Цончо Родев
И стана ден (128)

11.

А „бозгунът“ продължаваше. С всичките му мизерии и ужасии…

* * *

— Кахър ми е за семейството на господина Чинтулова — мрачно каза Боян. — Заедно с още няколко фамилии са се сврели в една пещера по-нагоре, към Куминя. Същински диви животни… Пък те и тримата не са за такъв живот. Даскал Добри е с крехко здраве, госпожа Анастасия още от момиче си е нежна и слаба, нежно и болнаво е и момчето им… „Бозгунът“ може би няма да продължи дълго, ама такива несвикнали на трудности и мъки хора като тях как ще изкарат — един Господ знае.

— Не можем ли да ги приберем при нас, тате? — попита Стефан. — Където мизеруват петнайсетмина, ще се сместят още трима.

— Хубаво, ама какво по-добро от тяхната пещера можем да им предложим? Нали имаме лехуса^[1], стаичката отделихме за нея, а в склада женурята са, речи го, една връз друга. Пък ние при барата не сме на много по-добър хал от онези в пещерата.

Наистина бяха затруднени — и от лехусата Яна, и от това, че бяха оставили семейството на Юмер ефенди при себе си в долапа.

— Все пак да поканим поне госпожа Чинтулова — предложи Михаил Икономов. — Ще я сместим някак при жените в склада. На нея най не подхожда да кара такъв живот…

— Опитай — съгласи се Боян. — Ама май не ми се вярва да се разделят в това време. Пък и госпожа Анастасия носи от упоритата и неотстъпчива кръв на баща си Фабрикаджията — надали ще остави мъж и син, за да се приюти на по-добро. Затуй виж какво ще ти кажа, Михаиле. Иди до пещерата и покани госпожа Анастасия, ама по-напред се отбий горе при Райна и изпроси от нея черга, я губер — каквото може да отдели. И ако Чинтулови откажат друго — остави им завивката. Каквото и да са си изнесли от града, все няма да им е излишна.

Както го бяха говорили по мъжки, така и стана. Естествено Анастасия Чинтулова отказа да изостави своите, но затова пък приеха с благодарност завивката — беше една черга на Юмерови. Не отказаха също и скромното вързопче с храна — малко сланина, малко пушена риба, близо четвъртина от пита кашкава, половин самун хляб…

— За даровете благодаря от сърце, колега — каза без никакви превземки Добри Чинтулов. — Виждате, драги, ние тук сме като в каменния век… Интересно, нали? Цял живот да преподаваш на децата за отминалите епохи, пък да дойде „бозгунът“ и отведнъж да те прати… Да, да, наистина щеше да бъде много интересно, стига да четяхме за това по вестниците, а не да го изпитвахме на гърба си. Предайте поздрав на всички Силдаровци долу, че и на Снежанка, ако можете да го преведете на нейния език. А на вас, за отплата, ще ви предложа чаша истински руски чай.

— Чай? Със сняг ли го забърквате, господин Чинтулов?

— Не, драги, не. Елате с мене. Ще видите, че има хора, които и в каменния век да ги върнеш, пак ще съумеят да се оправят.

Наистина заслужаваше да се види. В своеобразната първобитна община, която бегълците си бяха уредили под Куминя, се бе случил и човек, някой си Кузман, който владееше толкова полезни сръчности, че го бяха прекръстили на подбив Кузман-Със-Стоте-Ръце. Да напали такъв огън, от който да не излиза предателски пушек, да построи колибка от сбит и заледен сняг (самият Кузман живееше в подобно жилище и много се хвалеше с топлината в него), да свари чорба от изровени под снега вейки, ама така подбрани, че да си изядеш пръстите от гозбата — какво ли не умееше този човек! Никой не знаеше в подробности житието-битието му, но както Добри Чинтулов подшушна на по-младия си колега, всичка смятаха, че на по-млади години Кузман-Със-Стоте-Ръце ще да е карал някоя и друга година „лявото“, та тогава ще да е изучил тези безценни сръчности.

Около огъня на Кузман се бяха насъбрали само мъже. Някои пушеха настрана, други бъбреха на малки групички. Добри Чинтулов поздрави, натъпка едно котле със сняг и го мушна в жаравата, в която къкреха и други разни гозбици.

— Чухте ли? — рече някой. — Гръмна се, ама ще е някъде далече.

Само двама-трима бяха чули гърмежа. Между тях и Кузман:

— Беше топ — каза с тон на познавач. — Наистина не е наблизо, чак към Джендемите ще е по Ичеренския път, ако не и по-далеч.

Мина толкова време, колкото бе нужно да се стопи снегът в котлето и Чинтулов да сложи щипка чай за запарване във водата, когато изведнъж изтрещя толкова силен гръм, който разлюля и краката под нозете им. Мъжете се спогледаха объркани. Някои изтичаха при домочадията си из пещерите и хралупите наоколо, за да ги успокоят. Други свалиха калпаци и се закръстиха — така се кръсти човек пред лицето на небесните стихии. Кузман отново пое нещата в стоте си ръце:

— Изчакайте ме тук — полупредложи, полузаповяда. — Ще изтичам до горе и ще огледам околността.

Този човек не се шегуваше: каза „ще изтичам“ и наистина затича като дива коза по баира. Михаил Икономов се поколеба, но остана — каза си, че долу, на долапа, са и тъстът Боян, и Стефан, и Юмер ефенди, те ще успокоят жените. А той пък ще занесе повече новини, ако изобщо Кузман-Със-Стоте-Ръце успееше да разбере нещо за необичайния взрив. Почака и дори пи чай, като двамата с Чинтулов сърбаха поред направо от котлето. След половин-един час Кузман се върна и каза свъсено:

— Гаджалите са запалили хубавия наш Сливен, от баира там се вижда. Сливен ми се видя като едно голямо пожарище.

— О, пресвети Боже! — проплака някой. — Цял живот да се трепеш, да струпаш някакъв имотец и…

— Стига си се циврил! — изхока го друг. — Сливен да не е построен от чалмалиите? Ние с български ръце сме го строили. И ако се наложи, пак ще го построим, даже по-хубав от предишния.

Михаил Икономов отиде на долапа да занесе нерадостните новини, после се върна пак при огъня на Кузман. А надвечер се намери един по-млад човек, който се нае да слезе до града и да види сам какви поразии са извършили поганците. Забави се дълго, навярно бе минало полунощ, когато се появи отново. Кузмановата вест хем се потвърди, хем се оказа по-малко страшна. Работата била такава. Когато гръмнал топът, турските шайки, които още шетали и грабели из града, решили, че Московецът вече е над самия град (по-късно се разбрало, че не било точно тъй: всъщност гръмнало едно турско оръдие, което се бушандисало — ще рече, изтървало по нанадолнището, — докато преваляло Балкана по Ичеренския път) и „духнали“ надолу през Ямбол към Одрин. А преди да изоставят града, решили и извършили последните си поразии — запалили Клуцохорското училище, разтрошили всичките апарати на пощата, а накрая дали огън и на „джепхането“.^[2] Хиляди оки барут, патрони и гранати гръмнали едновременно, та именно този гърмеж разлюлял Стара планина, а пламъците му се видели чак до небето.^[3] Но иначе, слава Богу, градът не бил чак толкова поразен, приблизително бил на онзи хал, на който го оставили.

— Пък иначе всяко зло за добро — завърши разказа си младият разузнавач. — Сега през Сливен се стичат в бяг безброй малки и големи банди башибозук и качаци, които до днес са бастисвали мирните села навред между Стара река и Нейково. Тъй че едното зло ни отървава от другото. И вече бай Кузман ще може да кладе огън и с пушек — няма да има кой да го види…^[4]

— Няма как, тази вест трябва да се полее — разпери ръце Кузман-Със-Стоте-Ръце. — Ще видите, че бай ви Кузман има нещичко не само за черен, но и за бял ден…

Той отиде някъде настрана в тъмнината и се върна с една бъклица. По начина, по който пръв сръбна от нея, се разбра, че е ракия. Бъклицата тръгна от ръка на ръка по мъжете, образували в този среднощен час кръг около огъня. Но не стигна далече. Подадоха я на един старец, който зиморничаво потреперваше под ямурлука и гуглата си, надяната върху калпака; доколкото изобщо се виждаше нещо от него, той се стори на Михаил Икономов като излязъл направо от Библията.

С бъклицата в ръка дядото отиде до онзи младеж, който се бе престрашил да слезе сред пожарищата и взривовете на Сливен.

— А Дядо Иван? — попита го. — Няма ли вест от Дядо Иван? Не ще ли чуем наистина и неговия топ?

Момъкът заби поглед в земята. Изглеждаше така, сякаш той и само той бе виновен за стратегическите планове на Русия.

— Нищо не се чува, дядо. Изглежда, братушките не са наблизо. Пердашат гаджалите, ама далече, далече от тука. Чак за София се споменава…

— Е, тогаз пийте вие, мъже — каза с въздишка старецът. — Аз помня времето, когато Дядо Иван обеща, че ще дойде и по нашите места да донесе свободата. Изпълни ли си думата, тогаз ми дайте бъклицата…

Той понечи да я подаде нататък по редицата, но нещо се бе прекършило в мъжете, та никой не посегна да я поеме. Помая се така старият човек, пък отиде и я остави в краката на Кузман-Със-Стоте-Ръце.

Отново притиснати от безнадежността на „бозгуна“, някои си тръгнаха.

Тръгна си и Михаил Икономов. Отиваше при своите в долапа на Бяно Абаджи, за да разкаже новините от техния Сливен. Знаеше, че няма да ги развесели. Но веселил ли се е някой под слънцето, докато е вървял по тръните на своята Голгота?