българска земя обиколих, както е думата — и в царския палат, и в сиромашката колиба надникнах: навред българщината е в небивал подем. В Цариград такива като дяда Илариона не подвиват вече врат нито пред Фенер, нито пред Портата и не е далеч денят, когато завинаги ще смажат мутрата на Григорий и неговите лукави гърчуля. — Левски беше започнал спокойно и разсъдително, но постепенно се бе разпалил и тази негова разпаленост се предаваше и на околните. — Стигна ли например до вашите уши, че само преди месец шестима наши владици са дали такъв отговор на патриаршията, че на негово светейшество сигур още пищят ушите?[7] А какви училища навсякъде, каква жажда за знание в старо и младо, каква книжовност! Повярвайте ми, аратлик, днес българинът е надскочил с век или два своя безпросветен поробител. Но повярвайте ми и друго: за организация — за революционна организация — е още рано. Часът е близо, съвсем близо, ала не е ударил. Аз обаче ви давам дума: и това ще бъде. Да, и това ще бъде и после ние всинца ще се видим рамо до рамо горе в Стара планина в битка на живот и смърт срещу тиранина… Ще…

Левски щеше да продължи все в същия дух, но се замисли само за секунда, а сетне внезапно запя; имаше глас звучен като камбана и така плътен, просто с ръка да го уловиш:

— Дооостооойно еесть…

Заслушаха се с упоение в сладката и призивна черковна песен, някои дори й пригласяха. Мнозина се прекръстиха — една песен бе превърнала простата изба в Божи храм. А когато гостът млъкна, сливналии се спогледаха и някой — като че ли бе прочутият песнопоец Георги Икономов — поде друга, в която всички до един го последваха:

Вятър ечи, Балкан стене,

сам юнак на коня

с тръба зове свойте братя:

всички на оръжие!

— Боже мой! — възкликна Дякона. — Всичките мои приказки не чинат колкото ей тази песен. Кой ли я е наредил?

— Днес му стиснахте ръката — засмя се насреща му Михаил Икономов. — Добри Чинтулов, кой друг. Пък и само тази ли е?

— Нека сега да запиша само тази, ще има време и за другите. А на господина Чинтулова кажете, че от днес е спечелил най-ревностния разпространител за своите песни навред по Българско…[8]

Той извади тефтерче, помоли да започнат песента отначало и бързо-бързо записваше думите й. После се присъедини и към певците — отначало колебливо, сетне все по-уверено. А сливенският вятър издуваше бузи навън и сякаш също им пригласяше…

Бележки

[1] Случката е описана по разказ на Донка Радилова, правнучка на Дели Ради.

[2] Анастас Стоянов Куртев, бъдещият Таню войвода, е бил син на търговец на добитък, главно на свини. За него, детството му и живота му на революционер срв. брошурата Помен за Таню войвода и четата му, Разград, 1936, също Васил Дечев. Таню войвода и неговият подвиг, в-к Сливенско дело, 27. 4. 1976.

[3] Инджекьой — днес с. Стоил войвода, Новозагорско.

[4] Ески дост — стар приятел (тур.).

[5] Че думата „аратлик“ — буквално „приятел“, „приятелю“, „приятели“ — действително е била привично обръщение на Левски, срв. Михаил Греков. Спомени. С., ОФ, 1971, стр. 166.

[6] Т.е. нека да тегли.

[7] След двата проекта на Високата порта от 1868 г. за уреждане на българския църковен въпрос (срв. бел. 25), патриаршията за известно време е била направо зашеметена. Когато най-сетне се съвзела, тя дала своя отговор на 16 ноември с. г., с който ги отхвърлила. През януари 1869 г. шестима български владици представили писмено на Портата възраженията си на този отговор, които по съдържание и характер са образец на аргументираност и достойнство.

[8] Че Левски е познавал и високо ценял творчеството на Чинтулов няма никакво съмнение: в тефтерчето му саморъчно е записано едно от по-малко известните му стихотворения („Току-що се яви зората…“), а мнозина негови съвременници го изтъкват като възторжен изпълнител на Чинтуловите бунтовни песни, дори един от тях (Д-р П. Ив. Стоянов. Град Ловеч като център на БРЦК, столица на Левски, 1901) изрично споменава, че „Вятър ечи, Балкан стене…“ е била „любимата му песен“. По-неясен е въпросът кога Апостола на свободата се запознава с това творчество. Според сведения на Васил х. Караиванов (в Димитър Страшимиров. Извори, т. І, С., 1929, стр. 707–710), което не е подкрепено от други и само по себе си е твърде колебливо, като четник при Филип Тотю в 1867 г. Караиванов чул някой в гората да свирка „с листо“ „Вятър ечи…“ и едва по-късно разбрал, че свирачът бил Левски, може да се приеме, че Дякона е пеел Чинтулови песни още като четник при Панайот Хитов. Други съвременници обаче говорят за негови изпълнения едва от периода на основаването на комитетите, т.е. около 1870–71 г., нататък. Поради липса на сигурни данни и за нуждите на романа тук приемаме, че Левски се е срещнал с поезията на Чинтулов в Сливен през 1869 г.

За преклонението на Левски пред Чинтуловото творчество срв. Никола Караиванов. Васил Левски и Чинтуловите бунтовни песни, в-к Макове, 27. 3. 1986.