Цончо Родев
И стана ден (117)

13.

В средата на септември в Сливен настъпи незапомнено оживление. Войската — а тук имаше вече значителна войска — се разтича да разкраси града така, сякаш предстоеше лично Абдул Хамид хан Втори да го удостои с посещението си; показателно беше, че измиха не само конака и другите държавни учреждения, ами и целия Машатлък, и то не само с вода, ами и със сапунка. Да се мие мегдан със сапун — това наистина дори не бе чувано в Сливен!…

След ден-два се разбра причината за необикновената шетня — в града пристигна сердарекрем Сюлейман паша. За Бога, да не помислите, че е дошъл ей така, с един-двама придружници? Нищо подобно — Сюлейман водеше със себе си Садък бей, за когото се чу, че трябвало да заеме поста на председател на военния съвет в Сливен, а също и пет-шест от най-отбраните табори на войската му в съвсем новички униформи: свита, каквато вероятно и Абдул Хамид не би повел със себе си.

Сюлейман паша се затвори в конака и не прояви дори най-обикновено човешко любопитство да мине на длъж и на шир из града, колкото да се запознае с него; по-бъбриви служители разправяха, че се бил затворил в одаята на побегналия мютесариф Рефи ефенди и ден, и нощ прекарвал над някакви карти „колкото средно голям килим“, драскал и триел по тях, все върху тях хапвал набързо и храната, която му поднасяли.

Междувременно градът се напълни и с нови табори, не тъй представителни като онези от „свитата“, а други опънаха чадъри в околността — главно към Джан-Куртаран и от другата страна, към Краставо поле. Безчинствата в Сливен не бяха спирали още от миналогодишната буна, но сега, при струпването на толкова войска, станаха част от ежедневието. Да се напият и скарат аскери, а да си изкарат гнева на кръчмаря, да бастисат дюкян и да го оберат до шушка, да се разположат в невинен дом и да заповядат да им се точат баници и да им се пекат пилета — всичко това стана толкова обикновено, че сливналии постепенно престанаха да го говорят. Потресе ги само съдбата на младата стопанка на гайтанджията Марин Земрята. Тя имала неблагоразумието да сметне, че по пладне не може нищо да й се случи, та прескочила да купи едно-друго от бакалницата. Не стигнала далече — един аскер от онези, скулестите и с тесните очи, я нападнал на най-откритото място в града — между Аба пазар и „шадърфана“ — и там я повалил на земята и я изнасилил; това, навярно, се харесало на аркадашите му, защото и други се изредили след него. Не всички мераклии обаче могли да си свършат работата — младата жена не издържала и издъхнала още тогаз, посред мегдана, а на другия ден Марин Земрята и само неколцина най-близки я изпратиха тихомълком до гробищата…

След няколко поредни молби на петия ден след пристигането си Сюлейман паша най-сетне благоволи да приеме една „депутация“ на сливенското население, която — тъй звучеше обосновката — искала да му изрази верноподаническите чувства на сливналии към падишаха и уважението си към него лично, сердарекрем Сюлейман паша. Представителите на града бяха петима и ако можеше да се приеме, че расото, калимавката и владишкото було на дядо Серафим също можеше да се нарече своего рода униформа, то само един от петте беше цивилен — Добри Чинтулов. Иначе Мехмед Халис бей (той се бе съгласил да участвува в „депутацията“ още при първата дума на поканата) и Панайот Минков бяха в униформите си на членове на меджлиса и на капуджи-башии, а Юмер ефенди изпълни заканата си и дойде с редифската и с нишана на гърдите, който бе получил след раняването при Шипка. Както се вижда, при пашата се явиха трима българи и двама турци; искаше им се поне да бъдат трима на трима, но трети турчин тъй и не се намери.

Сюлейман паша ги прие учтиво, но и с добре премерена доза пренебрежение; беше опитен и хитър, та успя да прикрие, че наличието на толкова много униформи му направи впечатление. Настани ги по миндерлиците и поръча неизбежните кафета.

СЮЛЕЙМАН ПАША (към Юмер): — От къде този нишан, ефенди?

ЮМЕР ЕФЕНДИ: — От Шипка, затиалилериниз.

СЮЛЕЙМАН: — И патериците ли са от там?

ЮМЕР: — И те. Но ще дойде време да ги махна и да ги забравя. Ала имам друга рана, затиалилериниз, която завинаги ще остане да кърви.

СЮЛЕЙМАН: — Ще кърви? Толкова ли са безсилни докторите?

ЮМЕР: — Тя е в душата, паша ефенди. Загина синът ми Мюрсел. Единственият. Аллах ми даде три дъщери и само един син, комуто се полагаше да продължи рода ни. Падна при третия юруш, затиалилериниз.

СЮЛЕЙМАН (без външен признак пълният с болка разказ на бащата да му е направил впечатление): — Трябва да се гордееш, ефенди, че си дал толкова за падишаха и за свещеното знаме на Пророка. Но вие, ефендилер, не сте дошли да си говорим за Шипка, нали?

ХАЛИС БЕЙ: — Позна, паша ефенди. Ние, пратеници на съгражданите си, дойдохме да ти засвидетелствуваме онова, което вече многократно са ти повтаряли с молбата ни: че сме верни поданици на падишаха, да му даде аллах да живее сто години, и изпитваме дълбока почит към тебе лично. Молим те ден и нощ да помниш това, затиалилериниз.

СЮЛЕЙМАН (с лека ирония): — Също и българите ли?

ДОБРИ ЧИНТУЛОВ: — Също и българите. Ние тачим законите и според силите си подпомагаме тебе и твоята славна войска, паша ефенди.

СЮЛЕЙМАН (още по-иронично): — Това българите очевидно сте доста странно племе…

ЧИНТУЛОВ (подсказва): — Чинтулов.

СЮЛЕЙМАН: — … Чинтулов ефенди. Като те слушам сега, в главата ми се мержелее представа за ангелчета с крилца на раменете. Пък аз съм свидетел как българи се биха за знамето си при Ески Заара, после воювах с тях и на Орлово гнездо… Не бяха с крилца, уверявам те.

ЧИНТУЛОВ: — Науката ни учи, че от частното не бива да се съди за общото…

СЮЛЕЙМАН (повишава глас): — Частното, частното!… В опълчението — българи, снабдяване на русите с провизии — от българи, проводници в Балкана — българи, разузнавачи и шпиони — българи… Това все от частното ли е, Чинтулов ефенди?

МИТРОПОЛИТ СЕРАФИМ: — Ще си позволя да кажа, че нашата вяра проповядва смирение и подчинение, затиалилериниз. Не искам да изкарам, че няма хора, които не се съобразяват с повеленията на вярата. Не се засягай, паша ефенди, но сигур има такива и между мохамеданите. Но може ли по изключението да се съди за общото?

СЮЛЕЙМАН (със смес от ирония и злост): — На твое място не бих се обадил, деспот ефенди. Видях с очите си как един ваш „божи служител“ с кръст в едната ръка и револвер в другата води българи и руси в битката. И доколкото чух, бил именно от Сливен…^[1]

МИТРОПОЛИТ СЕРАФИМ (с леко объркване): — Аз съм от четири години тук и мога да дам дума, че нито един свещеник от епархията ми не е напуснал поста си през това време, за да се присъедини към враговете на падишаха.

СЮЛЕЙМАН (заядливо): — Аз пък мога да дам дума, че този, който според думите ти също проповядва смирение и подчинение, е именно сливналия.

ХАЛИС: — Във всяко стадо се случва черна овца, паша ефенди. На̀, напоследък се случиха известни безобразия в Сливен, извършени все от аскери. Дава ли това право някой да каже, че цялата войска на падишаха се състои само от безобразници?

СЮЛЕЙМАН: — Какви безобразия? За пръв път чувам за това.

ПАНАЙОТ МИНКОВ: — Хората около тебе ги е досрамяло да ти ги кажат, затиалилериниз. Наистина има някои позорни деяния…

СЮЛЕЙМАН: — И тебе ли ще те досрамее да ми ги кажеш?

П. МИНКОВ: — Не, защото приемам думите ти като заповед. (Той разказа най-грубите издевателства, извършени от войската през последните дни, като особено наблегна на изнасилването на младата Маринковица посред бял ден на мегдана. Докато разказваше, Сюлейман си вземаше някакви бележки.) И моля да ми вярваш, затиалилериниз. Двуличието е чуждо на моята природа и затова сам падишахът ме удостои с тази сабя на капуджи-баши.

ХАЛИС: — Ще добавя, че безчинствата правят лошо впечатление и на турското население в града, паша ефенди. Вече не казват Али или Осман са направили това и това, а низамът на сердарекрем Сюлейман паша. Така петнят и твоето име…

СЮЛЕЙМАН (изправя се — знак, че срещата трябва да приключи): — Разбрах тежненията ви, ефендилер. Не ми се говорят големи думи, но ще ви уверя, че досегашните злодеи ще бъдат издирени и наказани, и то тъй, че да послужат за пример на останалите и за възмездие на, хм, мирните сливналии. (И докато приемаше теманетата им, прибави:) В края на краищата аз съм европеец, ефендилер…

„Депутацията“ се оттегли заднешком. На вратата едва не се сблъскаха с един слуга, който носеше шест кафета — това бяха същите кафета, които пашата бе поръчал още при идването на сливналиите. По-късно се чу, че такава била предварителната му заповед: да забавят кафетата, зер не му се губело време в празни лакърдии с „някакви си там простаци“.

Като остана сам, Сюлейман тегли няколко тегела по диагонала на одаята, после взе листчето с бележките си, прочете го, пък полека го смачка в шепата си и го хвърли в кошчето под масата. Плесна с ръце и заповяда на влезлия строен и изпънат като струна мюлезимин да прати при него Садък бей. Не мина много време и председателят на висшия военен съвет застана пред масата му.

— Колко души имаш в хапуса, бей? — попита без предисловие пашата.

— Осем, затиалилериниз.

— Турци или българи?

— Българи, разумява се. Но ги държа, тъй да се рече, само за дамазлък.

— Какво искаш да кажеш с това?

— Селяци са, затиалилериниз. Тръгнали да продават едно-друго на пазара в града, а войската ги изловила — шпиони, та шпиони.

— Съдени ли са вече?

— Дори истиндак не е минал…

— Много добре, Садък бей. Обеси ги.

— Извинявай, паша ефенди. Не чух добре.

— Обеси ги, казах.

Късичка усмивка се хлъзна по жълтите от тютюна устни на бея.

— Ще бъде сторено веднага, затиалилериниз — каза той и се оттегли с темане.

Сянката на Голгота вече лягаше и върху града под Сините камъни…