Към текста

Метаданни

Данни

Серия
Тътени (3)
Включено в книгата
Година
(Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
Характеристика
Оценка
5,9 (× 40 гласа)

Информация

Сканиране
Диан Жон (2011)
Корекция и форматиране
taliezin (2013)
Допълнителна корекция
Диан Жон (2013 г.)
Допълнителна корекция
moosehead (2018)

Издание:

Цончо Родев. И стана ден, 1998

Редактор: Добромир Тонев

Художник: Емил Марков

Технически редактор: инж. Станислав Лулов

Набор: Юлия Ташева

Коректор: Юлия Ташева

ISBN: 954 442 067 3

Издателство „Христо Г. Данов“ — Пловдив

Печат „Полиграфия“ АД, Пловдив

История

  1. — Добавяне
  2. — Корекции от Диан Жон
  3. — Корекция на правописни и граматически грешки

10.

Те, разбира се, не го знаеха, но с действията си всъщност доказваха прастарата мъдрост, че „времената се менят и ние се меним заедно с тях“. Не знаеха мъдростта, защото никой от тях не бе учил латински. А не си даваха сметка, че са се променили заедно с времената, понеже през онези времена те или не са били още родени, или са се държали о сукманите на майките си.

Думата е за онези времена, когато Сливен бе живял под сянката на гърчеещите се „благородни“, които наричаха сами себе си „елини“. Тогава те съставляваха някаква отделна и почти непристъпна каста, която само по изключение допущаше нов човек в редовете си. Сега малцина в Сливен си спомняха „елините“ и тяхното изкилифещено съскане в говора, ала в града се бе обособила нова каста, може би не чак толкова затворена като предишната, която обаче пак така ревностно бдеше за чистотата на своите редове и водеше живот вътре в самата себе си — тя (с известни изключения) обхващаше в крепостния си зид хората на пара̀та, на истински голямата пара̀. За разлика от ония, някогашните, членовете й не се кичеха с някакви съсловни имена, не си кълчеха езика (напротив — хора най-често с добро образование, те говореха и пишеха твърде по-правилно от разните там занаятчии, дребни търговци, калфи и чираци) в понятни само на тях измишльотини, но се знаеха помежду си и другаруваха, и поддържаха връзки само или поне главно в тесните граници на кръжеца си.

Без да се наговарят или да следват някакъв свой неписан устав, те, представителите на капитала (тази дума не беше вече чужда на Сливен), си бяха въвели една доста приятна привичка — в събота привечер („по икиндия“) се събираха в кантората ту на един, ту на друг измежду хората „от своята черга“. Почерпваха се, разменяха новини и клюки, в редки случаи даже сключваха или поне уговаряха някоя сделка, бистреха политика или просто ей така — наслаждаваха се на удоволствието да са между свои равни. В по-горещите месеци тези съботни сбирки начесто ставаха горе, на хладовина край фабриката на Саръиванов и Кювлиев в Асеновския боаз, но зимъс никой и не помисляше за излизане в мразовития Балкан, а предпочитаха уюта и разпалените до червено печки на градските кантори.

Тази януарска събота се бе случила обаче така дяволски мразовита, че само петима се бяха разположили в посрещника на Георги Карамалаков. Домакинът по обичая си се черпеше с хиоска мастика, „пречупена само за боя с няколко капки вода“ (негов израз), докато останалите по предложение на Тотьо Кювлиев бяха предпочели по-зимно питие — греяна гроздова, подсладена с медец. И добрите напитки скоро развързаха езиците. Започнаха, разбира се, с най-злободневната тема — наближаващия край на черковните борби в Цариград, — сетне една по една „овършаха“ и, общо взето, оскъдните като през всеки Голям Сечко градски новини. И разговорът беше на път да се поизчерпи, когато — все под влияние на греяната — на Димитър Минов хрумна да се похвали:

— Знаете ли, кардашлар, че тук, под Сините камъни, живуркал някакъв си комитет за… — кратко изкискване — на-род-на сво-бо-да? И ме почете комитетът с писъмце да го подпомогна — многозначително протриване на палец о показалец — по познатия начин…

Стефан Саръиванов навярно нямаше да обърне внимание на тези думи, пълни с нескрита подигравка — малко ли бяха просяците и молителите от всякакъв чешит, които тропаха и на неговата врата? — ако в отговор не беше се обадил не друг, а неговият уж втори по значение ортак във фабриката:

— И на тебе ли, господин Минов, отмериха на везната да дадеш ни повече, ни по-малко, а петстотин лири?

Стой! Каква излизаше тя? Че когато са тръгнали по просия, тези непознати никаквици от не-знам-какъв-си комитет са пренебрегнали него, Саръиванов, а са поискали помощта на Кювлиев? Стефан Саръиванов усети как все още неясно очертан гняв, примесен със завист, стисва сърцето му, но се постара да изрече с привидно безразличие:

— Я кажете! Я кажете! Що за хора бяха тези, що са провождали писма? И кой ги носеше, че да разберем ония, дето са зад гърба му?

Георги Карамалаков опъна една прилична глътка мастика и, заравяйки се в чекмеджетата си, каза със смях:

— Колкото до писмото, можете да видите моето, приятели…

Той още търсеше, когато Димитър Минов отговори на въпроса:

— Трябва да са хитри люде — рече. — Писмото ми донесе съвсем непознат човек. И един такъв особен — много прилично облечен, приличен и по говор и обноска, пък виждаш — под агнешката кожа напира вълк. Разпитах за него и писарите, и чираците от кантората — не е тукашен, никой не е виждал мутрата му в Сливен.

Странно раздвоение ставаше в душата на Стефан Саръиванов. Ако бяха дошли при него да искат пари, той положително щеше да откаже; но като го бяха пренебрегнали, фабрикантинът се почувствува унизен и обиден. И когато домакинът най-сетне намери писмото, Стефан почти го изтръгна из ръцете му и не го прочете, а буквално го погълна наведнъж с поглед.

Писмото всъщност беше написано твърде изискано. То започваше с „Почитаемий господине“ и още в началото с подбрани думи осведомяваше, че „в града ни се събраха хора от чиста българска кръв и съставиха частен революционен български комитет, който да работи за освобождението на поробеното ни и бедно отечество“. По-нататък в него се поясняваше, че за народното дело комитетът ще иска от всекиго българина според възможностите — едни да бъдат солдати в битката за свобода, а други, на които Бог е помогнал да се замогнат, ще трябва да участвуват, подпомагайки със средства. И тъй като Георги Карамалаков бил от тези последните, нему се определяло да внесе за свободолюбивото начинание 500 лири турски. По-нататък писмото се люшкаше между похвали, че получателят е смятан за искрен отечестволюбец и затова „ако съучаствувахте и вие в това свято дело, то всичко щяло да върви по по-добър ред“, но не липсваха и твърде ловко пробутани заплахи, в които макар и думата „смърт“ да не се споменаваше, тя съвсем недвусмислено се усещаше отвъд редовете. И завършваше с начина, по който парите трябва да бъдат предадени на комитета[1].

Той още четеше, докато чу Тотьо Кювлиев да задава въпрос:

— И ти, господин Минов? Как отговори ти на просбата?

— Както се отговаря в подобни случаи — че, разумява се, няма да ми се посвиди да дам лептата си, но, виждаш ли, сега-засега не разполагам с такава сума.

Домакинът Карамалаков прихна в смях:

— Сякаш сме си плюли в устата — каза задавено. — Аз чат-пат със съвсем същите думи отпратих оня с големите мустаци.

Докато Саръиванов сгъваше листа, за пръв път в този разговор се намеси и Михалаки Гюлмязов:

— Със срам ще призная, че и аз се отървах от молителя приблизително по същия начин.

„Виж ти! — смъдна в сърцето на Стефан и очите му защукаха повече от всеки друг път. — Дори и Михалаки… А мене? Или що? Мене невям ме имат за някой от голтаците на Сливен?“

— Защо със срам, господин Гюлмязов? — продължавайки да се смее, попита Георги Карамалаков. — Какво по-ловко посочване на вратата?

— Срам ме е, господа, че людете от този — как беше? — частен революционен комитет са ме броили за добър християнин и добър българин, докато аз, пращайки ги за зелен хайвер, всъщност се показах повече сребролюбец, отколкото отечестволюбец. Не зная нищо за този комитет, господа (в края на краищата може някои изнудвачи да се опитват чрез неговото име, да си напълнят гушите от пожертвованията на лековерните патриоти), но наистина ме е срам. Мигар аз или който и да е от нас петимата тука не може да отдели петстотин лири за подпомагане на едно родолюбиво начинание? Няма да си простя, че под влияние на първоначалния порив поставих златото над своята българска и християнска кръв! Разбирате ли, обърнаха се към мен като към българин, пък аз им отговорих като турско мекере…

Тази смела приказка (по онова време, когато гъмжеше от шпиони, не се смяташе дип за много „здравословно“ някой да говори така откровено дори пред най-близките си приятели) беше последната плесница върху бузата на Стефан Саръиванов. Него го бяха унизили не само като човек на капитала, но и като издънка от прастар род, в който никога не е имало нито капчица чужда кръв! И в този миг в изпълненото му с отрова сърце се роди не даже мисъл, а една-единствена дума — отмъщение! Да, той нямаше да бъде венец на сливенските първенци[2], ако остави неотмъстена подобна гавра с него!…

Въобще не се поколеба и не си остави ден или час да премисли това внезапно решение. Щом излязоха от кантората на Карамалаков, той на бърза ръка се освободи от Кювлиев, Минов и Гюлмязов и, като избиколи откъм Хаджи Махмуд махала, побърза за конака. И само половин час по-късно съобщаваше лично на мютесарифа дума по дума всичко, което бе научил за съществуването на този революционен комитет в града…[3]

* * *

По-късно вечерта Юмер ефенди щеше да си каже, че чак пък такава поредица от случайности надали е била случайна — в този вълчи студ мютесарифът, вместо да си пие кафето на топло до оджака, случайно да изпита непреодолимо желание да се поразходи из града; пак случайно повикването на мюезина за икинди намазъ̀[4] да го свари не другаде, а точно до Новата Ески джами[5], — демек до същата, където обичайно отскачаше от дюкяна за молитвите си и самият Юмер; все така случайно те двамата — Хайдар бей и Юмер — да се озоват на колене един до друг по време на молитвата и също един до друг да си тръгнат след края й; най-сетне още веднъж случайно мютесарифът, докато си надяваха еминиите, да го покани в дома си на едно кафе, пък ако се уверяли, че не са следени от окото на Пророка, можело да сръбнат и по едно коняче, „ама истинско французко, не като онова, дето Костадин Келооглу уйдурдисва в собичката зад дюкяна си“. И накрая, като че да предварди възможния отказ, беят добави, че имал и да пита едно-друго по работите на табашкия еснаф.

Юмер ефенди прие поканата, и то с нескрито удоволствие — в края на краищата не се случва всеки ден да гостуваш на мютесарифа на един от най-влиятелните санджаци в европейската част на империята. Настаниха се те в селямлъка на Хайдар бей, пиха по едно кафе и коняк… после по още едно кафе и коняк… после май още два пъти само коняк без кафе… А разговорът течеше ли, течеше — естествен, непринуден, пъстър и като че само за едно не стана дума в него: за еснафа на табаците, от който беят уж толкова се интересуваше. И дойде времето, когато Юмер си каза, че не бива да прекалява с мютесарифовото гостоприемство — е, речено е, че „татлъ̀ моабетин доюму олмаз“[6], ала все пак човек с поста на бея навярно има и друга работа извън кафето, коняка и моабета, пък бил той и най-сладкият. Разбира се, да решиш да си тръгнеш и действително да го направиш са две различни неща; за добрия мюсюлманин да тегли едно „хошча калън“[7] и да поеме навън е нещо също толкова нередно, колкото например да се явиш при големец или приятел и с едно просто „гюнайдън“[8] направо и без предисловие да заговориш за работа. Юмер ефенди не беше „уюн билмез“[9], та сбогуването го започна отдалече, отдалече — как добрува Сливен под мъдрото управление на мютесарифа, какво доволство и мирен труд царуват тук под неговата справедлива власт, колко е щастливо населението и прочие, и прочие. Туй бяха все от задължителните лакърдии преди сбогуването, та гостът искрено се смая, когато Хайдар бей се хвана за последната му приказка и неочаквано изтърси:

— Да „ехали адемъ̀ япар“[10]. Ще се чувствувам достоен за похвалите ти, ефенди, ако населението наистина е доволно — и от моята власт, и от властта на падишаха, който е над всички нас, да даде аллах да живее сто години.

— Мигар се съмняваш, бей?

Мехмед Хайдар бей разпери ръце; жестът му би трябвало да означава: животът си върви, независимо дали аз се съмнявам или не.

— Населението на Сливен е предимно от българско коляно, Юмер ефенди. А трудно може да се повярва, че едно население е чак толкова щастливо, както ти го описа, щом прави комитети за събаряне на нашата власт, пък кой ги знае — може и за гибелта на падишаха…

Точно този беше моментът, в който Юмер осъзна, че поредицата от днешните случайности навярно никак не е била случайна — нейната крайна цел е била разговорът да стигне именно до това подмятане на бея за някакви си комитети… Табакът от Айше Хатун махала мислеше добре, но бавно; преди да подеме подхвърлената му стръв (а всъщност стръв на въдица ли беше това или точно обратното — хитър чалъм по уж невинен начин да се осведоми някого за нещо?), той свали чалмата си и се почеса по главата — обръсната до корен както винаги, — а по скулестото му лице и по челото над правите вежди можеха да се прочетат какви ли не боричкащи се размишления. Той си наложи да пропъди конячените изпарения от мозъка си и каза предпазливо:

— Тежка хула изрече за нашите българи, бей ефенди. Лошо е да изречеш против някого голословно обвинение, което според Шериата води до въже на шията. Дваж по-лошо е, ако го изречеш не против отделен човек, а за цяло едно население.

Хайдар бей очевидно бе очаквал точно такова възражение. И бе готов за него:

— Всичко е в тази дума, която спомена, Юмер ефенди — голословно. Ако такова обвинение е голословно, то не само е лошо, ами си е ачик грях. Там е работата, че вероятно то не ще да е голословно, щом е стигнало до ушите ми от един от най-богатите и най-уважаваните българи на Сливен.

— Йоргаки чорбаджи? — с ирония подхвърли Юмер. Мютесарифът усети тънкия намек, който се съдържаше отвъд думите, и се усмихна така широко, че чак разресаните му къдрави кестеняви бакенбарди се преместиха към ушите:

— Тцъ, ядец, този път не позна, яху. Ако беше Йоргаки, също и аз щях да го взема за мюзевирджийство — сакън да не изпусне властта над тяхната община, знаеш. Но дойде то от човек, който няма таквиз дребнави стремления. Стефан Саръиванов.

Името на фабрикантина порази госта — то беше едно от последните, които се бе приготвил да чуе. И затова последва ново мълчание, по-дълго от предишното, също и още едно чесане по бръснатия череп.

— Защо ми казваш всичко това, бей — попита най-сетне.

Мехмед Хайдар беше готов и за този въпрос:

— Седнали сме на коняк, а това ще рече почти като в кръчма — отговори той с повече шеговитост, отколкото всъщност влагаше през цялата вечер. — Пък нали е казано: „Механеде язан-шей, дженнетте окунмаз.“[11]

— Продължи, бей — помоли гостът. — Идват моменти в живота, когато окумуш мъж като тебе не бива да разчита на досетливостта и прозорливостта на прост табак като мене.

Мехмед Хайдар не се поколеба да изпълни молбата му, но го направи по такъв начин, че — както обичаше да казва на български — да не си сложи таралеж в гащите:

— Ти минаваш за човек, който има много приятели между българите, пък и българите го имат за приятел. Те сигур ще ти повярват, ако им речеш зад кой шубрак се крие не заек, а мечка стръвница… — Той отново разходи бакенбардите си към ушите. — Пък това за „Механеде язан-шей…“ ти не го разбра, Юмер ефенди. Просто исках да ти кажа, че наклопаш ли ме някъде за днешния ни разговор, ще те приканя да прочетеш в тъмното онова, което си написал в кръчмата…

Напълно объркан и смутен, Юмер ефенди си тръгна. Дотолкова объркан и смутен беше, че не само пренебрегна правилата на дългите многословия преди сбогуването, а комай и едно „Хошча калън“ пропусна да каже.

Бележки

[1] Държим да предупредим читателя, че тук не сме се позовали на конкретно писмо, изпратено до някой от сливенските богаташи — такова за съжаление не е запазено, — а сме го компилирали от други по-добри писма с автор Левски. Цитатите обаче са автентични. Сумата 500 лири е посочена от Михаил Греков. Спомени…, стр. 170; пак от там научаваме, че онзи, който е разнесъл писмата из Сливен, е бил търновецът Христо Иванов Големия.

[2] Игра на думи — „Стефан“ на гръцки означава „венец“.

[3] За предателството на Стефан Саръиванов и за неговите всъщност твърде лекомислени, породени от накърнено честолюбие подбуди свидетелствува все Михаил Греков (пак там). Авторът обвинява също, че „в това предателство има пръст и д-р Начо Планински“, но ние приемаме, че това обвинение е голословно, породено вероятно от някакво лично отношение на Греков към Планински — в цялото си поведение на българин, гражданин и лекар д-р Начо Планински не е дал основание да се допуща, че е бил способен на каквото и да е предателство.

[4] Икинди намазъ̀ — буквално „следобедна молитва“; третата от общо петте задължителни за мюсюлманите молитви през денонощието.

[5] Името на джамията е наглед противоречие и недоразумение — то означава „Новата стара джамия“. Всъщност недоразумението е само привидно: през епохата така са наричали Ески джами („Старата джамия“) от края на ХVІ в. в махалата Айше Хатун (намирала се е приблизително на мястото на детския магазин срещу днешното кино „Българка“ в Сливен), за отлика от истинската Ески джами, строена още в ХІV в. и намираща се в едноименната махала на стария Сливен (махала Ески джами) в североизточния край на същинския Сливен по посока към Ново село, която се е издигала току до коритото на Новоселската река.

[6] „На сладък разговор насита няма“ — турска поговорка.

[7] „Довиждане“ — тур.

[8] „Добър ден“ — тур.

[9] „(Човек, който) не знае (правилата на) играта“ — тур.

[10] „Населението повдига човека“ — турска поговорка.

[11] „Писаното в кръчмата не се чете в тъмното“ — турска поговорка.