Към текста

Метаданни

Данни

Серия
Тътени (3)
Включено в книгата
Година
(Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
Характеристика
Оценка
5,9 (× 40 гласа)

Информация

Сканиране
Диан Жон (2011)
Корекция и форматиране
taliezin (2013)
Допълнителна корекция
Диан Жон (2013 г.)
Допълнителна корекция
moosehead (2018)

Издание:

Цончо Родев. И стана ден, 1998

Редактор: Добромир Тонев

Художник: Емил Марков

Технически редактор: инж. Станислав Лулов

Набор: Юлия Ташева

Коректор: Юлия Ташева

ISBN: 954 442 067 3

Издателство „Христо Г. Данов“ — Пловдив

Печат „Полиграфия“ АД, Пловдив

История

  1. — Добавяне
  2. — Корекции от Диан Жон
  3. — Корекция на правописни и граматически грешки

9.

Байрякът е превъзходно добре изработен. Само дано бъде честит и нашият лев да стигне и се забие сред Балкана! Остава да се намери достойният да го развей и да дойде часът на сладката революция!

Тома Кърджиев

Никой по-добре от нея не познаваше шумовете на къщата. Без да помръдва от мястото си, още по-малко — да наднича по кьошетата и през ключалките, Стилияна безпогрешно разбра, когато баща й прибра тежките си тефтери в шкафа и врътна ключа, после наметна салтамарката си и излезе от посрещника. Още малко по-късно стълбата към двора заскърца под чорбаджийските му стъпки. Нямаше съмнение, Йоргаки излизаше нанякъде, но за да е сигурна, тя все пак надникна през прозореца — точно навреме, за да го види как загърбва пътната порта.

Стилияна почака още малко, колкото да се увери, че баща й няма намерение да се върне без време, после прекоси хаета и влезе в стаята на брат си. Както и очакваше, завари го над ученическите тетрадки.

— А, ти ли си — хвърли той разсеян поглед към вратата и отново се приведе над тетрадките по масата. — Искаш ли нещо?

— Искам за малко да оставиш проклетите си тетрадки и да ме изслушаш.

Димитър трепна, извърна се и я изгледа слисано — тези думи, общо взето, не бяха от постоянния речник на сестра му.

— Ще те помоля за една услуга — продължи тя, като междувременно прекоси стаята и седна срещу него. — Да зарежеш тези глупости и да прескочиш до господина Икономова. — Той щеше да й се сопне за тази дума „глупости“, но Стилияна не му позволи. Некрасивото й, но одухотворено лице излъчваше светлина, когато продължи: — Кажи нему, пък той да предаде комуто трябва, че поръчката му е изпълнена.

Брат й за секунда-две сбърчи вежди, после и неговите очи светнаха:

— Да не искаш да кажеш…? Тенинке, нима знамето е готово?!

— Готово е — рече тя тържествено. — Не ме питай дали е хубаво. Ще ти кажа само, че за него не съм пестила нито труд, нито скопост.

Той скочи така енергично, че столът падна зад него.

— Какво си взела да ми го описваш? Още начаса искам да го видя.

Стилияна възрази несмело:

— Мен ми се щеше то най-напред да застане пред съда на онези, що…

— Хайде, без пазарлъци! — ласкаво й се скара той. — Моите очи са и твои. Чунким ние, брат и сестра, не сме вече „единство в двойна плът“? Бъди спокойна, моето виждане, както твоето, няма да се брои за първо. Води ме да ми го покажеш по-скоро, за Бога!

Димитър я улови за ръката и я повлече към нейната собичка. Там сестра му отвори марангозаната фирида[1], извади един продълговат вързоп, увит в чисто ленено платно, и с благоговейни движения го разгъна.

— О, Господи! — задавено възкликна той и къдравата му „граф Зигфридовска“ кестенява брада се разтрепери от сподавен плач. — Тенинке! Сестричке! Ти си надминала себе си, миличка! Да беше жива баба хаджи Калуда, щеше да се гордее с тебе!…

Знамето наистина беше за гордост и сълзи. Изработено от тежка и плътна зелена свила, майсторската ръка на Стилияна беше извезала със златна сърма от едната му страна изправен лъв с корона на главата и около него надпис с красиви букви „Свобода или смърт“; на другата му страна имаше само една дата: „1 май 1876“.[2]

— Благословени да са ръцете ти, сестричке. Под това знаме с радост и гордост бих принесъл живота си в жертва за България!… Само че… Само че от къде ти е дошло на ум да пишеш „1 май 1876“?

— Бъди спокоен, не съм го изсмукала из пръстите си. За тази дата господин Икономов ми прати нарочна бележчица по госпожица Аргира Димитрова.

Като се понарадваха, Стилияна му обясни молбата си. Тя искаше брат й да съобщи на Михаил Икономов за готовото знаме, а той от своя страна да я отведе или да й създаде връзка с онези, които трябваше да го видят и одобрят.

— От сега ти казвам, че ще бъде трудно — поклати хубавата си глава Димитър. — Градът буквално гъмжи от шпиони на конака и комитетските дейци са се укрили вдън земя. Но ще сторя, щото мога…

Задачата се оказа наистина не от лесните. Учителят Икономов поиска цели два дни, за да се свърже с ръководителите на комитета, а после уреди на Тенинка среща съвсем като в романите. Наредиха й да увие знамето на голо под дрехите си; на определен час да мине пред Нурул Кудус джамия; там щеше да я чака поодърпан селянин с китка жълта иглика над лявото ухо (беше Георги Тихов); Тенинка да не го заприказва, а да тръгне на пет крачки след него и да върви, където и да я отведе той.

Всичко стана според уговорката. Със сърце, опряло на гърлото й (заради тайнствеността на срещата, а не поради опасния си товар — кой в Сливен би претършувал дъщерята на всемогъщия кмет Йоргаки!), Стилияна следваше селянина. Те обиколиха насам-натам из Мангърската, Дели Балта и отново в Мангърската, докато — за безкрайно изумление на момата — се шмугнаха не другаде, а… в дома на Димитраки чорбаджи!… Димитраки чорбаджи! Ами че то бе все едно главатарят на революционерите да се укриваше у тях, в дома на кмета Йоргаки!…

За младата жена изненадите следваха толкова бързо една подир друга, че тя не смогваше да се опомни. Все така мълчаливо „селянинът“ я въведе в една стая, като само й прошепна „Главният!“. Стилияна се бе приготвила да види някакъв хайдутин с кръвнишки поглед и със силяхлък, натъпкан с какви ли не оръжия, пък то насреща й се оказа човек, който й заприлича на дипломат, млад професор или потомствен благородник; наистина тя никога не бе виждала от плът и кръв дипломат, професор или благородник, но в представите й те изглеждаха именно така — красиви, изящни и изтъкани от любезност.

Той й се представи; изговори някакво твърде мъчно име, което Стилияна не разбра, и с присъщата му свобода й подаде ръка.

— Госпожице — рече й, — ако е вярно онова, което ми разказаха, днес ще бъде най-щастливият ден в живота ми.

— Ще отведа госпожица Георгакева оттатък, за да извади несмущавана пряпореца — обади се женски глас и едва сега Стилияна забеляза, че в стаята бе и Таша Йосифова. — Заповядайте, госпожице.

Междувременно „селянинът“ се бе освободил от дрипите си и — поредната изненада! — под тях се оказа момък със стройна фигура и с естествена изпъчена стойка на човек, който е свикнал да бъде със сабя на кръста, не и с топор на рамо.

— Днес наистина е велик ден за нас — каза преобразеният „селянин“. — Дали не е редно да повикаме за него и пазача си?

— Прав си, Георги — съгласи се другият с разресаните бакенбарди и с очите с цвят на августовско небе. И се обърна към стопанката на къщата: — Госпожа Таша, нали през дувара има градина?

— Да. Наричаме я по името на някогашната й чорбаджийка Ганка Увичката. Имаме и протка за комшулук с нея.

— Като заведете госпожицата да се преоблече, отбийте се, моля, до градината на, хм, Увичката. Някъде из рехавата шума на дърветата ще видите да се спотайва човек с пушка. Бъдете така добра да го повикате.

— Но аз не знаех…, за пръв път чувам…

Другият се засмя и сякаш стаята се изпълни със слънчева светлина.

— Аз само съм чувал, но не съм го виждал. — Кратък смях. — Значи сме почти наравно… — После обясни: — Приятелите отвън са избрали най-доверените помежду си и са устроили караул да пазят моя милост.

— А ако откаже?

— Предайте му — намеси се мнимият селянин, — че аз съм заповядал да дойде. Не ми се вярва да откаже да се подчини.

Таша Йосифова продължи да се гърчи смутено.

— Извинявайте, господине, но не зная за кого да му кажа. Ние се виждаме с вас тук от време на време, но… но аз не съм чула името ви.

— Мигар съм толкова прост, че не съм ви се представил! — комично възкликна мъжът. — Казвам се Тихов, госпожа Таша, Георги Тихов.

Жените излязоха. Не мина много време и се върнаха пак заедно, като Таша водеше със себе си и Стефан Серткостов, който поздрави чинно.

— Пряпорецът оставих оттатък на масата — каза Стилияна. — Да го донеса или ще отидем да го видим там?

— Ще отидем ние, разбира се — реши Драгостинов. — Една светиня не се разнася насам-натам като метла и лопата.

Стилияна помисли, че веднага ще изтичат в другата одая, но не позна. Таша Йосифова — или Кокон Таша, както я одумваха в Сливен — излезе на хаета, помая се, все едно че нареждаше нещо, а всъщност внимателно се огледа („Къде ли, Господи, е изучила тези мурафети?“), после отвори вратата и продума кратко:

— Свободно е.

Въпреки предупреждението тримата мъже не преминаха, а се изнизаха като смокове през хаета. Стилияна ги последва. Цели месеци, докато работеше знамето, тя с трепет и мъничко страх бе чакала този момент; във везбата бе влагала всичкото умение, научено от леля й хаджи Калуда, но знае ли човек какви ще са придирчивостите на хора, обрекли се да умрат под този пряпорец!…

Онова, което последва, надмина всичките й най-смели очаквания. Тримата мъже застанаха в една редица пред знамето, видимо побледняха, после като по даден знак паднаха на колене и приведоха устни към зелената коприна. В благоговейно мълчание останаха така дълго, безкрайно дълго, а като се извърнаха към нея, в очите и на тримата — същински маргарит — проблясваха сълзи на умиление.

— Госпожице Стилияна — задавено произнесе високият с бакенбардите, — чрез мене ви благодари България. Кълна се в майка си: докато в Сливен живее честен българин, той ще си спомня онази, чиито пръсти са извезали не знаме, а хоругва на свободата и родолюбието.

В този момент нещо сякаш се скъса в душата на Стилияна Георгакева. И тя се разрида така, както не бе плакала от десетгодишна…

* * *

Таша бе присъствувала на цялата сцена и бе споделила вълнението на останалите. Но когато в короната на една буйно разцъфнала круша — същинско бяло облаче, закрепено върху ствола на дървото — откри не друг, а Стефан Серткостов с пушка в ръка, в душата й се бе прокраднало и още едно вълнение. И угризение: отблъснат от нея, снажният хубавец бе избрал за себе си един път, който щеше да му донесе може би слава, но почти сигурно (Иларион Драгостинов не криеше това) щеше да го отведе до гибел. И мъка, непосилна мъка стисна душата й. Защото се познаваше: хиляда години още да преживееше, съвестта й винаги щеше да я мъчи и преследва. Гледаше знамето заедно с другите, а вътрешно кършеше ръце: „Що да сторя, Боже мой? Как да го отклоня, че да му спестя злочестината?“

Една внезапна мисъл раздра съзнанието й — същинска светкавица в нощно небе. Нямаше време да я огледа от всички страни, да я прецени — беше час за действие, не за умуване.

— Ще огледам навън и ще изведа поста — каза тя, като се помъчи гласът й да прозвучи обикновено и делнично.

Но когато след малко двамата с младия Стефан бяха в градината на Увичката, тя подръпна ръкава му. И двамата застанаха един срещу друг.

— Господин Стефане — заговори жената, — спомняте ли си един наш разговор ей тук, отвъд протката? — Той потвърди мълчаливо. — Държите ли още на думата си?

В очите му прочете изненада, която надали можеше да бъде престорена.

— Честна дума, не ви разбирам напълно добре, госпожа Таша…

— Вие ми предложихте да се оженим, да вземем децата и да заминем през девет земи в десета. Аз, глупачката, тогава отказах. Но ако вие още стоите на думата си…

Мълчание, което сякаш никога нямаше да свърши.

— Аз ви обичам, госпожа Таша. — Гигантът се изчерви при това признание. — Винаги съм ви обичал, обичам ви и в тази секунда. Но аз чета и мислите ви. Вие се страхувате от пътя, който съм избрал, нали? И за да ме отклоните, сте съгласна… сте съгласна… — Той не намери израза, който му трябваше. — Искам да ме разберете добре, госпожа Таша. На времето, когато ви молех да споделите живота си с моя, вие ме нарекохте момче. Тогава аз се засегнах, заболя ме. А вие имахте право — наистина бях момче, заслепено от най-чиста любов.

— И като пораснахте, забравихте любовта си?

— Не. Но се венчах за друга. За България. И никога няма да й изневеря. Дори… Дори и с вас, госпожа Таша.

Отначало тя не го разбра. После думите му достигнаха до съзнанието й. И като се обърна, тя се затича през градината назад към дома си…

Бележки

[1] Фирида — долапче в стена (диал.).

[2] За знамето на Втори Сливенски революционен окръг се налагат малко повече пояснения.

Според най-ранния историк на въстанието Д. Кукумявков (Спомени от…, стр. 35) то е донесено от Георги Тихов (Обретенов); за багажа, с който е дошъл Тихов, той изрично казва: „Знамето, прокламациите, комитетски устави, песнопойки от Ботев и Стамболов, униформи (гусарски фасон) за Г. Тихов и Илариона, отровителни книжки, три пушки с патроните им и пр.“. Малко по-неясно, същото се твърди и от Никола Обретенов в неговите спомени; той допълва, че знамето е било изработено от сестра му Петрана. Тези две сведения са възприети от почти всички по-късни изследователи; списъкът е дълъг, но нека споменем само Димитър Костов. Иларион Драгостинов…, сборникът Втори Сливенски революционен окръг…, К. Косев, Н. Жечев и Д. Дойнов. История на Априлското въстание 1876. С., Партиздат, 1976, стр. 270 (последните приемат, че знамето е донесено от Г. Обретенов, макар и да се въздържат да свързват изработването му с Петрана) и пр. Тази версия е преобладаваща, макар да е доказано със сигурност, че знамето, изработено от Петрана Обретенова, е било начело на Ботевата чета (срв. Иван Унджиев, Цвета Унджиева. Христо Ботев — живот и дело. С., НИ, 1975, стр. 702-703: „Бойно знаме на четата става второто, наречено Русенско знаме, което Н. Обретенов взел със себе си и за което Ботев отначало не знаел. Дълго към 1.70 м и широко 0.80 м то било ушито от Петрана Обретенова от зелен копринен плат, обшито с лъв от едната страна, а от другата — с надписа «Свобода или смърт».“)… освен ако не се приеме, че Петрана е шила почти непрекъснато бунтовни знамена. На обратното становище е историкът на Сливен д-р С. Табаков (т. ІІ, стр. 239, бележка под черта), който въз основа на спомени на съвременници твърди недвусмислено: „Тенинка Йоргакева е била една от най-интелигентните моми на времето си. Тя самата е ушила знамето на сливенските въстаници през 1876 г.“ Без да желаем да предизвикваме научен спор, тук само ще съобщим, че по вътрешно убеждение и в интерес на романа ние възприехме за вярно сведението на д-р Табаков — че Стилияна (Тенинка) Георгакева е ушила знамето на сливенци.

Относно външния вид на знамето спорове не съществуват. То най-напред е описано подробно от съвременника Д. Кукумявков (Спомени от…, стр. 100). А тъй като е било унищожено по време на сраженията, членовете на Поборническото дружество в Сливен (вероятно не без участието на Стилияна Георгакева) след Освобождението са изработили по памет точно копие, което се пази и днес в Историческия музей на града.