Цончо Родев
И стана ден (12)

11.

Беше прастар обичай, когато някой се завърне от далечен път или продължително отсъствие, целият град да се извърви в дома му — да го питат за свои близки, да се осведомят „как върви там алъш-веришът“ и търси ли се еди-какво си, или просто ей така — да поздравят дошлия, че, ако е нужно, и да му подадат ръка за свършването на едно-друго. По това време пътуванията отдавна вече бяха престанали да бъдат рядкост, също и пощата бе започнала да действува по-прилично (като легенда се носеше, че едно писмо, изпратено от Бурса, оттатък Стамбул, бе дошло само за двайсет и два дни!), ала обичаят да се навестява завърналия се продължаваше да се спазва. Не се направи изключение и за Стефан Гидиков, когато той пристигна в средата на март — нищо че това бе само едно от поредните му пътувания по търговски дела до Цариград. Пристигна той вечерта, а целият следващ ден отиде за посрещане и изпращане на гости, пък Щилияна, младата му невеста, комай от сутринта до смрачаване не подви крак от разнасяне на сладка и кафета.

Случайно или не, ала последните посетители бяха такива, с които Стефан бе в по-особени отношения — нявгашният му съученик и вечен съмишленик Анастас хаджи Добрев, несменяемият секретар на църковната община Панайот Минков и главният учител Михаил П. Икономов. Дойдоха те тогава, когато и най-закъснелите гости си тръгваха, а останаха не на бяло сладко и кафе, а на туршия от последната и на глътка препечена гроздова, както я обичаше бабалъкът Русчо Миркович. Също и разговорът беше различен от предишните — не ставаше в него дума за алъш-вериши и за роднини и познати, а се въртеше само около народните работи. А той имаше какво да им каже, особено около черковните борби — от духовните водачи бе имал срещи с Иларион Макариополски и Панарет Пловдивски, пък от миряните многократно бе беседвал и с дядо Славейков, и с Тодор Бурмов, и с Христо Тъпчилеща, и с котленеца Гаврил Кръстевич, а веднъж дори попаднал в една делегация при ревностния българолюбец граф Николай Павлович Игнатиев… Описа им той последните ходове на паметната борба и завърши така:

— Помнете ми думата, братя, краят на духовната робия вече чука на вратата. Дните й са преброени. Но гърчулята са хитри. Те виждат, че църквата ни ще се изплъзне из ръцете им и вече замислят да ни задушат не от амвона, а в търговския дюкян, в индустрията, в банкерството.

— И със съжаление трябва да признаем, че там не можем да им се противопоставим като равни с равни — продължи разсъжденията му Икономов. — Пара̀та, голямата пара̀ все още е в техни мекерета. Колцина са онези като Русчо Миркович или Газибаровите, които хем да са голяма сила в благосъстоятелността, хем да не желаят да се върне времето на гърчеенето и на „българогласните елини“?

— Странно! — замислено се обади Панайот Минков. — Неотдавна в общината се случих, когато Йоргаки чорбаджи и неколцина от ония, дето все му държат исото, говореха за същото. За същото, че бих казал, и със същите думи. Ако не знаех, че Гидика снощи се е върнал от дълъг сефер, щях да река, невям е бил душеприказчик на Феслията или на хаджи Гендо.

Анастас хаджи Добрев се пребори с поредния пристъп на сухата кашлица и попита:

— Какво все пак говореха, господин Минков?

— Ами пак това. Изпуснали са първо школото, сега явно било ред на църквата, но затова пък пара̀та била още у тях. А който имал пара̀та, той владеел и душите. Защото…

— Да беше им казал едно „много здраве“ от мене — рязко го прекъсна хаджи Добрев. — Не богаташът, а сиромахът е опазил българщината през петте века на робията. И той пак няма да я продаде за алтъни и грошове. Особено сега, когато виделината крачка по крачка изтиква мрака към Анадола.

— Абе уж така е, ама и не е съвсем така — каза домакинът. — Види се, че борбата ще се пренесе вече не за езика и вярата, а направо за душите на хората.

Михаил Икономов и Анастас хаджи Добрев размениха един продължителен поглед, после главният учител, претегляйки думите си, произнесе съсредоточено:

— Борбата може би ще се пренесе не за душите на българите, а направо за строшаване на робската им верига, господа.

— Кое ви дава основание да теглите синур между едното и другото?

Думите бяха изречени така остро, че всички погледи се събраха в Стефан Гидиков. По онова време той беше тридесет и две годишен и с добро материално положение, но си бе останал, какъвто си бе от момче — сух, почти мършав, без един драм сланина под кожата. Лицето му, широко в челото, се стесняваше остро към брадичката, та можеше по-скоро да се нарече триъгълно, отколкото тясно. Имаше тъмни коси и ястъклии мустаци в същия цвят, между които странно се открояваха очите му — толкова светлосини, че понякога изглеждаха като избелели. Сега същите тези очи гледаха строго, почти сърдито, когато Гидиков продължи:

— Никой не си прави илюзии, господин Икономов, че не е далече времето, когато изстрадалият наш народ ще се вдигне срещу тиранина. Е добре, аз се обръщам към вас като към високообразован и разумен човек. Кажете ми: в битката за род и отечество кой ще се вдигне по-напред — духовно богатият, който знае своето минало и изгубеното си величие, или убогият, затъпял в своята вътрешна нищета, за когото идеалите започват и свършват до търбуха?

— Излишно се горещиш, Гидик — примирително рече Панайот Минков. — Няма българин, който да отрича знанието или дори да го оставя на второ място след първобитната сила. Мигар има някой от нас, който да не си дава сметка, че пробуждането ни започна не с друго, а с историята на отца Паисия?

— В такъв случай има двуезичие между думите ни и делата — не се предаваше домакинът. — И за да спестя възможните препирни, ще ви посоча читалището. Него, читалището, господа, аз поставям почти на един кантар с школото. И не защото нашето, сливенското „Българско благодетелно читалище“ в известен смисъл е моя рожба. — Не беше гола хвалба. Наистина Стефан Гидиков бе един от основоположниците на читалището и негов пръв председател. — А защото то разнасяше светлина както на безпросветните, така и на учените, свързваше ни духовно с Европа, издигаше ни високо над затъпелите ни поробители, а гласно или негласно ни учеше и на непримиримост към робската пранга.

След един нов пристъп на кашлицата хаджи Добрев продума гузно:

— Трябва да признаем, че Гидика залепи плещите ни на алая. В последните години ние се увлякохме да укрепваме мишците, а забравихме, че и най-здравите мишци и най-точните в прицелването очи не струват и пукнат грош, ако не ги направлява един богат ум.

— Вярно е — съгласи се и Икономов. — От известно време читалището крее…

— Не „от известно време“, а още от погромите през шейсет и трета — уточни Панайот Минков.

— … няма живот в него — продължи учителят. — Води се само по име, пък дейност — никаква. Трябва да благодарим на господина Гидикова, че макар и късно, все пак ни отвори очите.

— Не ни остава, освен да го върнем към живот — продължи мисълта му Анастас хаджи Добрев. — Има само двамина, на които приляга да извършат това славно дело: Добри Чинтулов или вие, господин Икономов.

— Оставете Чинтулов — с предишната разпаленост заяви домакинът. — И не защото няма да го направи. Напротив — Добри Чинтулов и задачата ще прегърне и така ще я изпълни, че… Но защо за всичко да търсим все тях, възрастните, господа? Не е ли редно младите да поемат знамето от тях в своите ръце?

— Това ще сторя аз — спокойно каза Икономов. — Ще напиша подобаващото слово, а ще възложа на някого от по-големите ученици да го прочете. Имам едного предвид, Добри Минков. Сега може и да не сте чували за него, но помнете ми думата, че един ден Сливен ще се гордее с името му.

Всички оцениха благородната самопреценка, която се съдържаше в думите му. Защото бе известно, че учителят има някакъв скрит кусур в говора — заговореше ли по-високо или с повечко възбуда (а възбуда непременно щеше да има при такова славно дело, като възкресяването на читалището), гласът му ставаше хриплив и дрезгав, сякаш гърлото му се изпълваше с дървени стърготини.

Не спряха дотук. Стефан Гидиков се разпореди, та Щилияна им поднесе да хапнат и така, с бонела в едната ръка и със стакан в другата, набелязаха всичко, което трябваше да предхожда съживяването на „Българското благодетелно читалище“ — от деня и мястото на събирането, до дългия списък на по-учените и по-заможните граждани, които трябваше да бъдат поканени нарочно. И когато уж вече нямаше въпроси без отговор, Михаил Икономов отбеляза:

— Не помислихме за нещо от първостепенна важност, господа. Ще възкресим читалището, това го вярвам. Но кой ще поеме нататък грижата за него? Кого ще предложим за негов председател? Не, не гледайте по този начин към мене. Ако размислите, ще си дадете сметка, че председателят не следва да бъде из средата на учителите. Общинарите, че и турската управа не гледат с добро око на нас. Читалището ще загуби, ако подозрителността им към учителите се пренесе върху него.

— Правото си е право — кимна в съгласие Панайот Минков. — Ще бъде трън в очите за бившите „елини“ от чорбаджиите, ако начело на читалището е учител. Дали няма да е по-добре, който го е водил навремето, да го поеме и сега, а? Ще има приемственост, така да се каже…

— При тези мои вечни пътувания? — вдигна кокалестите си рамене Гидиков. — Каква полза ще има читалището от председател, който я се свърти два пъти годишно в Сливен, я не?

— Слава Богу, към мене изобщо не поглеждате очаквателно… — Анастас хаджи Добрев изкриви лице в нещо, което би трябвало да се разбира като усмивка.

След тези думи щеше да настъпи крайна неловкост — Анастас наистина беше на такъв хал, че не би могло и да се помисли да бъде натоварен той с каквато и да е работа, — ако Панайот Минков не бе имал житейския опит и дързостта „да хване дявола за опашката“, като не отрече очевидното:

— Да, ти напоследък изглеждаш болнав, Наско. Ще изчакаме тъщата да те пооправи, че тогава да те впрегнем в народните работи, както ти подобава. — Говореше му така свойски, защото бяха зет и шурей — Панайот водеше Мария, дъщеря на хаджи Калуда и сестра на Анастас. — Мен ми се върти из ума — продължи, — че трябва да спрем избора си на човек, който в никакъв случай няма да събуди опасения всред общинарите. Дори някой измежду тях самите…

— Аха! — засмяха се насреща му бледоватите очи на домакина. — Аз комай започвам да го виждам вече.

— Лъжеш се, не го виждаш, Гидик. — Панайот Минков поклати пооплешивялата си глава. — Бремето на общинските работи е достатъчно като за едни плещи. Пък аз влача и колко още товари…

— Да — изкиска се хаджи Добрев. — Нали стана и капуджи баши…

Беше вярно. Дългогодишен член на местния меджлис — или мезлиш, както му казваха развалено сливналии, — от предишната година Панайот Минков бе въздигнат от султана с нарочен берат в капуджи баши^[1]. А турци и българи в пълно единодушие бяха нарекли улицата, на която живееше, на негово име — „Панайот сокак“; един от редките случаи, когато улица се наименуваше на жив човек, и още по-рядък, защото този човек беше рая, българин.

— Не се заяждай, Наско — смъмри го Гидиков. — Де да бяха всички капуджи баши като господина Минкова…

— Не го приемам като заяждане — защити го сам засегнатият. — Ала не крия, участието в мезлиша също е един от товарите ми. Пък нали в края на краищата и аз имам дом и семейство, длъжен съм и за тях да се грижа.

— Тогава кого имахте предвид? — попита Михаил Икономов.

Панайот Минков забарабани с пръсти по софрат, сините му очи се премрежиха — очевидно вътре в себе си оглеждаше от всички страни човека, когото се готвеше да назове.

— Върти ми се мисъл за Захария Жечков — каза. — Без да е избран по правилата, той на дело е общинар наред с всички други. И тъй като е от по-заможните, предишните „елини“ с Йоргаки начело го имат за един от техните, доверяват му се. Пък аз мога да си сложа ръката в огъня, че господин Жечков, наспроти имането си, е с най-чисти български пориви.

— И аз поръчителствувам за Захария — подкрепи го хаджи Добрев.

— Пък и ще му сторим добро, мисля — съгласи се и Гидиков. — Тъй, както рано-рано остана вдовец, усеща се в него нужда да се посвети на нещо извън децата и търговията, дето да го улиса, да го разсее от прясната рана. — Можеше да го знае, защото бяха баджанаци — покойната Мария Жечкова, също дъщеря на Русчо Миркович, беше по-голяма сестра на Щилияна. — И ако не сте на противно мнение, аз поемам грижата да говоря със Захария, дори да го понатисна, ако потрябва.

Никой не възрази.

И едва сега видяха, че нощта отдавна, отдавна бе прихлупила града под Сините камъни.

* * *

Нека изпреварим събитията и да кажем, че всичко, каквото четиримата мъже решиха тази вечер, след по-малко от месец се осъществи. Стана то на втория ден на Великден, след църковен отпуск, в голямата стая на горния кат на Клуцохорското училище. Младият Добри Минков не прочете, а произнесе вдъхновено и наизуст силното слово на главния учител, което направи поразително впечатление на събраните учители и по-първи граждани. Още тогава бе приет новият устав на читалището, а в пуснатия между присъствуващите „каталог“ се записаха много членове и бе събрана значителна сума за подобаващото му уреждане и за изработването на печат. Накрая избраха и читалищно настоятелство, председател на което за дълги години щеше да бъде Захария Жечков.^[2]