Цончо Родев
И стана ден (94)

2.

В целия си дълъг живот Бяно като че не помнеше друго такова шляене по улиците. Беше си поставил за цел да говори с Мехмед Хайдар бей, но да представи работата така, сякаш и срещата, и разговорът са напълно случайни. И затова той уж се помайваше насам-натам около конака и по чаршията, а всъщност дебнеше за мютесарифа. Цели два дни не му провървя. И когато вече бе започнал да се отчайва, неочаквано налетя на Хайдар бей край Аба пазар. Поздравиха се с взаимно уважение, което не беше престорено и беят покани с жест стария човек да приседнат до „Шадравана“ (или „Шадърфана“, както му викаха сливналии). А после му помогна и за подхващането на разговора:

— Нещо ми се виждаш угрижен, Бяно Абаджи…

Две нощи и два дни Бяно се бе готвил за този разговор. Не толкова какво да каже, а как да го каже: щеше да излъже, разбира се, но почитта му към бея го подтикваше да излъже по такъв начин, нека да го наречем прозрачен, че турчинът да разбере лъжата. И успя да го направи; разказът му, с който потвърди и обясни думата „угрижен“, звучеше приблизително така. Нали бил прибрал Таша Йосифова и децата й в къщи, трябвало да остане известно време, за да ги настани както трябва, та пратил на долапа внука си Стефан; той пък, толкова му стигал детският акъл, си измил краката в ледената вода и тъй нататък, и тъй нататък, та сега можело да се наложи и да се резне тук-там… Хайдар бей го изслуша съчувствено и оцени не лъжата, а смисъла на лъженето, та се престори да е повярвал, че е възможно човек да получи тежко измръзване, ако заспи с мокър и незавит крак.

— Лошото идва лесно, пък трудно си отива — кимна той отзивчиво. — Ескизаарският хекимин ли ще цери момчето? — Бяно потвърди. Нека припомним, че д-р Планински беше от Ески Заара, Стара Загора. — А къде?

— Не сме решили още, бей ефенди. Боян дърпа към тях, аз искам в къщи, че е по-нашироко… Ще оставим лекарят да реши.

— Помислете хубавичко, Бяно Абаджи. — Сега Хайдар бей изглеждаше по-угриженият от двамата. — Имам хабер, че заради смутовете в Балкана насам иде Шевкет паша с голяма войска. Не познавам лично пашата, но доста съм слушал за него. Има слава на жесток човек, Бяно Абаджи, дори правоверните настръхват, когато изговарят името му. Няма да се почудя, ако заповяда да се претърси всяка българска къща. И като види момък с измръзнал крак, кой знае аллах какви мисли може да породи в безмилостния му и вечно подозрителен мозък.

По-ясно от това внушение комай не можеше и да бъде. Бяно прекара още една безсънна нощ да прави и разваля разни кроежи, а на сутринта пое към Айше Хатун махала. Провървя му — намери Юмер ефенди в табакхането му, тъкмо щавеше кожи. И най-важното — беше сам.

Турчинът го посрещна с радост, която не можеше да бъде неискрена и лицемерна. Той мигом заряза опънатите кожи и прескочи до дома си зад дюкяна — колкото да смъкне миризмата от ръцете си, толкова и да предупреди жените да си скрият лицата. И след няколко минути двамата с госта седяха в беседката му на двора и шумно, както подобава, сърбаха кафетата си. Така стигнаха и до онова, което бе довело стария човек при табака от Айше Хатун махала.

За разлика от разговора с Хайдар бей, Бяно сега бе решил да говори съвсем „право куме в очи“: хем се страхуваше, че Юмер ефенди няма да притежава прозорливостта на мютесарифа, хем щеше да иска много по-голяма услуга от онова късичко „евет“, което бе очаквал от Мехмед Хайдар. Така и направи. Действително разказа всичко от край до край, като включително не скри участието на Стефан в бунтовната чета. И завърши с двете трудности, с които му се налагаше да се справи — да осигури място за операцията (за хора-помагачи не спомена, тогава още смяташе, че двамата с Боян ще свършат работата), както искаше д-р Планински, и зловещите предсказания, свързани с името на този Шевкет паша, които бе чул от мютесарифа.

Когато свърши, домакинът не отговори веднага. Извади тютюн и хартийки и сръчно си сви цигара, предложи и на Бяно, но той предпочете лулата си. Известно време двамата пушиха мълчаливо.

— Помня те откак бях дете, Бяно Силдар — заговори най-сетне турчинът. — Помня също така ясно, сякаш беше вчера, как преди десетина години вдигна цял мост на гърба си, за да спасиш един човешки живот.

— Защо отваряш приказка за тази стара работа, Юмер ефенди?

— Заради продължението. Не се стърпях тогава, Бяно Силдар, и те намерих в дома на дъщеря ти — искаше ми се ръка да ти целуна за стореното. И оня лаф за „остарял шербет“ помня от ясно по-ясно, дето бяхме тримата с делията папаз Юрдан. А една твоя дума се е запечатала буква по буква ей тука. — Юмер се почука по челото. — Тогаз ти рече така: „В нещастието няма турци, няма българи — има само човеци.“ Сега е мой ред да кажа същото, Бяно Силдар: в преголяма нужда си, а в нуждата и в нещастието… Е, разбираш, нали?

— Разбирам и ти благодаря. Но искам да го кажеш по-ясно, Юмер ефенди. Защото не те търся за поръчител, че да рискуваш само алтъните си. Ако речеш да услужиш, ще сложиш в залог главата си.

— По-голяма ли е опасността, отколкото да вдигнеш на раменете си един мост? Не мога да ти бъда равен в доброто, но поне се мъча да те приближа. — Турчинът сви рамене и показа с очи към къщата. — Тук, под този покрив, ще бъде лекуван внукът ти. Това е думата ми.

Бяно Абаджи му поблагодари с цялото си красноречие, на което беше способен след трите безсънни нощи зад гърба си. След това отвори дума за подробностите. Той си бе представял двамата с Боян да свалят как да е Стефан до Селището, пък от там я на кон, я с каручка да го доведат, където Юмер ще посочи. Домакинът обаче поклати отрицателно глава. Дали беше по-практичен или с по-бистър акъл, ала прие Бяновия план само до свалянето на болния до Селището.

— Нататък ще оставиш всичко на мене, Бяно Силдар. На мене и на кончето ми. Впрочем и на един кат мои дрехи, в които ще преоблечете още горе Стефан. Пък за да не помислиш, че се мъча да се правя на много загадъчен, ще ти кажа тъкмежа си за по-нататък. Няма да мина посред града, Бяно Силдар. Вярно, всички в Сливен ме познават и ще видят, че водя наш човек, правоверен. Ала аз мисля така: хайде да не дърпаме дявола за опашката. Затуй ще преведа по здрач Стефан все по Новоселската, сетне нагоре по Коруча, ще пресечем набързо Хаджи Хасан махала покрай Кон баня и ето ни тука.^[1]

— А как ще идваме ние, добри човече? Аз? Синът? Доктор Планински? Няма ли да бие премного на очи…?

— Вие с Боян изведнъж ще захванете алъш-вериш с кожи. Нали знаеш, че аз не съм само табак, но и прекупвач? Ще ми носите кожи за продан, пък от дюкяна има протка към къщата. — Турчинът се изкиска. — Е, като не става пазарлъкът, ще си ги вземате обратно, за да ги донесете на друга цена следващия път.

— А хекиминът, Юмер ефенди? И той ли ще продава кожи?

— Не, той ще лекува сина Мюрсел. — Табакът се изсмя повторно. — Горкото момче, ще има да „боледува“ под ключ две-три недели…

Речено-сторено! Не бяха изпушили тютюна, когато Юмер ефенди повика една от дъщерите си, нарече я Емине. Беше се закрила, естествено, ала под диплите на фереджето й личаха напъпилите форми на настъпващото моминство. И като започнаха едни нареждания — същинска градушка: да се освободи собата до сайванта, да прибере Мюрсел от улицата и да го заключи, да пусне в махалата слух, че момчето е хванало някаква прилепчива болест…

— И каква стана тя, моята? — разпери ръце Бяно, когато малко по-късно си тръгваше. — „Ийлик яп, денизде ат; балък билмез-исе, Юмер биледжек-дър.“^[2] Кешки някога да ми бе минало през ума, че „Юмер биледжек-дър“, щях всяка седмица по един мост да вдигам…

… На другия ден Юмер ефенди се кълнеше, че не човек, а никакво живо същество не го е видяло, когато е пренесъл Стефан в дома си. А още следобед „хеким ефенди“ Планински започна да посещава внезапно заболелия Мюрсел. И сигурно беше нещо сериозно, защото като си тръгваше, лицето му изглеждаше все по-загрижено и по-загрижено.

* * *

Докато доктор Планински още изчакваше да види степента на пораженията, в Сливен пристигна Шевкет паша с войската си и с безчислен башибозук и това стана начало на събития, които няколко поколения щяха да спомнят с ужас. Нека обаче читателят позволи тук да проследим по-нататъшната участ на Стефан.

След поредния преглед на осмия ден след преместването му в Айше Хатун махала, на излизане д-р Планински се отби в табакхането на Юмер. А там освен Юмер ефенди „се случиха“ Бяно Абаджи и Боян Боянов.

— Лошо — каза лекарят, без да се опитва да скрие загрижеността си. — Кракът е мъртъв почти до прасеца. И утре ще го отрежа до под коляното.

— Защо? — сопнато попита Боян. — Излиза, че ще режете и здравото.

Непривично за него, лекарят избухна:

— А откъде ще взема мускули, за да закрия костта, драги? — Сетне сякаш се осъзна и промени тона: — Хайде да не се бъркаме един на друг в работата си, господин Боянов, съгласен ли сте? Аз няма да ви уча как се тъче сукното, обаче и вие… С една дума вярвайте ми, че каквото е по силите на човека и на медицинската наука, ще го приложа. — И натърти: — За доброто на Стефан ще го приложа, не… — Той не довърши. — Утре сутринта ще дойда и ще нося необходимото. Кой ще ми помага? Трябват ми поне двама души.

— Мигар двамата с Боян няма да се справим? — почуди се Бяно.

— За да припаднете по средата на операцията, че да се чудя кого да спасявам ли? Не, господин Силдаров. Никога не вземам за помощник роднина на болния. Зная от опит, че роднината не става за помощник.

— Доверете се на мене, ефендилер — неочаквано се намеси домакинът. — Сражавал съм се в Каръмската^[3] война, пред Севастопол съм се нагледал на рани и кърви, рязане на ръце и крака и прочие.

— Приемам — съгласи се доктор Планински. — Но ми трябва още един за упойката. Дали да не хванем Мюрсел…?

— Момчето не е за тази работа, курназ е само на думи — поклати глава Юмер ефенди. И попита: — Може ли да бъде жена? Или не бива?

— Бива, как да не бива. Стига да е куражлия. Защото онова, което ще става пред очите й, няма да е като разиграването на мечка по панаира.

— Тогаз ще вземем моята Емине. Уж крехко момиче, пък душата й е като от челик. И е сръчна. Стига да знае какво трябва да прави.

— Това остави на мене, ефенди. А вие, господа Силдарови, идете поговорете със Стефан. Обяснете му какво ще правя и защо ще го правя. Позовете се и на юначеството му, каквото искате му наговорете, но той трябва да бъде предупреден. А не да заспи и като се събуди, да се види неочаквано с един крак. Не е честно така…

… Тъй като в дома на Юмер ефенди нямаше маса, приспособиха една от дебели талпи, които жените измиха до бяло. Положиха на тях Стефан и му разкриха крака чак до горе. Д-р Планински извади нещо, направено от тел, което наподобяваше намордник за зло куче, и го напълни рехаво с тефтик.

— Това ще го напоя с една течност, името й е етер, и ще го сложа на устата ти, Стефане — обясни. — Като вдъхнеш няколко пъти и ще заспиш. А когато се събудиш, всичко ще бъде свършено. Болка изобщо няма да усетиш, тя ще дойде след това, докато заздравява раната.

— А аз какво ще правя? — попита куражлийски Емине.

— Първо, сега ще ми полееш да се измия два пъти с гореща вода. После обаче, когато Стефан заспи, ще стоиш до главата му с шишенцето етер в ръка. Ей това. Ще броиш нито бързо, нито бавно до двадесет и ще капваш по две-три капки етер върху тефтика. Само ако ти река „Етер!“, ще капваш малко повече и после пак по две-три капки. И това трябва да продължи без прекъсване до тогава, до когато аз не ти наредя да спреш. Разбра ли ме, момиче?

Тя потвърди, беше разбрала.

Лекарят запретна ръкави и се изми до лактите, бавно и грижливо. Изчака ръцете му да изсъхнат и попита:

— Готов ли си, Стефане?

— Готов — с истинска или привидна бодрост отговори младежът. — Имам само една молба към Юмер ефенди. Впрочем една и към вас, докторе.

— Към мене? — почуди се турчинът. — Кажи, чоджум. Стига да мога…

— Нека Емине да махне за малко яшмака, ефенди. Прищявка е, вярно, но… Но аз знам, че може и да не се събудя повече, ефенди. И ми се ще да видя всички вас, които ще ме изпратите в отвъдното.

Турчинът помисли няколко секунди, после кимна на дъщеря си. Тя не откри яшмака си, а напълно го свали.

— О, Господи! — възкликна Стефан, като я видя. — Сигурно ме готвиш за ада, щом си проводил ангелите тука!…

— Щеше да искаш нещо и от мене, Стефане — напомни д-р Планински.

Лицето на момъка стана сериозно и съсредоточено.

— А, то е нещо съвсем друго докторе — каза. — Знаеш по-добре от мене: нож ще играе — всичко може да се случи. Молбата ми е, ако се случи най-лошото, когато някой ден се срещнеш с апостола Драгостинов, не му казвай, че така безславно и от патешка глупост съм си отишъл от белия свят. Излъжи го, докторе. Излъжи го и му кажи, че съм паднал в бой, както се клех пред знамето.

— Обещавам — каза Начо Планински, но отмести гузно очи: той вече бе видял главата на Иларион Драгостинов на върлина пред конака.

— Благодаря от сърце на всички ви — с топлота произнесе момъкът. Сетне отправи към лекаря една насилена усмивка: — Започвай, докторе…

* * *

Той бавно, безкрайно бавно се опомни, все едно че се връщаше от другия край на Земята. И размътеният му поглед постепенно различи все познати лица — баща му, дядо му, доктор Планински, Юмер ефенди…

Видя и две очи, които го гледаха с тревога и нежност през процепа на фереджето. Позна чии са. И странно — първите му едва разбираеми думи бяха отправени към момичето:

— Благодаря, Емине…

Баща му го хвана за ръката и каза, като едва удържаше сълзите си:

— Как си, Стефане?

— Добре — с труд произнесе момъкът. — Само ме боли кракът… ходилото…

Говореше за крака, който го нямаше вече.