Цончо Родев
И стана ден (56)

4.

Задъха се и спря да почине — започнал бе да се изморява дори от двадесетина стъпала. И докато успокояваше дишането си, откъм метоха достигнаха до ушите му познати гласове.

— Ако слушате мене — казваше поп Юрдан, — туй си беше ачик упрек. Баби сме станали ние, сливналии, и Хайдар бей ни го рече право в очите.

— Не беше упрек, а похвала — възрази Панайот Минков.

— Упрек!

— Похвала. Кой турчин, при това мютесариф, ще упреква българите за това, че не се бунтуват против султана?

— Хайде, стига! — подкани ги гласът на Русчо Миркович. — Вместо да се наддумвате, по-добре разправете всичко поред.

Може би сега беше моментът, когато Йоргаки чорбаджи следваше да влезе при общинарите. Следваше, но не го направи, а продължи да подслушва откъм стълбите; по-късно вечерта щеше да си каже, че инстинктивно е избягнал да бъде там, където се говореше за бунтарство и за представители на властта — за един кмет в такива случаи е най-лесно да се окаже между чука и наковалнята.

Не влезе и само след минути се похвали за това — когато чу от устата на поп Юрдан за гаврата, на която е бил подложен владиката. Защото нали точно в подобен случай най подобаваше на главата на църковната община да се яви при мютесарифа, пък ако трябва и при великия везир и да удари с пестник о масата? „Хайде — рече си по Пилатовски, — нека този път други да вадят кестените от огъня…“ Повече се размисли, когато изслуша и подробния разказ за делегацията на тримата при Хайдар бей. Че Мехмед Хайдар щеше да изпълни обещанието си и да предприеме нещо срещу двамата козосмоденски чапкъни, в това Йоргаки не се съмняваше. Точно както не се съмняваше и в другото — че каквото и да предприемеше властта, щеше да бъде преливане от пусто в празно. Повече го озадачи другото: защо аджеба мютесарифът си е дал труд така подробно да осведомява българите за разните тайни централни комитети? Какво е искал да им подскаже с това? Запита се: ако той самият бе придружил митрополита за поднасяне на справедливата жалба и чуеше тези приказки на Хайдар бей, как, по какъв начин трябваше да ги възприеме? Да се престори, че за пръв път чува думата „революционен комитет“? Или да се затюхка, че хъшлаците във Влашко пак са си плюли на ръцете да подпалят чергата на султана? Човек със странните разбирания на Хайдар бей нямаше ли в отговор да запокити я укор, я подигравка в лицето му?

Още се питаше всичко това, когато през вратата чу поп Юрдан да негодува съвсем посвоему:

— Разбирате ли бе, хора българи? Отечестволюбците от всички краища на татковината ни отново се стягат да натикат робската верига в задника на Абдул Азиза, само ние, сливналии, се намерихме да спим в такъв час!

Пък му възрази не друг, а Никола Феслията:

— Не съм сигурен, че и нашите хайдамаци чак толкова спят, дядо попе. Шушукат те по кьошетата и кроят нещо, таман колкото да стоварят нови бели връз главите ни. Или мислите, че ония, от централния им комитет в Букурещ, не са пратили хабер първо на тукашните хайдутяги?

Като изслуша и това, Йоргаки Чорбаджи с крадливи стъпки се спусна по стълбата и забърза към къщи. Кой знае защо, ала имаше чувството, че се е избавил от някаква преголяма неприятност.

Половин час по-късно той вече бе седнал до софрата на вечеря със сина си Димитър. И както винаги Тенинка им прислужваше, обаче не споделяше трапезата им; дразнеше се от поведението й Йоргаки, но то си беше стара работа, отдавна вече не повдигаше дума за нея. И вместо това разказа, каквото беше научил.

— Две неща ме учудват — замислено продума Димитър, след като го изслуша. — Когато е извършена такава скверност над дядо владика, защо той не е взел тебе, кмета, със себе си, отивайки да се жалва пред мютесарифа, а е избрал секретаря на общината и един обикновен свещеник? И другото: какви са били подбудите ти да се измъкнеш като тат, когато си научил за случката, вместо да вземеш всичко в ръцете си?

— Второто трябва да ти обясни първото, бате — обади се Тенинка; това беше от редките случаи, когато тя се намесваше в разговора им. И както винаги — само колкото да ухапе него, баща си.

— Я стига сте се заяждали! — бутна настрана паницата си Йоргаки. Каза го по-серт, отколкото всъщност го чувствуваше — искаше му се зад по̀казната строгост да прикрие, че думите на децата му го бяха засегнали. — Имаме къде-къде по-важно нещо за разговор.

— Например?

— Ами например туй, Димитре, че може би нашите хаидутяги наистина да не са чужди на подкокоросванията на разните букурещки безделници. И може да подпалят такъв пожар в хубавия ни Сливен, дето да изпепели и суровото наред със сухото. Малко ли ти се вижда?

— А на тебе не ти ли се вижда, че ако един кмет е наистина глава на българите и християните в град като нашия, той трябва да е начело на недоволниците от робията, вместо…

— Робията!… Робията!… — кресна бащата вече със съвсем непресторен гняв. — Бръмбари имате вие с Тенинка в главите си, не мозък! Робията!… Къде я усетихте вие двамата тази робия бе? В катадневен боб на софрата ли? Или в кръпки на дирниците? Или може би в неуважение на турци и българи? От такава робия ли се жалвате?

Очакваше да ги е размазал с острия си език. Но вместо това Димитър отговори спокойно:

— Щом разсъждаваш по този начин, тате, нищо чудно, че дядо Серафим не те е потърсил за придружник при мютесарифа…

А Тенинка, неговата тайна и явна слабост, доля масло в огъня:

— Туй е все едно да поканеше Келеш Осман. Или оня баш разбойник Али Байрактар. При това те поне са турци, приляга им да…

И в този момент бащата не издържа, все едно че нещо се скъса в него. Той викна с цяло гърло:

— Млък!… Под моя покрив не позволявам таквиз приказки!

И най-страшното беше, дето си даваше сметка, че вика, защото не можеше да ги надвие с думи — в съжденията и в сблъсъка на мировъзренията той се бе оказал отдолу. И за да не позволи да бъде затиснат повторно, Йоргаки с неочаквана за самия него пъргавина скочи от скемлето, излезе и яростно хлопна вратата зад себе си. Затвори се в одаята си и се тръшна с дрехите на одъра. Не беше пияница, пък в тази минута имаше охота само за едно: да пие, да пие, да пие, докато удави във вино всичката горчилка, натрупана в душата му през последния час…

* * *

Стилияна проследи пътя му — никой по-добре от нея не познаваше шумовете в къщата. Когато чу как одърът изскърца под него, прекрачи до софрата и зае мястото срещу Димитър.

— За едно нещо общинарите положително са били прави, бате — продума замислено. — Не мога да си представя, че в Българско ще се готви буна, пък нашият Сливен ще е оставен настрана от работата.

— И да се гласи нещо в Сливен, не е стигнало до моите уши — с нотка на печал каза Димитър. — Моето положение тук е едно никакво, Стилиянке. Никой не ми е запокитвал лоша дума в лицето, дори Левски ми се доверяваше, пък… Абе какво да ти обяснявам: народните дейци хем ме имат за свой, хем за не съвсем свой. И са прави: името и постъпките на тате тегнат връз мене.

Тя го изгледа продължително. И го съжали: добър и честен човек беше Димитър, ала страдаше от притеснителност и от липса на предприемчивост. Такива хора са полезни, ала само когато друг ги ръководи. Младата жена стисна юмруци — какво пък, защо тя, доброволната отшелница, да не си изпита силите да стане онзи ръководител, от който се нуждаеше брат й?

— Името и постъпките на тате тегнат върху двама ни. Туй е орис, не можем го промени. Ала тази орис ни налага друго: ако искаме да не сме извън народните дела, не бива да чакаме народните дела да ни намерят, а трябва ние да потърсим народните дела. И онези, които ги кроят и сътворяват с ръцете си.

— Хубаво го каза. Ама хайде намери ги народните дела, де! Комитетите са тайни не само по име, а и…

За известно време двамата се умълчаха. Мартенският здрач изпълзя иззад шкафове и миндерлъци и се настани между тях. Младата жена не обичаше тъмнината, но специално сега й беше благодарна: надяваше се тя да скрие безпомощността, която усещаше изписана върху лицето си. Защото лесно се изричат големи думи като нейните одеве, ала друго е, когато речеш да ги осъществиш. Как става това да издириш водителите на бунтарите и да им предложиш силата, че и живота си? Можеш ли да тръгнеш като телалин и да ги призоваваш от кръстовищата на града? Ех, да беше жив братовчедът Анастас (тя мислеше за тъй рано поминалия се Анастас хаджи Добрев), тези трудности нямаше да съществуват. Но сега?

— Сякаш се досещам на коя врата да почукам — наруши мълчанието Стилияна. — И то с двояка цел: да попитам що се върши в Сливен и да заявя, че на Димитър и Стилияна Георгакеви може да се разчита… наспроти теготата на бащиното им име…

Той я стрелна с очи.

— Какво си намислила да сториш?

— Има един човек в града ни, който няма да побие байрак на Куш-бунар или с пушка в ръка да прескача шубраките, но когото народните дейци никога няма да пренебрегнат за каквото и да е… както нас с тебе например. Даскал Добри Чинтулов. Той положително ще знае, щото се готви подмолно в Сливен, и ще може да каже където трябва и каквото трябва за децата на Йоргаки чорбаджи.

— А защо си сигурна, че ще се издаде пред дъщерята на същия този Йоргаки чорбаджи?

— Някога бяхме първи дружки с Анастасия, жена му. Впрочем и със Златина Евтимова също. Златина потъна вдън земя. Откакто пък Анастасия се омъжи, пътищата ни се раздалечиха, ала тя не може да е забравила що за човек съм и на кой господ се кланям. И ще отключи, вярвам, катинара на мъжовото си недоверие.

Димитър поразмисли, после сви рамене:

— Ами опитай. С люде като Чинтулови по-добре може да стане, по-лошо — не може.

… На другата сутрин към часа девет по европейски Стилияна вече чукаше на портата на Чинтулови. Само тя си знаеше онова, което преживяваше в този момент. Ами ако Анастасия хлопнеше вратата пред носа й? Ако й напомнеше зулумите, вършени вече десетилетия от баща й (жертва на някои от тях бе станали сам Добри Чинтулов) и й посочеше пътя надолу? Понеже едно е дружба между девойчета, за които най-голямото преживяване е някой пламенен поглед на ерген или подхвърлено писъмце, съвсем друго — срещата между две зрели жени, на които животът бе отредил напълно противоположни пътища.

За щастие още с отварянето на вратата се разбра, че всичките й опасения са били неоснователни — Анастасия я посрещна така мило и сърдечно, сякаш всеки ден през изминалите двадесет години те бяха прекарвали заедно. Както в детството… Окуражена от топлотата на приема, напук на неписаните правила на гостуването и гостоприемството Стилияна набързо приключи с общите приказки и разказа същинската цел на посещението си. Дори и да се изненада, Анастасия с нищо не го показа: „Така е, когато си споделяла променчивата съдба на един Чинтулов!“ — с малко завист помисли гостенката. А в това време приятелката й предложи:

— Няма нужда да го предъвкваме на два пъти. Хайде да те водя при Добри, той ще те разбере по-хубаво от мене.

— Как? — смаяно рече Стилияна. — Мигар господин Чинтулов е тука?

Наистина беше за смайване — къде се е чуло и видяло в светъл божи делник един сливналия да бездействува в дома си? Стопанката навярно прочете мислите й. И светлото й лице сякаш се ослани.

— Очите му от ден на ден отиват към лошо — обясни Анастасия. — И за да ги пести, прескача до школото само за часовете си. Ела!

Когато в безсънната нощ се готвеше за това гостуване, Стилияна стигаше само до разговора с нявгашната си приятелка. И сега се стъписа: мисълта, че тя, почти неуката, ще застане очи в очи пред човек като Добри Чинтулов, я плашеше. Но вече нямаше място за отстъпление. И тя с израз на обречена тръгна подир стъпките на домакинята.

Оказа се, че страховете й са били напразни — Добри Чинтулов я посрещна не само просто и естествено, но и с нещо такова предразполагащо, сякаш отдавна я бе очаквал. Анастасия каза две-три думи, колкото да се подеме разговорът, сетне отиде уж за сладко, а всъщност да ги остави сами. Стилияна с неочаквана за нея свобода разказа за онова, което я бе довело тук. Учителят я слушаше, без да я прекъсва; на пръв поглед изглеждаше, сякаш цялото му внимание е съсредоточено в играта с ланеца на часовника му, но младата жена усещаше, че той не изпуща нито една дума от разказа й.

— Вие с Димитър сте по-мнителни, отколкото е оправдано — рече Чинтулов, когато тя свърши. — И докато за вас, госпожице, като човек по-настрана от света това горе-долу е обяснимо, не е същото за брат ви. Мигар за толкова години не е разбрал, че за сливенските патриоти той е народният учител Димитър Георгакев, а не синът на кмета Йоргаки чорбаджи?

Стилияна понечи да каже какво мисли за характера на брат си, но се въздържа, предпочете да му го спести. И вместо това отговори:

— Да, но ето че патриотите отново се стягат за нещо свято, а народният учител Димитър Георгакев съзнателно е държан настрана.

Добри Чинтулов не беше надарен с външност, дето да накара едно момиче да премалее, ала затова пък в присвитите му зад очилата очи се четеше много топлота и разбиране. А когато след последните й думи се усмихна, на Стилияна се стори, че тази усмивка на широкото му добряшко лице сякаш изпълни стаята.

— Ако това, вашето, не е насилие върху логиката, здраве му кажи! Вие с брат си приемате като предварителна даденост, че родолюбците странят от вас заради баща ви, и от там нататък всичко лепите тухла върху тухла, без дори да помислите, че градежът ви може би е без темели.

— Ще имате ли куража да кажете, господин Чинтулов, че наистина е без темели?

— Не само ще го кажа, но и ще го докажа, драга госпожице. Ала нека първо да се уточним: вярвате ли на думата ми?

— Повече, отколкото на своята собствена.

Той, разчувствуван, й поблагодари с кимване на глава.

— Е добре, тогаз повярвайте ми, че ако изобщо в Сливен се крои нещо против тирана, то никой не е посветил в него не само Димитър Георгакев, а и мен. — Продължително мълчание. — Трябва да призная, че също и моята логика издиша. Аз пък приех като предварителна даденост, че народните труженици непременно ще ме посветят в делата си. А защо, питам ви, са длъжни да ме посвещават? Защо трябва съдбовната им тайна да се знае и от още едного, стар и почти сляп човек, от когото делото им няма никаква полза?

— Напротив, има — обади се Анастасия; която се бе върнала при тях и тъкмо им поднасяше купички сладко. — Хиляди и хиляди са людете, за които е достатъчно името на Добри Чинтулов, за да повярват в правотата на едно начинание, колкото и опасно да е то.

— Благодаря ти, мила. Ти ме караш да вярвам, че животът ми не е преминал напразно… — Той се обърна пак към гостенката. — Вие, госпожице, ми обещахте, че ще приемете думата ми. А думата ми е такава. Според мен засега и все още нищо подмолно не се върши в Сливен. Подир погромите, които последваха гибелта на Левски и заточаването на Узунов, комитетът в града ни не можа да се съвземе от удара и се разпиля от само себе си.^[1] Но господа чорбаджиите не знаят това. И тъй като се боят и от сянката си…

Стилияна го изслуша, но не се предаде:

— Щях да се съглася веднага с вас, ако не е било това сведение, изпуснало се от устата на Хайдар бей. Щом в Букурещ съществува централен комитет, то положително ще има комитети из Българско. А може ли да се градят комитети в Българско и да не се започне от нашия Сливен?

Добри Чинтулов безпомощно разпери ръце — жестът му показваше, че отново навлизаха в кръговрата на една логика без факти, от който нямаше излизане. Стилияна го разбра и го прие като упрек за твърдоглавото й упорство. Но преди да се почувствува посрамена, притече й се на помощ Анастасия:

— Като ви слушам, и двамата сте прави — рече. — И се лутате, защото през цялото време гадаете, а не знаете нищо със сигурност. Щях да предложа да изчакате, дорде събитията сами ви посочат истината. Но в същото време разбирам и тебе, и бате ти, Стилиянке. И за туй ще дам друг съвет: да се допиташ до още един човек. За брат ми Иванчо си мисля. Напоследък Добри прекалено се откъсна от света, заприличал е на монах-пустинник. Иванчо никога не е бил от баш бунтарите, ала покрай търговията дружи с повече свят. А който дружи с повече свят, повече достига и до ушите му. На мен Иванчо ще се довери, а на тебе и Димитър Георгакев ще повярва. Искаш ли да опитаме?

— Стига господин Чинтулов да няма нищо против…

— Ами че идете — вдигна рамене учителят. И добави тъжно: — Може покрай вас и аз да науча мъти ли се нещо в нашия Сливен.

Половин час по-късно двете жени вече пристъпваха в кантората на Иванчо Желязков; преминала през изпитнята на срещата с учителя, тук Стилияна се чувствуваше къде-къде по-спокойна и самоуверена, пък нали и Анастасия беше до рамото й. Търговецът се изненада от неочакваното — и толкова необичайно — посещение, но без колебание прекъсна другата си работа, отпрати от стаята служителите си и после внимателно изслуша сестра си и Стилияна.

— Снощи бях в метоха, когато поп Юрдан разправи за наученото от Хайдар бей — каза, когато те завършиха. — Също и другото чух, че навярно нашите сливналии няма да стоят със скръстени ръце, когато другаде ще точат ножове и ще леят куршуми. Но това бяха предположения, не и сигурни сведения.

— А ти, бате? — попита го в упор Анастасия. — Ти знаеш ли нещо или не знаеш?

Стилияна забеляза, как ситни бръчици набраздиха високото му изпъкнало чело. Въпросът очевидно го бе затруднил.

— Със срам трябва да призная, че ако се готви нещо в Сливен, аз не съм от посветените.

— Срам? — обади се Стилияна. — Защо срам, господин Желязков?

— Защото, ако беше жив баща ми, той положително щеше да бъде от посветените… дори и сто лазарника да тежаха върху гърба му. Вярно, хората не се крият от мене, но и не се доверяват тъй, както се доверяваха нему. Е, ако се върне Михаил Икономов, както се говори, тогаз невям по̀ ще съм осведомен, но сега…

— Ще рече — тъжно произнесе Стилияна, като се обръщаше към приятелката си, — двамата с брат ми пак ударихме на камък…

Иванчо Желязков внезапно се пооживи:

— Питая дълбоко уважение към вас и Димитра Георгакев, госпожице. И разбирам чувствата, които ви терзаят. Сега ми хрумна, че заради уважението ми и заради вашите чувства все пак мога да сторя нещо.

— Какво, бате? — поощри го Анастасия.

— Да говоря с едного, който, вярвам, със сигурност ще знае гласи ли се нещо в Сливен или не. И ако се гласи, ще го придумам в комитета да не слагат на една везна Йоргаки чорбаджи и децата му. Не, не, не питайте към кого ще се обърна — това е негова тайна, не моя. Аз само обещавам, че най-много до ден-два ще го намеря и ще говоря с него. И сетне чрез сестра ми ще обадя наученото вам, госпожице Георгакева, или направо на даскал Димитър, ние се имаме с него.

Стилияна се поколеба — нравите все още не позволяваха жена да се ръкува с чужд мъж, особено пък ако тази жена, дори и да е на години, е неомъжена. Но после си отговори сама: а мигар самото й идване тук бе допустимо от нравите? И като надви смущението си, тя подаде ръка. Иванчо Желязков я стисна силно, по мъжки.