Цончо Родев
И стана ден (126)

9.

Страхът и студът са смразявали кръвта в жилите. Олелия и бягство. Планината и скривалищата са били пълни с отчаяна хора.

Възпоменателна книга за 50-годишнината от освобождението на град Сливен.

Страхът връхлетя върху него изведнъж — като скала, откъснала се от планински връх.

А всичко бе започнало толкова добре, точно както го бе замислил Стефан! Лъжата му за някаква работа в къщи и че ще настигне семейството си по пътя, най-много да се присъедини към другите в долапа, мина по-лесно от очакването му — всъщност всички бяха заети с Яна. Баща му и зетят Михаил приспособиха нещо като седалка, която да се окачва на вратовете им; твърдяха, че с нея били готови да изнесат бременната Яна чак до Барите. Майка му и Ангел щяха да носят завивките и храната. Леля му Руска щеше да се грижи за двете деца, които доведе. Така си разпределиха грижите и задълженията и щом притъмня, поеха нагоре към Селището. Не бяха нито първите, нито последните в бягството. Когато отиде да ги изпрати до „Хаврика джаде“, Стефан можа да види как не без мъка неговите близки се вместиха в гъстия и безреден поток на побегналите от „бозгуна“. Не помогнаха виковете на Боян, че водят бременна жена — заети от единствената грижа да спасят собствения си живот, бегълците нехаеха за молбите и настояванията му. И добре, че се случи един работник от „тяхната“ фабрика, който вкопа крака и за малко удържа човешкия порой, та семейството смогна да се вмъкне във върволицата. А тя, върволицата, просто ги всмукна в себе си и само след секунда Стефан ги загуби от погледа си.

Не се разтревожи — всичко ставаше според плана му. Помаха с ръка, като отнапред знаеше, че никой няма да види поздрава му. Поседя няколко минути така, да погледа обзетите от ужас хора; не си даваше сметка, но през цялото време една тънка подигравателна усмивка не слизаше от ръбатото му, сякаш издялано с топор, силдаровско лице. Продължи да се усмихва и докато се прибираше назад у дома, но вече по друг начин — надменно и самомнително. Защото на паниката на обикновените хора от улицата Стефан противопоставяше дързостта на решението си да остане, „пък каквото и да се случи“. Че можеше да се случи, той го знаеше превъзходно. Но да побегне по хралупи и пещери човек като него, който е воювал под знамето на Драгостинов и Стоил войвода и е бил рамо до рамо с юнаци като Георги Тихов или Дели Ради — това Стефан не можеше или по-точно не желаеше да си позволи, „пък каквото и да се случи“.

Имаха в къщи един ятаган, никой не му знаеше годините, който открай време криеха под стрехата „за зор заман“. Стефан го извади и го подпря зад вратата: ако щеше да се случи нещо, той нямаше да се даде като овца за заколване. Все така доволен от себе си, момъкът разгоря въглените в огнището, изпържи си половин чатал наденица и вечеря с охотата на спокоен и доволен от себе си човек, като дори поля залъците си с две чашки шевка. А по-късно изпъна дървения си крак настрана и приседна да се постопли край жаравата.

Не знаеше колко време е преседял така, когато усети съклет — глупаво е, знаеш, да седиш бездейно и да чакаш „каквото и да се случи“. Но нали нямаше с кого да размени и една приказка… Изведнъж му хрумна да запълни времето и да се поразнообрази, като отиде пак до „Хаврика джаде“ да позяпа, ако все още има бегълци.

А бегълци имаше, и то как! Извираха ли тези хора, та така, като работната пътечка на мравчиците, запълваха широката улица към фабриката и още по-нагоре — към Бармука или към Селището? Откъде се взе толкова много народ? И защо се бяха паникьосали? Хайде, може да се разбере, че млади семейства опазваха дребна челяд. Но защо с толкова страх подтичваха нагоре и здрави момци, и прегърбени от годините старци? През стъкленосинята прозрачност на снежната нощ Стефан погледа подплашените от „бозгуна“, послуша приглушените им подвиквания „Марийке, Марийке, къде са децата, Мариййке?!“ или „Не видя ли някой Петър бе, Петър Брайков?“, но най-странно му се стори, че нарядко, но между българите се намирваха и турци, които търсеха в Балкана спасение от безобразията на своите.^[1]

Като се промъкваше досами дуварите, Стефан извървя част от пътя на бегълците. Навсякъде бе същото или дори още по-голямо гъмжило и по-голямо безредие. Защото идваха човешки потоци от долните краища на града, сливаха се с главния по „Хаврика джаде“ и се получаваше невъобразима бъркотия. Някои охкания и стенания му подсказаха, че не липсваха и пострадали — воплите идеха откъм краката на напускащите града, — ала върволицата не спираше, търкаляше се като валяк в тъмнината: оглупели и станали безчувствени от страх мъже и жени, които знаеха само едно — по-далеч от Сливен и шайките…

Промъквайки се назад, Стефан се препъна в нещо и падна на земята. Учуди се: той познаваше махалата и знаеше, че тъдява никой няма бинекташъ̀^[2] пред портата си. Върна се две крачки назад и попипа онова, което бе сметнал за камък. Грешка — беше се препънал в прегънатото тяло на някакъв старец. Понечи да го изправи, но вдигна тялото тъй, както беше прегънато.

— Хора! Помогнете! — извика.

Реката от бързащи люде не спря, само се намери някой да му изсумти в отговор:

— За какво ти е помощ, глупако? Не видиш ли, че държиш чукан в ръцете си…

Чукан ли? Стефан се приведе и в синята полувиделина разбра какво искаше да му каже човекът от върволяка: непознатият старец в ръцете му навярно не бе издържал на препускането, приседнал бе до дувара да си почине и там не само бе загинал от студ, но вече се бе и вкочанил… Стефан го положи внимателно на земята — страхуваше се, че ако го пусне по-грубо или от по-високо, тялото на стареца ще се начупи като стомна.

Поотдалечи се от зловещата си находка и, подпрял гръб о дувара, отново загледа бегълците, които се нижеха като привидения в зимната нощ. И тогава неочаквано разпозна едного: беше Серт Коста, абаджията и бащата на знаменосеца Стефан Серткостов, който също бързаше нагоре със синовете и цялата си челяд. В този именно момент страхът блъсна Стефан в гърдите — като куршум или като падаща канара. Боже, как можа да види точно тези хора! Щом те, които дължаха фамилния си прякор на своя нрав^[3], бяха преценили, че времето е за бягане, за спасение в планината, що за идиотско хрумване бе неговото, на Стефан, да остане на пук в града? Ужасът на Серткостови и на множеството се предаде и на него и от този момент той сякаш се преобрази: нямаше го вече съратникът на Иларион Драгостинов и на Стоил войвода — имаше само един изплашен до смърт младеж, който почти бе неспособен да мисли за друго, освен за спасението на живота си.

(Бедният Стефан! До края на живота си той щеше да разказва все същото — за срещата със Серт Коста и домочадието му и за страха, връхлетял го като лавина. Той изобщо не беше и никога не стана особен сърцевед, нямаше дарбата да наднича и в собствената си душа. Иначе щеше да си даде сметка, че страхът не го бе обзел така внезапно, а постепенно се бе загнездвал в гърдите му и бе расъл, расъл, докато го бе изпълнил чак до гръкляна. Започнал бе той още с изпращането на семейството, уголемявал се бе в пустошта на къщата, натрупвал се бе от гледката на хората-призраци и особено от смръзнатия като ер-голям стар човек, а разпознаването на Серт Коста, абаджията, бе само искрата, предизвикала избухването на вече натрупания страх…)

Първият му порив беше още в същата минута да се вмести в потока на бягащите сливенци и да поеме нагоре. После обаче съумя да се овладее (помогна му и опитът от премеждията по въстанието) поне дотолкова, че се върна в къщи, хвърли чепика си и с особена грижливост върза навущата и вървите на цървула върху здравия си крак, взе ямурлука, че дори му дойде на ум да превърти ключа на двете врати.

Шибан и пришпорван от „бозгуна“, Стефан успя да се набута между бегълците и заедно с тях закрачи към Селището. Мъчеше се да не пречи на другите, но само той си знаеше каква цена плащаше за това — колкото и да бе отъпкана пътеката, дървеният му крак все пак се забиваше в снега… Но не се оплака, не поиска помощ от хората. А то какви ли хора бяха това? Сториха му се по-скоро като обезумели от ужас добичета, които имаха твърде нищожна прилика с „образ и подобие“ не на Бога в небесата, а с довчерашните примерни жители на прочутия с реда си Сливен. И какви сцени само!… Брат нелепо повтаряше името на току-що загубената си сестра, мъж търсеше стопанката си и децата, тук или там в краката на човешката мешавица се оказваше я дете, я старец, но множеството напираше и никаква сила не позволяваше да се спреш, за да помогнеш…

Именно тук противоречивата природа на Стефан отново превъртя, този път към добро: вместо да се зарази от общата паника и да изпадне в полуда, той си каза нещо като „нещастието на всички не е нещастие за никого“ и се успокои също така внезапно, както (според него) се бе и уплашил. Не бяха стигнали дори до хавуза на държавната фабрика, когато той вече съумяваше трезво да мисли и трезво да гледа. Но не се върна назад — да се върнеш в Сливен по време на „бозгуна“, това не беше трезво мислене, а най-обикновена лудост. И той реши да направи онова, което бе обещавал лъжливо — да се присъедини към семейството си.

Човешката река, част от която беше и той, се раздели на два пъти — най-напред веднага над фабриката, където част от хората свърнаха към Бармук баир, и после над Селището, при Свети Тодоровото аязмо — там пък някои продължаваха по пътеката край Аблановската река към Кара-кютюк, докато други (между тях и Стефан) удряха надясно по неравната гърбица на Мариино градище, за да се прехвърлят в боаза на Новоселската река и по него да търсят спасение или из долапите и тепавиците, или по труднодостъпните места към Мочурите.

На този втори разклон тъкмо свърна към Мариино градище, когато един необикновен звук привлече вниманието на Стефан. Той се отдели от редицата и се заслуша. Не беше се излъгал — някъде настрана плачеше дете. Момъкът напрегна очи в сипкавината на зимното утро и скоро откри откъде се носеше звукът — настрана от пътеката и от хората се валяше по снега един вързоп. Добре и грижовно повито бебе, ето какъв беше вързопът…

Вече имаше опит, та знаеше, че ако потърсеше помощ, всеки щеше да го заобиколи или да се престори на глух. А се боеше от неотъпкания сняг — за човек с дървен крак като него той можеше да се окаже истински капан. Стефан помисли малко, пък легна с разперени ръце и крака върху рехавия сняг и така, задържайки се на повърхността му, се провлече към детето. Достигна до него и го пипна с ръце. Може би от усещането на човешката длан детето се разрева с всички сили. Все още несигурен за самия себе си, Стефан захапа със зъби повоите му и педя по педя се върна заднешком на пътеката. Едва там, стъпил на по-твърдо и се изправил, младият човек с несръчни движения поразгъна юрганчето. Да, в прегръдката му беше едно чудесно и здраво, червенобузесто бебе, разчекнало уста в неистов плач. Той го попипа с пръст — като че ли още не беше премръзнало. Храна и майчина грижа — ето от какво се нуждаеше невръстното създание.

Стефан се почуди какво да прави с нежния си товар. Опита се да заговори няколко жени, които бързаха по пътеката, но те, кой знае защо, изобщо не го изслушаха или мъжете до тях не им позволиха да спрат. Стефан се почувствува безпомощен. Той, несигурен върху дървения си крак, не би могъл да спаси детето, а не намираше отзивчива душа, която да му помогне. Постоя така и сякаш Господ сам се погрижи за спасението на малката душица в ръцете. А спасението имаше облика на една непозната жена на тридесетина години, която ситнеше по пътеката с обезумял поглед и с една саксия в ръцете — това бе единственото, което бе взела със себе си, когато я бе обхванала паниката на „бозгуна“. Стефан решително се изправи пред нея и не й позволи да го заобиколи от ляво или от дясно.

— Махни саксията и се погрижи за ей това дете! — каза й строго.

Жената или не го чу, или думите не достигнаха до помраченото й съзнание. Тя направи крачка назад и очевидно се готвеше да се хвърли с всичка сила срещу онзи, който й препречваше пътя за спасението. Но Стефан я изпревари. Той сам приближи до нея и със свободната си ръка лепна такава плесница на непознатата, че пръстите му се отпечатаха върху бузата й. Последва смайващо бърза промяна. Вместо да се бори или да отговори на удара с удар, жената изведнъж се осъзна. Очите й, празни и блуждаещи допреди миг, станаха смислени и разбрани. Тя погледна саксията в ръцете си и явно за пръв път я видя, защото гузно-гузно я остави отстрана до пътеката.

— Какво е това? — попита тя.

— Изоставено дете. Нуждае се от женска ласка и може би храна.

— Дай ми го. Аз ще се погрижа за него. Също и млекце ще му изпрося, когато… когато и другите се съвземат като мене…

Непознатата пое детето, погледна го и го погъделичка с нежни пръсти, погука му и то се успокои в прегръдката й. Като го подрусваше в ръце, жената, без да каже нито една дума повече, тръгна нагоре по пътеката. Стефан също не отвори уста за „сбогом“, само я изпрати с очи, докато здрачината я погълна. Минаха дни, когато се разчу, че щастливият случай бе помогнал на майката да намери рожбата си. И се разбра причината на необикновеното произшествие — като не можела да носи и детето, и вързопчето с дрехите му, майката по погрешка захвърлила детето, а задържала вързопчето…^[4]

Вече се бе поразвиделяло, когато Стефан превали Мариино градище и излезе на пътеката, която би трябвало покрай Крайчова канара да го отведе към Барите. И дали някой го бутна в дяволската надпревара или той, поуспокоен, бе направил погрешна крачка, когато се случи нещастието. Той загуби равновесие, подхлъзна се, залитна и… подир миг бе потънал до кръста в една преспа край пътеката. Направи инстинктивно движение да се измъкне, но от него затъна още по-дълбоко в рохкавия сняг. Застана неподвижно и се опита да осъзнае положението си. Не беше от розовите: дървеният му крак се бе забил като кол право надолу в снега и именно той затъваше при всяко помръдване, докато десният, здравият, се бе оказал прегънат в неестествена стойка някак си зад и настрана от тялото. Като се видя мислено отстрана, той разбра и другото — без чужда помощ никога не можеше да се измъкне от смъртоносната прегръдка на преспата.

Съвсем, съвсем бавно се извъртя от кръста и той, войникът на Иларион Драгостинов и на Стоил войвода, през рамо повика:

— Добри хора, помогнете!…

Но „добрите хора“ си правеха оглушки и отминаваха, загрижени само за собственото си спасение.

— Помогнете!… — вече с нотка на отчаяние викаше Стефан. — С дървен крак съм, хора, не мога сам… Помогнете!… Помогнете!…

Мина може би час, а човешкият поток се нижеше покрай него и не се намираше християнска душа, която да протегне ръка за помощ. Обзет от отчаяние, Стефан се замисли да повика друго: да помоли онези, които стигнат до долапа на Бяно Абаджи, да пратят баща му да го извади от преспата. Но се отказа, защото осъзна безсмислието на хрумването си: ами че ако се случеше някой, който да изслуша подробното му описание, този човек много по-лесно щеше да отдели минутка, за да му окаже помощ още тук…

Вече бе започнал да усеща как отчаянието — онова същото отчаяние, което в майския сняг на седемдесет и шеста година го бе съпровождало от Харем бунар до Барите — сграбчва в костеливите си пръсти сърцето му, когато изведнъж („Боже, дали не бълнувам!…“) дочу един топъл като ангелска песен глас:

— Стефане!… Ти ли си, Стефане?…

Той пък с безкрайна предпазливост извъртя глава през рамо:

— Аз, аз съм, Емине…

Момичето, приведено от ръба на пътеката, се засмя насреща му. На Стефан се стори, че не жена, а самото слънце му се усмихва.

— А, позна ме! — доволно каза тя.

— Как няма да те позная! Нали при друг един случай, когато се смятах, че прекрачвам в небитието, пак твоето лице…

Не можа да се доизкаже. Не само заради уплахата и от трагичността на състоянието си — нему просто липсваше умение да разговаря, още по-малко пък с жени. Да не беше така, той можеше да й разкаже как стотици пъти през изминалата година и половина в съзнанието му се бе връщал споменът за това овално лице с тънки вежди и с носле, ошарено от лунички… По-практична или по̀ на себе си от двамата, Емине не позволи да прахосват времето си в спомени:

— Стой неподвижно, Стефане. Ще се огледам наоколо и ще намеря чалъм да те измъкна от бедата.

Тя се загуби за няколко минути, после се появи отново, като носеше „чалъма“ в ръце — откършен от някъде клон. Подаде единия край на Стефан, а задържа другия и заби пети в снега:

— Ръцете ти са свободни — каза му. — Придърпай се бавно по клона. Аз ще те удържа, не гледай, че изглеждам слабичка…

Наистина го удържа и той педя по педя се довлече до нея на пътеката.

— Уф! — засмя й се; бяха толкова близо, че дъхът му погали лицето й с луничките. — За втори път ме спасяваш!…

Те се проснаха на снега един до друг — задъхани, плувнали в пот въпреки студа, но и щастливи. Изведнъж лицето на Стефан се помрачи:

— Нали не го правиш от съжаление? — Той показа към дървения си крак.

— Глупчо — беше краткият й отговор. — Глупчо и… слепчо…

Тя му помогна да се изправи, прехвърли ръката му през рамото си и двамата тръгнаха с неравномерни крачки един до друг.

— Знаеш ли — разчувствувано продума момъкът, когато повървяха известно време, — за пръв път съм с ръка, положена на женско рамо…

— Ами аз? Да не мислиш, че в харемлъците се разхождаме все така, прегърнати с чужди мъже?

— Навярно наистина съм много голям глупак. За тази нощ ти си вторият човек, който ми го набива в очите.

— Какво щеше да кажеш, ако не беше такъв глупчо, какъвто си?

— Мога да ти разкажа и да те питам хиляди неща — един живот няма да ми стигне за тях. Но ще започна с най-глупавото, както се полага на човек като мене. Защо си без яшмак?

Емине изхихика; беше смях, който приличаше на гъдел.

— Снощи щяхме да се покръстваме. Тъй искаше баща ми — да хванем Балкана, ама първо да кажем „Хошча калън“, „Сбогом“ по вашему, на исляма. И хвърлихме яшмаците. Зер бива ли човек да се покръства, а да е с гъжва на главата или с фередже на лицето?

— Какво значи това „щяхме да се покръстваме“? Човек или се покръства, или не се покръства, тъй мисля аз…

— Отидохме да ни покръсти дядо Серафим, но не го намерихме в митрополията. „Бозгунът“ подгонил и него — комшии казаха, че се укрил някъде в Ново село…^[5] Тъй че само по една случайност можа да ме назовеш все още Емине.

— Защо? Какво християнско име си си измислила?

— Такова, дето прилича на предишното ми. Емилия.

— Е-ми-ли-я — повтори той озадачено. — Как измисли такова име?

Лицето с луничките се засенчи от скръб.

— Така се казваше жената на един от забитите на Садък паша Чайковски. Ала ако не ти харесва, Стефане, мога да взема друго. Например Минка, а? Минка също наподобява Емине…

Момъкът обгърна крехкото рамо с ръката си и притисна момичето до себе си.

— Аз харесвам тебе, не името ти. Щом си решила Емилия, нека да си Емилия. Това не е най-важното.

— А най-важното ще бъде ли, Стефане?

— Стига наистина да станем от една вяра… И ти да не си повече господарка, а аз рая, роб…

Емине засия. Ако не го крепеше, може би щеше да се претърколи като хлапак по пътеката.

— Значи — ще стане. Защото баща ми каза: стига да оцелеем, най-първата ни работа ще бъде да се покръстим.^[6]

— И ще вървим в живота все така, както сме в тази минута — тържествено рече момъкът. — Заклевам ти се!

Заети с една и съща мисъл, те крачиха мълчаливо известно време, сетне Стефан се сети да попита:

— А къде са вашите? Как се случи, че си сама?

— Дотича човек отгоре. Търсеше жена, която знае да бабува, понеже някаква булка раждала… Майка ми и другите избързаха нататък.

— О, Боже!… Ами че това ще да е сестра ми!…

— Не се тревожи. Мама е опитна в бабуването, може да има сто деца да е извела на бял свят.

— Да побързаме и ние, Емине. Не, Емилия. Може да имат нужда и от нас.

Бързаха с всички сили и влетяха в долапа така, както бяха вървели от Мариино градище до Барите — прегърнати. Като по уговорка всички си наложиха да прикрият изумлението си от тази гледка — и Юмерови, и Силдарови. И за да запълнят празнотата, припряно заговориха в един глас за онова мъничко човешко същество, което, току-що изкъпано и повито, врещеше в ръцете на майката на Емине, та се късаше.

— Чудесно! — искрено възликува Стефан. — Станал съм вуйчо!… Какво е?

Щастливият баща, който си пееше сам и също така сам танцуваше наоколо, отговори между две стъпки на танца си:

— Момиче!… Най-хубавото момиче на света!…

Стефан намери из джобовете си една монета и я мушна в пелените на детето, после продължи да пита зет си:

— Как ще я кръстим, бате?

— Снежана.

— О, Господи! — комично възкликна новият вуйчо. — Днес невероятните и нечувани имена валят като градушка…^[7]

— Нека името да спомня — каза Михаил Икономов, — как дъщеря ми се е родила ей така, посред снеговете!…

— Да е жива и здрава! — пожелаха в един глас Стефан и Емине. — Да е жива и здрава за твоя радост, татко, и за гордост на целия български род!…

Да, това го пожела също и Емине-Емилия!…

… А навън снегът — истинският кръстник на бебето — продължаваше да скърца: „бозгунът“ гонеше сливенци все по-нагоре и по-нагоре…