Цончо Родев
И стана ден (108)

4.

Събуди я един необичаен шум. Таша отмахна завивката и се заслуша. Шумът идеше откъм дворната порта и наистина не приличаше на нищо познато — човек можеше да си каже, че няколко котки точеха ноктите си по вратата. Опита се да определи кое време е сега, но не успя (единственият часовник в къщата, посребрен и с красиво гравирани капаци, принадлежеше на Иван); после, като не си спомни да е чула първите петли, си каза, че навярно е около полунощ.

Изчака малко. Странните звуци се повториха. Жената се почуди какво да прави. Знаеше: да беше тук Бяно Абаджи, положително вече щеше да е навън (старият човек или изобщо не спеше, или спеше само с едно ухо и едно око.). Ала онзи, когото тя зовеше „татко“, го нямаше, той още в първите дни на април се бе качил горе на долапа. Да събуди Иван, не смееше — щеше да изпадне в смешно положение, ако се окажеше, че наистина разгонени котки бяха избрали точно тяхната порта, за да привлекат женихите си с умилкване и драскане по дървото.

Тя се поколеба още малко, пък се измъкна тихо изпод завивката, надяна една топла руба върху нощната си риза, обу чехлите на прябош и безшумно се измъкна от одаята. Все така тихо, като призрак, прекоси двора и приближи до портата. Да, странният шум идеше от там.

— Кой е? — попита Таша през вратата.

— Непознат съм, но не се бойте, госпожа — отговори приглушено един мъжки глас. — Българин и християнин съм, няма защо да се страхувате от мене.

Тя наистина не се страхуваше: в този глас имаше нещо, което — независимо от съдържанието на думите — внушаваше доверие.

— Какво искате? Защо сте дошли по такъв час?

Жената долови как другият тихичко се позасмя.

— Ще отговоря по обратен ред, госпожа. Дойдох по такова време, защото тъй се случи — ида отдалече, ябанджия съм. А ви обезпокоих, понеже търся господина Ивана Силдарова. Както ми описаха в Габрово, точно тази би трябвало да е къщата му. — И добави с непринудено уважение: — Прощавайте, ако все пак съм сбъркал в тъмното…

— Не сте сбъркали — успокои го. — Ще събудя господин Иван. Но за кого да му кажа?

— Кажете му само, че идвам от страна на бате Николай, това ще е достатъчно. Ба-те Ни-ко-лай, чухте ли ме добре?

— Чух. Извинявайте, но трябва да почакате още малко навън. Да си призная, не съм навикнала да отварям на непознати по този час…

Таша се затрудни — ако изключим онзи ден през миналото лято, когато Иван им показа как е преустроил херодаята, тя за пръв път трябваше да влезе там. Поколеба се, пък слезе по няколкото стъпала и почука на вратата. Иван се появи по-скоро, отколкото тя очакваше. Беше облечен в сива дреха от дебел, но лек и топъл плат на големи квадрати (жената знаеше, че това се казва халат, но го виждаше за пръв път), леко поразрошен и с газен фенер в едната ръка; много по-късно Таша щеше да си даде сметка, че другата му ръка през цялото време беше в джоба и този джоб изглеждаше неестествено издут.

Тя му каза за среднощния посетител и, противно на очакванията й, Иван не се изненада, сякаш намираше за напълно естествено някой да ти дойде на гости по първи петли. Мъжът я успокои с няколко обикновени думи и я изпрати да си легне, той щял да има грижа за госта. Тя изпълни поръчката му, но само наполовина — изкачи се на хаета, ала се сгуши в най-тъмния му ъгъл и се загледа какво ще последва. Обаче с едно изключение не видя нищо особено. Иван внимателно, като пазеше да не вдига шум, отвори портата, размени шепнешком няколко думи с непознатия и все така тихо го въведе в херодаята. Единственото ново и непривично, което се случи, беше, че закачи отдавна неизползуваното мандало и втикна джугата в него.

Разсънена напълно, „като кокал“ (неин израз), Таша намисли да проследи по-нататъшните събития. Загъна се по-добре в рубата си, привлече едно скемле и седна в кьошето на хаета. Не се наложи да чака много. Надали се мина повече от половин час, когато двамата мъже се появиха на двора. В оскъдната светлина на газения фенер жената видя, че Иван е вече напълно облечен. Те не говореха помежду си, но иначе не пристъпваха крадешком, като хора, които вършат някаква тайнствена работа, а крачеха свободно и спокойно — ще речеш, в неделя след литургия се разхождаха по Машатлъка. Дори когато излязоха и затвориха портата зад себе си, го направиха внимателно и без блъскане, но това беше по-скоро естествената грижа на човек, който не иска да разбуди къщата, а не предпазливост на апаш или изобщо на лице с гузна съвест.

Таша се поколеба, но реши да продължи „вардянството“ си — и без това сънят напълно бе избягал от клепките й. Този път й се наложи да чака повече, може би час, дори час и половина. Най-сетне вратата скръцна и се появи Иван — с предишната безгрижна крачка и с фенера в ръка. Той се запъти към херодаята, но някъде към средата на двора сякаш си спомни нещо, защото спря изведнъж и подвикна тихо:

— Не стой повече там, Таша. Нощта е хладна, сигурно си вкочанена като камък…

Боже, очи на бухал ли имаше този човек? Как можа да я забележи тук, в най-тъмното ъгълче на хаета? И все пак нека да бъде благословена мрачината — тя наистина не й бе дала укритие, но поне й бе помогнала да не се види пурпурът, който бе залял лицето й.

Таша си каза, че не само бе глупаво да продължи да се крие, но и че дължи някакво обяснение. Тя слезе и приближи до Иван.

— Извинявай, ако съм те разсърдила — каза простичко. — Повярвай, направих го не от клюкарско любопитство, а защото се боях за тебе.

— Ела — рече той в отговор. — Смешно е да стърчим тук посред двора.

Тръгна към херодаята и тя послушно го последва. Той не запали друга лампа, само повдигна фитилчето на фенера. С опитното си око на домакиня и стопанка Таша с един поглед забеляза удивителния ред и чистота, които царяха тук. Само китеникът, с който мъжът се бе завивал, не бе опънат върху одъра, а беше само заметнат, като сякаш продължаваше да очертава фигурата на човека, който бе лежал под него.

— Заповядай, седни — каза той. — Трябва да пием по глътка.

Таша се огледа. Единственото място, където можеше да седне, беше одърът. Тя седна на ръба; не си даваше сметка, но в този момент приличаше на наказана ученичка.

— Сигур ме бъркаш със свекъра ми — изговори тя, сядайки. — Само той пиеше така, по всяко време на деня и на нощта…

Иван притегли една малка масичка до коленете й, извади стъкленица и две чаши със странна тумбеста форма и наля по един пръст напитка в тях. Жената не познаваше питието, само видя, че има цвят на кехлибар, а ароматът му, непривичен за обонянието й, изпълни стаичката с приятно ухание.

— Дошло е особено време — каза Иван, докато се настаняваше до нея на одъра. Не изглеждаше весел, но не беше и тревожен — просто й се стори по-съсредоточен от друг път. А гласът му звучеше углъбено и леко напрегнато. — Особено време — повтори. — Време на ужаси и на надежди. Да пием, щото надеждите да вземат връх над ужасите.

Изпиха съдържанието на чашките — то и не беше повече от по една глътка. Питието имаше необикновен вкус — Таша за момент изпита странното усещане, че поглъща мирис, а не течност. Но беше течност; тя го разбра от топлината, която с тази единствена глътка се разля по жилите й. Иван наля още по малко, после взе тумбестата чаша и я задържа между двете си шепи. Гледаше в нея, когато произнесе замислено:

— Онзи ден, на дванадесети, в Кишинев цар Александър обявил война на Турция. Война за нашето освобождение. А утре — не, то вече е станало днес — в Плоещ ще се прогласи българското опълчение, което ще се сражава наред с братята руси.

Тя бе чувала за Плоещ, не и за Кишинев, но не попита за него.

— Ще бъде война за освобождението ни, казваш, Иване, пък го изричаш не с радост, а сякаш с тревога…

— Защото ще бъде страшна война, Таша, по-страшна от всяка, която е бивала по тези земи. И по-гибелна. Няма да прилича на блъскането и кюскането на пехливаните на алая, които уж се борят на живот и смърт, пък като се надвият, си стискат ръцете и отиват да си получат наградите. Тази война ще бъде „кой — кого“. И който падне, никога няма да се съвземе от загубата. И ще остане завинаги в прахта.

— Това ли дойдоха да ти кажат посреднощ?

— Незначително ли ти се вижда?

— По-скоро — малко чудновато: научаваш го от пратеник, а не от конака. Все пак мютесарифът е по-главен от Иван челеби, нали?

— В конака изобщо не го знаят. — Мъжът помръдна масивните си рамена. — Азиатско хитруване. Сигурно след ден-два султанът ще обяви джихад — полумесеца срещу кръста — и ще искат да изглежда, че, виждаш ли, свещената война е по негова воля, а не защото му е наложена от царя. И ще ревнат мюезините по минаретата — на̀, наместникът на Пророка призовава правоверните да сразят гяурите, този път ще им разплачем майката и тъй нататък.

— Тогава онзи, който облича войската им, навярно ще бъде ценѐн наравно със сердарекрема, ако не и още по-високо, велиахт например.

— Не се шегувай! — в гласа на Иван трепнаха металически нотки. — Не разбираш ли, че от два дни в живота и съдбата на всички нас е обърната нова страница? И че започват дни, когато главната ни грижа ще бъде да оцелеем? Ти, децата, баща ми, всички ние?

— Не се сърди, опитах се да те поразсмея — с внезапно за самата нея движение тя сложи ръката си върху неговата. И усети, как мъжът до нея се промени — сякаш цялата му снага се вдърви. — Иначе… Иначе навярно ще постъпя така, както са правили хората през „Голямото чумаво“. Ще взема децата, ще се укрия с тях в някоя непристъпна дупка на Балкана, може да ядем само луковици и охлюви, но ще изчакаме да мине бурята. — Тя се поколеба за секунда. — Ще взема и тебе с нас — добави.

Той поклати глава сериозно.

— В дни на такива изпитания мъжете имат и други задължения, извън грижата за живота си. Дори животът остава на по-задно място… — Сега Иван говореше напрегнато, малко задавено и ниско, като че думите излизаха направо от гърдите му. — И ако се случи невъзвратимото, те си мислят за искриците щастие, които приживе съдбата им е дарила…

Заедно с последните думи той извъртя ръка и улови нейната, после нежно хлъзна длан нагоре към рамото, под широките ръкави на рубата и на нощната й риза.

На всекиго понякога се случва така, да чувствува сърцето си като от размекнат восък. Премаляла, сякаш загубила дъх, тя полека се отпусна по гръб на одъра. Движението й увлече и него, но Таша намери сили да каже на пресекулки:

— Духни лампата…

* * *

Сладостно уморени, те лежаха един до друг на тесния одър. Иван ласкаво обгръщаше голите й рамена, а с другата си ръка ровеше пръсти в разпилените й коси. А тя бе положила глава на гърдите му и с бузата си усещаше коравите му мъжки мускули, които помръдваха при всяко негово движение. Лежаха така мълчаливо в тъмнината, всеки заслушан в дъха на другия. Таша се страхуваше да не би той да захване да й благодари — щеше да се почувствува като продажница, която по изключение се е отдала някому даром. Но боязънта й е била напразна. Когато най-сетне той заговори, неочаквано за нея се върна към предишния им разговор:

— Нека молим Бог да ни опази. Оцелеем ли във въртопа, който ще настъпи, тогава ще можем да помислим и за нас, за нашата доброчестина.

— Не ти ли стига щастието на тази минута?

— Не, искам те завинаги, до края на дните си. Искам постоянно да чувствувам рамото ти до моето. Искам да ми родиш деца, много деца. Аз ще осиновя Нойко и Иринка, разбира се, но искам да имаме и наши, твои и мои. Или както казал един: да имат твоите черти и да приличат на мене.

— Да не искаш да кажеш, че ме искаш не за жена, а за съпруга?

— Разбира се.

— Мене? Кокон Таша?

— Не позволявам този гнуснавичък прякор да се изговаря в мое присъствие.

— Ние никога няма да се свържем с венчило, Иване.

— Защо? Стига Господ да ни закриля през премеждията, не виждам какво може да се издигне като преграда помежду ни.

Таша усети, че в устата й нямаше нито капчица слюнка, а езикът й бе твърд и грапав като пила. Изкуши се да мълчи, да продължи този даден й сякаш от Провидението миг на блаженство, но се отказа — между нея и Иван не можеше, не биваше да има недомлъвки и безчестие, каквато и цена да трябваше да заплати.

— Има две прегради. Едната е в мене, другата — в тебе.

Той се засмя беззвучно. Таша си представи гънката на лявата му буза.

— Ами хайде да ги чуем.

— С коя да започна?

— Нека започнем с мене. И дано нощта да стигне, за да изброиш всичките ми дъски за дялане.

— Тя е само една. Ти работиш за турците, за войската им. А аз съм внучка на Нойко Завераджията. И искам да остана достойна за паметта му.

Иван повторно се засмя; този път тя долови приглушения му кикот.

— Вече сме говорили за това. Нека се надяваме, че ще дойде ден да получа комка и нафора^[1] и този мой грях да получи опрощението от Бога и хората. А преградата, която произлиза от тебе, Таша?

Секунда колебание, която й се стори равна на година.

— Не мога да свържа живота си с твоя, защото…, защото не съм чиста…

Неговият смях стана вече шумен и звънък.

— Хайде де, не си чиста. Мигар вчера не те чаках един час да освободиш банята…

— Не се глуми с думите ми — изрече тя сухо. — Разбираш, какво искам да кажа.

— Че не си целомъдрена? — Иван продължаваше да се смее гласно. — Свети Боже, бих искал да видя как може да си целомъдрена, когато горе над нас са Иринка и моят малък приятел Нойко.

— Не говоря само за Йосиф, голямата заблуда и голямата грешка на живота ми.

Той помълча малко.

— Ще излъжа, ако заявя, че ми е приятно — каза. — Но пък ще бъде безочливо да те коря. Понеже — защо да крия? — аз също не съм водил живот на отшелник. Нито съм расъл в саксия. Войник бях, живял съм дълги години ден за ден, какво ли не се случва на мъжа в такива случаи…

— Моето е по-грозно. И по-страшно. Аз съм лягала с турчин.

Ръката, която галеше голото й рамо, леко се вцепени.

— Може би са те насилили? Уловили са те някъде и са се погаврили?

— Не. Доброволно се отдадох.

Прегръдката му се отпусна. Само два-три сантиметра, но се отпусна.

— Разкажи ми — помоли той прегракнало.

Таша му разказа. Спести подробностите от онази нощ в селямлъка на Хайдар бей, но от главното нито скри, нито преиначи нещо.

— И за тази постъпка ти се презираш? — попита той изумено, когато тя завърши разказа си.

— Презират ме и хората. И странно — презират ме и онези, които може би опазиха живота си благодарение на моята жертва. Не зная дали брат ти Боян и племенникът ти Стефан знаят за случката, но също и те ме презират, макар да са навярно от бунтовниците, които дължат живота си на мене. На̀, есенес сметнаха, че аз, Кокон Таша, ще оскверня сватбата на Яна…

Той замълча. Беше много по-дълго мълчание от нейното преди малко.

— Ти си светица! — произнесе най-сетне с искрено благоговение. — Ти си най-святата светица, която българският народ притежава. Нищо, че не си вписана в календара. Ти си светица и не ти за мене, а аз съм недостоен за тебе.

— Искаш да кажеш, че ще можеш да ми простиш? — попита го с плаха надежда.

— Аз ще се гордея с онова, за което ти смяташ, че заслужава прошка. И когато станеш моя жена, ще извия врата на всеки, който не коленичи пред подвига ти в името на отечеството.

— Ако е вярно… О, Господи!… Чини ми се, че сърцето ми е полудяло…

— Ще го целуна и то ще се успокои.

Той я целуна. Но целувката му попадна на зърното на гърдата й. И от това докосване като че ток премина по цялото й тяло. Тръпката се предаде и нему. И той хлъзна ръка надолу към хълбока и бедрото й…