Цончо Родев
И стана ден (60)

8.

Димитър Георгакев се задоволи да смънка нещо от рода на „Не, баща ми със сигурност няма да си е в къщи“, но всъщност той твърде дълго и твърде грижливо бе изчакал този ден, когато Йоргаки чорбаджи щеше да навести наскоро купения нов чифлик в Икисчий^[1]. Защото това гостуване на Михаил Икономов значеше много и премного за него и за Стилияна, та не желаеше то да бъде развалено или даже само претупано, ако баща им се случеше по това време в дома си.

Без да се наговарят, двамата учители се държаха тъй, сякаш внезапно им е скимнало да се отбият на разговорка у Йоргакеви. Но ако случайният наблюдател можеше да зърне и Стилияна, цялото това впечатление на уж ненадейно хрумване веднага би се разсеяло — без да се бе нагиздила в празничните си дрехи, сестрата на Димитър съвсем не изглеждаше по делничному и явно се бе приготвила за гости. Нещо смъдна сърцето на брат й, когато я видя така нагласена. Колко малко да бе свърнал животът й в друга посока, не само в цялото й битие, но и тя самата щеше да изглежда съвсем, съвсем другояче; ако не друго, то поне със сигурност щеше да има днешната човешка, почти привлекателна външност, а не това проклето изражение на отшелница, което толкова го измъчваше.

Започна се, разбира се, с неизбежното сладко и с кафето, но разговорът скоро стигна до същината си.

— Вашите терзания ви правят чест — каза Икономов, — макар лично аз да намирам, че слагате повече чернилка в боята, отколкото е оправдано.

Димитър очакваше тези думи и се бе подготвил за тях. Но сестра му, може би по-импулсивна, го изпревари; отговорът й нямаше изтънчеността на неговото отнапред премислено слово, ала затова пък вероятно го превъзхождаше с прямотата си и с горчилката, която идваше направо от сърцето:

— Лесно е да говорите така, господин Икономов — рече тя. — Особено е лесно то за някого, който нивга не е чул людете да продумват зад гърба му: „Тия са деца на Йоргаки чорбаджи.“ Което всъщност означава: внимавай в думите си, тези са турски уши…

Димитър сметна, че все пак няма да е излишно да каже няколко думи в подкрепа на сестра си:

— Същото е и в народните работи — прибави. — Може човек да е изпълнен с най-чисто отечестволюбие, може да е готов без колебание да даде живота си за свободата, но предложи ли ума и десницата си за святото дело, все ще се намери някой да подхвърли със съмнение: абе все пак е син…

— Или дъщеря — вметна Стилияна.

— … на еди-кого си, я по-добре да го държим настрана…

Михаил Икономов ги изгледа един по един. В кротките му очи Димитър прочете топлота и съчувствие, но и малко искрено учудване.

— Наистина ли мислите така, приятели?

Димитър Георгакев усети, как, отговаряйки, къдравата му брада се тресе от вълнение или дори от едва преглъщан плач:

— Как да не го мислим, когато години и десетилетия сме изпитвали хорското недоверие върху себе си. И то е отворило рани в душите ни!

Гостът, който досега си бе играл с празния филджан, полека го положи на масичката до себе си.

— Поставяте ме в неудобно положение — произнесе той тихо. — Сега ще ми се наложи да ви поучавам, пък аз като че ли значително ви отстъпвам по…

Икономов спря рязко, изведнъж. Димитър го разбра: колегата му си бе приготвил устата да каже „значително ви отстъпвам по възраст“ или „по години“, но френското му възпитание от колежа в Цариград навреме му бе подсказало, че щеше да обиди домакинята. Понеже Стилияна, стара мома, наистина с доста години беше „зезе“ (така казваха тогава в Сливен на „кака“) на госта. Но стъписването продължи само няколко секунди. После същото светско възпитание, получено в Collège Français, помогна на учителя да излезе с чест от неловкостта.

— Да — запази самообладание Икономов, — не се чувствувам равностоен вам нито по мъдрост, нито по житейски опит… като „син на еди-кого си“, искам да кажа. Затова ще се позова на думите на един свят българин, който вече „черно на бяло“ влезе в календара на българските светци^[2] — Дякона Левски. Имах щастието, не, благодатта да го познавам лично и неведнъж да слушам словото му. Този най-голям от всички българи многократно повтаряше, че днес всеки българин се приканва да покаже на дело родолюбието си. Разбирате ли, всеки! Левски не делеше българите на родени от селянин, от абаджия, от учител или от кмет. За него имаше само една делба: истински българи и продажници. Не, дори и сега сгреших. За Апостола нямаше синур между българите и другите народи — той подаваше ръка за побратимяване на човек от коя да е вяра и народност, стига той да е готов да пролива кръвта си заедно с нас за живот и свобода^[3]. Какво излиза? Че един Левски е бил готов да повярва дори на евреин или турчин, пък вие сте се закахърили, загдето…

— Искате да кажете, господин Икономов, че Левски би си затворил очите пред зулумите на баща ни? — все така прямо попита Стилияна.

— Не! Не съм казвал такова нещо, няма да го кажа и сега. Не се обиждайте от думите ми, госпожице Стилияна, и ти, колега Димитре, но според мене Левски можеше хиляда пъти да прости човешките грехове на баща ви, но не и греховете му към българщината. За тях той беше повече от непреклонен.

— И нататък сметката е проста — тъжно произнесе Димитър. — За греховете на Йоргаки Чорбаджи няма прошка, те лягат като бреме връз децата му и ето как са с пълно право онези, които подмятат, че трябва да се държат настрана от сина и дъщерята на човек като кмета.

— Слаба логика — поклати глава насреща му Икономов. — Ако бяхте мой ученик, за тази слаба логика щяхте да повтаряте класа. Защо ли? Ами по простата истина, че бащите понякога отговарят за делата на своите деца, но децата за делата на бащите си — никога.

— Не разбирам твърде… — чистосърдечно призна младата жена.

— А е толкова просто! Ако един хлапак счупи джам в училище, ще поискаме от баща му да го плати. Но ако го счупи бащата, ще бъде направо смешно да искаме азбукарчето да бръкне в кесията си за поправката. Така е и в народните дела. Само лош патриот и лош революционер ще смята децата отговорни за делата на родителите им.

За малко се възцари мълчание. Димитър Георгакев премисли казаното от своя по-опитен колега, после произнесе с нескрит трепет:

— Сега е мой ред да попитам: наистина ли мислите така, господин Икономов?

— Че иначе щях ли да го кажа? — Гласът на Икономов отново прозвуча продрано. — Кълна се във всяка изречена от мене дума!

За Димитър това би било достатъчно, но сестра му, изглежда, в по-голяма степен беше „неверний Тома“:

— Но тогава защо никой не потърсва нашата помощ, господин Икономов? Защо в цял Сливен не се намери нито едного, който да каже „Дай това и това за делото!“, „Направи това и това за делото!“, „Подготви се за тая и тая дата да умреш като Хаджията на връх Балкана!“? Не е ли туй разминаване между вашите думи и действителността?

Михаил Икономов прие спокойно нападката, а когато отговори, разпери ръце — повече с тъга, отколкото за да подсили думите си:

— Истината е такава, че просто ме е срам да я изрека. Никой не е потърсил помощта ви, приятели, защото… защото в нашия уж бунтовен Сливен изобщо нищо не се работи за свободата. Със съвсем малко преувеличение ще река, че със смъртта на Левски умря и революционният подем в града ни. — Димитър Георгакев щеше да му възрази, но той не му позволи и продължи: — Зная, какво се готвите да кажете. Че напоследък се усеща събуждане на духовете, нали? Зърнали сте някой да шушука някому, друг да купува олово или палер, така ли е? Ще ви обясня, приятели. И дано от откровеността ми да разберете, че наистина никой не ви пренебрегва заради бащиното ви, хм, наследство. Другаде из Българско се готвят да въстанат, но ми изглежда аджамийска работа, неизпечена. Пратиха хабер и на нас, точно колкото да разберем недопечеността на начинанието. И някои буйни глави може наистина да точат ножове и да свиват фишеци, но това е момчешка нетърпеливост, а не истинска подготовка за битка на живот и смърт.

— Тъй, както го казахте, се разбра, че вие лично не свивате фишеци — продължи да пита Стилияна.

— Познахте, госпожице. Ако използувам думите на брат ви, аз съм готов без колебание да дам живота си за свободата, но не съм съгласен това да стане ей така, „на юруш“ или „да видим какво ще стане“, а само след здрава и умна подготовка. Както съветваше Дякона.

— Подготовка за вас самия или за целия народ?

— За целия народ, разбира се.

— Тогава защо не започнете да подготвяте народа от нас двамата с Димитра? Ето ни, пред вас сме и ви заявяваме, че искаме да бъдем полезни. Не ни отминавайте и ни дайте работа още днес, веднага.

Кротките очи на Икономов отново засияха с топъл блясък.

— Както е думата, свихте ме натясно в ъгъла, госпожице — засмя се той. — Защото не съм премислил отнапред… Но добре, няма да избегна предизвикателството ви. Наближи ли времето, Димитър ще получи задача — не от мен, а от онзи или онези, които ще подготвят войската на България.

Димитър не се удържа и повтори възторжено:

— Вой-ска-та на Бъл-га-ри-я!… О, Господи, свети думи са туй…

— Но на своя отговорност на вас ще дам заръка още сега. Войската като всяка войска ще има нужда от пряпорец. А след смъртта на баба хаджи Калуда в Сливен няма по-изкусни и по-достойни ръце за таквоз дело от вашите. От името на България ви поверявам задачата да изработите пряпореца на сливенската българска войска.

Димитър уж наблюдаваше госта, но не пропусна да зърне как сестра му притисна две ръце до гърдите си.

— Приемам и ви благодаря за доверието — каза тя. — Обещавам да вложа в светинята цялото умение, което съм наследила от леля хаджи Калуда. И все пак…

— И все пак?

— Това е знаме, а не булчинска риза. Нужно е, чини ми се, да зная какво трябва да има на знамето.

Михаил Икономов отново се затрудни.

— Да си призная, не съм виждал много знамена, български знамена, госпожице. Но отново ще поема отговорността да… И така, тези дни чрез Димитър ще ви пратя пари. Купете хубав зелен плат, най-хубавия, който може да се намери в Сливен…

В този момент Димитър с изненада чу собствения си глас да произнася:

— Не, ще го купим ние. И то нито с мои пари, нито с Тенинкини. С парите на Йоргаки чорбаджи. — Тъй рече гласът му: не баща ми, а Йоргаки чорбаджи. — Божия справедливост ще е именно с негови пари да бъде заплатен платът на българското знаме!

Икономов кимна в потвърждение и продължи:

— На едната страна избродирайте славния български лъв с корона на главата — такъв беше той на печата на БеРеЦеКа, с лъв като символ на слава и независимост. А наоколо изпишете великите слова „Свобода или смърт“. С най-хубавите букви, които знаете.

— А на другата страна, господин Икономов?

Учителят се засмя виновно.

— Дайте ми време да помисля — каза. — Докато едната страна бъде готова, ще ви напътя за другата. Обещавам тържествено!

За малко тримата се умълчаха. Във въздуха на стаята трептеше някаква особена възбуда, която никой не би могъл да назове по име, но всеки усещаше и разбираше. После Стилияна изведнъж скочи на крака.

— Тази е особена минута в живота ми. Най-великата от всичките. На нея не й подобава да се ознаменува със сладка и кафета.

— Права си, Тенинке, дай две чашки, но от най-хубавите, билюрените^[4].

— Защо две? — попита тя с комична сериозност. — Мигар на мене, везбарката, не ми се полага да полея собствената си най-лична минута?

Тримата прихнаха в смях. Беше разтоварващ смях, чрез който се освобождаваха от натрупаното в разговора напрежение.

— Три, разбира се — поправи се, засмян от ухо до ухо, Димитър. — Аз пък ще изтичам за ракийца. От най-добрата, която Йоргаки чорбаджи си пази само за празник. Да, да, нека също и почерпката да е от него…

Той продължаваше да се залива в смях, докато слизаше в избата за бърдуче ракия.